Неотдавна попаднах на картините на един съвременен американски художник, почти непознат у нас – Анди Томас. Типичен американски художник. Наричат го разказвач. Рисува предимно сюжети от американската история. На картините, които ме впечатлиха, са изобразени американските президенти, които са оставили следа в историята. На едната са нарисувани президентите републиканци – Линкълн, Буш старши, Рейгън, Буш младши, Айзенхауер, Теодор Рузвелт, Никсън, Форд, а на другата президентите демократи – Андрю Джаксън, Ф. Д. Рузвелт, Картър, Кенеди, Клинтън, Уилсън, Джонсън, Труман. Играят карти и както на всяка игра разговарят, пушат, пият уиски, смеят се, компаниите им са развеселени, увлечени в играта и разговора. Атмосферата е предадена автентично, неповторимо и заразително – като ги гледаш ти става весело, радостно, сякаш чуваш шегите, които си подхвърлят, сякаш си там зад гърбовете им. Атмосферата е еднакво непринудена, топла и весела както на масата на републиканците, така и на масата на демократите.
Но това са президенти, които са живели и управлявали великата страна в различни и много отдалечени една от друга епохи – от началото на XIX век до наши дни. Художникът ги е събрал на една маса, те играят една игра, водят един разговор, смеят се на едни шеги. Това не е само творческо хрумване на Анди Томас. Това, което той е „разказал” в своите картини, е типичен американски разказ. Картините олицетворяват единството, свързаността, континуитета на американската политика, на американската история и на американското общество. Това е всъщност основната причина Америка да бъде велика и могъща държава – всички играят една и съща игра на една и съща маса. Каквито и различия и противоречия да има, никой не забравя единството в основното. Атмосферата около масата е весела, задружна и уютна. Участниците в играта са приятели и съмишленици, а времето не съществува – всички са около масата в този момент. Това, което е било в началото на XIX век, е същото като това, което е в началото на XXI век. Америка се движи в една посока, движат я едни и същи ценности и всеки следващ президент се вписва в постигнатото преди него и го продължава.
Картините в никакъв случай не са сладникава апология на Америка. В образите на президентите се долавя и малко ирония, и малко шарж. Това също е част от американския дух – американското общество не е безкритично към своите президенти, напротив, едва ли има държавни глави на други страни, които да са подлагани на толкова критика и дейността им да е под такъв обществен контрол, както е в Америка. Американските президенти са отговорни пред американското общество, затова обществото е отговорно пред закона.
Трудно ми е да си представя тези картини в български вариант. Нашата страна е пред президентски избори. Повтаряме, че президентът е обединител на нацията, изразител на националното единство. Обличаме президентската длъжност в красиви изрази, кандидатите от дългата листа говорят за своите намерения в приповдигнат тон, но думите и обещанията им не могат да подсладят нашата горчивина, в нашето съзнание остава недоверието. Този път изборите са задължителни и въпреки това мнозина заявяват намерението си да не участват в тях. Тя и самата санкция е абсурдна – да накажеш този, който не желае да гласува – да няма право да гласува.
Дебатите между кандидатите не ни улесняват. В тях кандидатите ни казват това, което предполагат, че ние искаме да чуем и в края на краищата почти се изгубва различието помежду им. Оставаме с усещането за неосъществими обещания. Може би, защото най-често ставаме свидетели на неизпълнени обещания. А е така, защото в нашето общество не е създаден механизъм за контрол. Точно обратното – съзнателно се елиминират механизмите за упражняване на контрол. В това кандидатите имат консенсус – никой не желае контрол. Но това не е черта само на кандидатите за президент. Нали ни е ясно, че поговорката, която определя закона като „врата у поле”, не са я измислили кандидат-президентите. Кандидат-президентите просто се възползват от нашите национални недостатъци.
Гледам по телевизиите анкета със случайно минаващи граждани относно концерта на Слави Трифонов на Орлов мост. Като слушам как коментират, какво казват – заслужаваме президент да ни стане най-незаслужаващия. И май точно така ще стане. Васко Кръпката написа един сърдечен и честен коментар, много медии го споделиха, много хора го сложиха на страниците си във фейсбук, но потокът от зрители към концертния подиум е показателен какво се случва у нас. Подиграваме се на Бареков, след като се превърна в карикатура, но нали чрез нашата дезориентираност, пасивност и късогледство той беше издигнат и избран. А на концерта на Орлов мост зреят още дузина подобни „нови политици”. А техните бъдещи избиратели ги аплодират. Съвсем скоро те заслужено ще ги оплюят, но след като им напомпат самочувствието.
И всичко това е, защото не желаем да се отнасяме отговорно към държавата си. Само преди едно поколение Орлов мост беше свидетел на най-светлите надежди и най-чистите пориви. Те бяха стъпкани в калта именно от чалгата и затова е съвсем закономерно сега на Орлов мост да триумфира чалгата. Вината за това е поделена поравно между изпълнителите на чалга и слушателите на чалга. Трябва да ни е станало ясно, че чалгата не е музикален „стил”, а политически инструмент.
Сега сред почитателите на политическата чалга е „на мода” да се обругава и отхвърля всичко американско. Но картините на Анди Томас показват нещо красиво и велико, което ние скоро няма да можем да създадем. Ние с лекота и ентусиазъм копираме американски клоунади като Хелоуин, с лекота забравяме и подминаваме нашите будители, които се честват на същия ден. Това, което е нарисувал Анди Томас, дори не докосва съзнанието ни. Ние не го осъзнаваме, то не е наша цел, затова и няма да го имаме. Нито на тези избори, нито на следващите.
Затова блусовете на Васко Кръпката ще стават все по тъжни. Нали е известна дефиницията, че когато на хубав човек му е кофти, това е блус, а когато на кофти човек му е хубаво, това е чалга.
Мисля, че решението е, когато на хубавите хора им стане гневно, но не храня особени надежди, като гледам множеството на Орлов мост днес и като го сравнявам с множеството на същото място преди четвърт век.
