Начало Идеи Гледна точка Блудната дъщеря
Гледна точка

Блудната дъщеря

3511

 

Било сряда сутринта, било на разсъмване, в пет часа, когато денят тъкмо започвал, тя затворила тихо вратата на своята стая, написала кратка бележка, оставила я на масата в кухнята, превъртяла ключа на задната врата и излязла на пръсти, за да не я усетят. Стискала в ръка носната си кърпичка. Надявала се бележката да казва повече, отколкото било написано. Надявала се, че майка ѝ и баща ѝ ще разберат повече, отколкото е написано. Надявала се в тази кратка бележка да е разкрила причината, поради която ги напуска, да е изляла болката си, да е разкрила раните си. Искала да каже на родителите си всичко, което никога не посмявала да им каже, защото били строги и не позволявали да им се противоречи, искала отведнъж те всичко да разберат и да не я упрекват, и да не я търсят, и да не я увещават да се върне, и да започнат  най-накрая да я обичат истински, такава, каквато е самата тя, малко нехайна, малко мързелива, някак раздърпана, малко глупава дори, посредствена в училище, и косата ѝ несресана, недотам възпитана пред роднините и гостите, понякога нелюбезна и сопната, своенравна, ленива, без чувство за ред, без обноски, недотам добра ученичка, изобщо една дъщеря, с която не случиха, защото децата на другите – колко са възпитани, и спретнато облечени, и любезни, и отличници, и пеят в хорове, и свирят на пиано, и учат солфеж, и ходят на балет, и ходят на рисуване, и имат интереси, и  слушат родителите си, а тя по цяла вечер слуша глупавата си музика, и с притворени очи, и седи на пода в своята стая, и се олюлява в такта на музиката по цяла вечер, и се дразни, когато влязат в стаята ѝ, и не знаеш как да се държиш с нея, и изпитва досада за каквото и да я заговориш, и само гледа да се качи в стаята си, и да остане сама, и да пусне дивата си музика, като че ли се изключва от света и изобщо трудно дете, трудно дете, трудно дете. А детето вървяло по безлюдните още улици в ранното утро на ранното лято, вървяло, вървяло, оставило всичко зад себе си, за първи път се чувствало свободно и цялостно и дишало с пълни гърди.

Баща ѝ и майка ѝ се събудили, учудили се къде е детето им, после се разтревожили, после видели бележката и изпаднали в паника и в истерия, викали един през друг, един на друг, крещели, та нима не ѝ дадохме всичко, та нима не мислехме само за нея, та нима от нещо я лишихме, та нима не ѝ купувахме всичко, което поиска, че да се отнася така с нас?! Не е ли неблагодарна, не е ли злонравна, какво точно ѝ липсваше тук, при нас? И може ли така просто да си тръгне от нас? Нима няма след няколко дни да се върне, да плаче, да съжалява, нима няма да се върне тук и да ни поиска извинение? Да ни каже, избягах от вас, но нямам къде да отида, тук е моят дом, затова се връщам и ви моля да ми простите? Само тогава можем да я приемем обратно, нали? Само тогава можем да ѝ простим? Както на блудния син, така и ние да простим на блудната си дъщеря и да я приемем отново в нашия дом?

Така един през друг се успокоявали майка ѝ и баща ѝ, после пили кафе и мълчали, пили кафе и мълчали, и трепвали при всеки звук от улицата, при всяко иззвъняване на телефона, и си предавали с треперещи ръце бележката, оставена в кухнята, и я препрочитали отново и отново, и смътно разбирали онова, което тя казвала в повече, и затова с още по-голяма страст се убеждавали взаимно, че били всеотдайни и любящи родители, че от нищо не я лишавали, че ѝ отдавали целия си живот…

Пол Маккартни и Джон Ленън прочели във вестника историята на едно момиче, което напуснало дома си и никога не се върнало, и никога не било намерено, една история като стотици други по света. И написали изумителната си песен She’s Leaving Home. Разказали самата история и добавили в припева думите на родителите.

Силно въздействаща е тази песен на Бийтълс с пределната простота на мелодията и текста си, като че ли извежда и слушателя на безкрайния път, когато напускаш собствения си дом и се оказваш изгубен, пропаднал в света. Избягалото дете върви, върви, върви по този път, съпроводено от акордите на арфата, от музикалния, красив, плавен диалог между нея и родителите ѝ, от илюзията, че е вече свободна, обичана, самостоятелна, цялостна.

Това е вечната тема за родители и деца, за неразбирането между тях, за разминаването, любовта, свободата. По идея на Ленън репликите на родителите, потресени от бягството на дъщеря си, са добавени като фон към водещия вокал. И са изпълнени от хор, защото думите, които казват, са клишета на всички родители, неразбиращи децата си. Това са именно думите, заради които детето им е напуснало дома си, думите, заради които то никога няма да се върне обратно.

Не, не сте се жертвали заради мен, не ми отдадохте живота си, не си говорехте с мен, не излизахте заедно с мен, не ми казвахте истината, не ме харесвахте, виждахте само моите недостатъци, бях ви в тежест, бях бреме, бях нещастие за вас, срамувахте се дълбоко в себе си от мен. Да, купувахте ми всичко, което може да се купи с пари, осигурявахте ми подслон, храна, училище, дрехи, играчки, да, добри и примерни родители бяхте, но не ме обичахте.

Когато тръгва да търси свободата, блудният син от евангелската притча разбира, че всъщност е изгубил свободата. Когато поема пътя обратно към дома, той вече не се съмнява в бащината любов. И не се лъже – любещият му баща излиза да го посрещне отдалеч, още преди да е стигнал дома, и го прегръща, и го обсипва с целувки. Съвременната блудна дъщеря няма да се върне в дома си, защото там няма да я прегърнат, а ще говорят само за своите грижи и жертви. И няма да разберат писмото, което им е оставила и за което толкова се е надявала, че ще каже повече от написаното.

Историята в песента е истинска, разказана е в кратка вестникарска информация и е претворена в неповторима песен. Няма упрек нито към родителите, нито към дъщеря им. Има само болка, но и болката е изразена с нежност и топлота. Песента е като епитафия за обичан човек.

The Beatles

SHE’S LEAVING HOME
(Lennon/McCartney)

Wednesday morning at five o’clock as the day begins
Silently closing her bedroom door
Leaving the note that she hoped would say more
She goes downstairs to the kitchen clutching her handkerchief
Quietly turning the back door key
Stepping outside she is free

                   She (We gave her most of our lives)
                   Is leaving (Sacrificed most of our lives)
                   Home (We gave her everything money could buy)
                   She’s leaving home after living alone
                   For so many years (Bye bye)

Father snores as his wife gets into her dressing gown
Picks up the letter that’s lying there
Standing alone at the top of the stairs
She breaks down and cries to her husband „Daddy our baby’s gone
Why would she treat us so thoughtlessly?
How could she do this to me?“

                   She (We never thought of ourselves)
                   Is leaving (Never a thought for ourselves)
                   Home (We struggled hard all our lives to get by)
                   She’s leaving home after living alone
                   For so many years (Bye bye)

Friday morning at nine o’clock she is far away
Waiting to keep the appointment she made
Meeting a man from the motor trade

                   She (What did we do that was wrong)
                   Is having (We didn’t know it was wrong)
                   Fun (Fun is the one thing that money can’t buy)
                   Something inside that was always denied
                   For so many years (Bye bye)

                  She’s leaving home
                  Bye bye

Из албума Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band (01.06.1967)

 

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора