В двете последни подготвителни недели преди Великия пост се срещнахме отново с едни от най-познатите библейски герои, описани в притчите за Митаря и Фарисея и за Блудния син. Митарят и Блудният син са двама отрицателни герои, които чрез някакъв свръхестествен и в същото време съвършено естествен поврат се оказват положителните герои, които Христос ни посочва като пример, а Великият пост е благоприятното време, през което да се опитаме да се уподобим на тях. И тъй като уподобяването не става с външно подражание, трябва да се опитаме да вникнем в техните характери, да си изясним дълбоките процеси на промяната, която довежда до коренния обрат в тях.
Пътят, който изминава в двете посоки Блудният син, е по-дълъг от околосветско пътешествие. Неговото околозвездно пътешествие показва, че пътят към Бога никога не е директен. Докато той пътува до далечната страна, където ще прахоса парите на баща си и собствения си живот, неговият по-голям брат остава в бащиния дом, труди се неуморно от сутрин до вечер, без нито веднъж да престъпи бащината дума. Сякаш е напълно ясно кой е добрият и кой е лошият. Оказва се, че ролите са разменени. Оказва се, че добро и зло не са фиксирани понятия. Оказва се, че между нашата представа и Божията мярка има разминаване. Защо?
Ако Божият критерий за добро и зло беше послушанието, безспорно по-големият син щеше да бъде похвален и посочен за пример. Преди време бях чула някой да нарича брата на Блудния син „блудкавия син“, оттогава и аз така го наричам в себе си. Той е послушен пред баща си, но не виждаме да има любов към него. Послушен е, защото няма характер да изрази свое мнение. Послушен е до такава степен, че е превърнал послушанието в основна черта на характера си и когато иска да се похвали пред баща си, го изтъква като главна своя добродетел. Толкова се е сраснал с безропотното си послушание, че е станал блудкав – нито топъл, нито студен, нито сладък, нито солен, нито добър, нито лош. Човек без характер и без лице.
Блудкав е още и защото завижда на радостта и щедростта, с които бащата посреща по-малкия му брат. Блудкав е още и затова, че всъщност той в нищо не може да бъде обвинен, но и за нищо не може да бъде похвален, въпреки че е един много добър син. Останал е при баща си, подчинява се на волята му, помага му в работата, грижи се за него, отменя го в задълженията му, прави всичко, което синовният дълг изисква. Ала прави всичко по задължение, а не от любов. Но това може ли да бъде реално обвинение? Колко от нас правят всичко от любов, а не по задължение? С какво сме по-различни, че да го съдим? Ние не приличаме ли повече на него, отколкото на блудния му брат?
Проблемът ще се очертае по-релефно, когато погледнем Фарисея от другата притча през същата призма. Той пости по правилата, дава милостиня, ходи в синагогата, не е грабител, не е прелюбодеец, не съгрешава като другите хора. И за да е по-конкретен, посочва, че не е като онзи там митар, който само граби народа, едва ли пости, едва ли дава десятък, а и сигурно е прелюбодеец. И наистина – какво не му е наред на Фарисея? В сравнение с „тоя митар“ той е един почтен и приличен човек. Образцов гражданин – супер си е отвсякъде.
Както двамата главни герои от двете притчи – Митарят и Блудният син, имат много общи черти, така и двата второстепенни образа – на Блудкавия син и на Фарисея, имат нещо много общо. Толкова, че почти се сливат в образа на един Блудкав фарисей. Застинали са в обичайните човешки нагласи, в познатите стереотипи, сякаш са се вкаменили в тях. Обикновени хора, всичко им е наред, но усещаме, че нещо същностно не им достига, някаква решаваща крачка не са направили. Добри са, прилични са, праведни са, но в рамките на правилата и толкова.
Можем да ги разберем в дълбочина, когато вникнем в разликата между двата завета. Четиримата герои в двете притчи ни илюстрират разликата между Стария завет и Новия завет. Блудкавият син и Фарисеят са останали в Стария завет, не са прекрачили в Новия. Но в какво се изразява скокът към Новия завет?
Иисус Христос е изтъкнал един много категоричен императив: „Казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 5:20). Тези думи звучат като парола за достъп. Правдата на Блудкавия син и на Фарисея от притчите не се отрича. За Митаря Иисус казва, че „отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня“. А когато големият син не иска да влезе в дома и да седне на трапезата с брат си, „баща му излезе и го канеше“. И дори когато той пак отказва, бащата не се отвръща от него и потвърждава: „Чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое“.
Иисус не отхвърля стореното от тях, не казва, че то е ненужно. Единственото е, че тяхната праведност не е достатъчна. Те нямат „ПИН кода“ към Царството. Или са го имали, но от немарливост или разсеяност са го забравили. И сега трябва да го получат отново.
Единственото, което Блудкавият син трябва да направи, е да се зарадва на своя брат с радостта на баща си. Само това. Именно то е голямата крачка, скокът. Но той не успява да я направи и завистта му се превръща автоматично в омраза. Той намразва и баща си, и брат си. Скъсва с тях, защото не успява да влезе в радостта им. Така сам отказва да седне на трапезата, въпреки настойчивата покана на баща си.
Единственото, което Фарисеят от притчата трябва да направи, е да не смята своята праведност за напълно достатъчна. Нищо повече. При него това е съдбовната крачка, която не успява да направи, защото се е сраснал със своето его, то е станало част от неговата самодоволна праведност. Неговото его толкова е наедряло и „затлъстяло“, че го спъва и не му позволява да направи крачка напред. Ако успее да я направи, ще бъде оправдан колкото Митаря.
Фарисеят и Блудкавият син не са отрицателни герои. Божественото в тези притчи е, че и в двете няма изразен отрицателен герой. Любовта, в която са потопени, обича и тези, на които не им достига нещо решаващо, дори и в тях вижда първичния Божий образ, дори и на тях оставя място за метаноя. Те не са точно антиподи на другите два образа. Чрез тях се илюстрира недостигащото спрямо другите двама. Ние нямаме усещането, че вратата на царството Божие е затръшната пред тях, защото знаем, че „невъзможното за човеците е възможно за Бога“.
В притчите обаче има ясно изразени положителни герои. Но нито на Блудния син, нито на Митаря делата са за подражание. Тогава защо са дадени за пример? Според мен Иисус разказва тези две притчи, за да усетим близостта си с героите от Евангелието, за да осъзнаем, че като е станал човек, Божият Син е бил сред хора като самите нас – банални в помислите си, егоистични в поведението си, груби в отношенията си, безкритични към постъпките си. И въпреки това – за да разберем, че във всеки един от нас остава някаква малка Божествена частица, която би могла да ни оттласне от баналността, егоизма, грубостта и самодоволството ни и да ни накара да направим онзи скок, който ни се струва така непостижим и недостъпен, че без тези примери не бихме намерили решимост да го направим.
Митарят и Фарисеят са непознати един на друг, а героите от другата притча са еднокръвни братя. Но произходът им не предопределя тяхната съдба. Те сами я определят със своите решения. Ако не ни е ясно в какво се изразява разликата между двата завета, четиримата герои от двете притчи ни я разкриват – двамата са застинали в духа на Стария завет, а другите двама носят духа на Новия. Предписанията на Стария завет довеждат до портите на царството небесно. Новият дух на Новия завет разтваря пред нас неговите порти, за да седнем на трапезата, приготвена от нашия Отец.
