Начало Идеи Гледна точка Богородица и Младенецът
Гледна точка

Богородица и Младенецът

3285

Преди ден чествахме Благовещение – един от най-големите Богородични празници. Застанахме пред иконния образ на Пречистата и съзерцавайки го молитвено би следвало да сме почувствали: на иконата съединените ликове на Майката и Синът сякаш са въздимени – сред стелещите се благовония и маранята от свещите в храма – в лазурното злато на ореолите си и при всичката си човешка интимност и деликатност, пребивават във вечната Пасха на „новия еон”, на тържествуващото царство. Всъщност от тази непостижимо-постигната на православната икона тъждественост на въплъщаване и преобразяване като от най- дълбок корен израства и уникалната „психология” на Богородичния лик. Защото Богородица на православната икона изобщо не преживява в Младенеца си преди всичко своята рожба, своята плът и кръв. Напротив – Тя по-скоро себе си преживява всецяло в Бога. В Младенеца, лежащ на ръцете ѝ, съществото на Пречистата се е изпълнило с Божественост, разкрило се е като надрастващо самата нея духовно чудо обзето от благодатта.

По най-удивителен начин това е предадено чрез неподражаемата светлина на Богородичния лик (особено в композицията „Умиление”). Забележете, че леко извърнат настрани и сведен над Младенеца този лик на Богородица свети, без да е осветен от някакъв външен източник – свети сякаш извътре, из самия себе си. Като че ли светлината извира от самото лице на Пречистата, като по този начин се създава внушението, че плътта ѝ изгрява Богомладенеца или пък обратно – че Младенецът извежда своята Майка в светлината, чийто пламък е Самият Той. Ние наистина не можем да кажем откъде тази светлина грее от лицето на Майката. Дали нейното лице отразява върху себе си светлината, която струи към него ликът на Рожбата ѝ? Или пък, обратно, самото нейно лице излъчва светлина, която почива и върху лицето на Сина й? Или пък тази светлина е самата тяхна интимност? Във всеки случай нашето усещане е, че на иконата плътта на Майката се отрешава от себе си и се подарява на светлината в скута ѝ, за да засвети в нея, тъй както светлината на Богомладенеца прониква всецяло плътта ѝ, за да я обожи със Себе Си. И още нещо: парадоксално е, но е видно на православната икона, че именно пълната отдаденост на Богородица в Богомладенеца – вместо да я отделя от всички и всичко, вместо да я затвори в грижата или в блаженството – отваря очите ѝ за предстоящите пред нея. Всъщност, това е и богословски естествено, защото нали именно в родилия се Богомладенец е раз-решен и разгадан светът, нали в Богомладенеца е изстрадана всяка негова болка. А Богородица на православната икона е всецяло в Богомладенеца. И като е заживяла всецяло в Него, Тя е заживяла в Божествения Спасител на света, в Който има не бреме, а всеведение.

Ето защо дори страданията на „нейната плът”, на Христа (които Тя има да преживява като свои и които несъмнено предчувства от самото начало) са предадени тук като Бого-човешки провидени, като преживени в светлината на Богочовешката премъдрост, в която Богородица е възнесена, въплъщавайки Логоса. Ето защо също, в носенето на Младенеца, иконата ни явява едно уникално зрелище не на майчинското бреме, а на великото разрешение от бремето на света. И в него първо и преди всичко на Майката – на Бого-родителката.

Това може би малко абстрактно звучащо твърдение, тутакси става вътрешна несъмненост, когато бъде „проверено” в молитвеното предстояние пред удивителната икона на „Умилението” в православния храм. Защото всеки православен молител знае каква отрада изпитва всеки път когато потопи взор в тия съсредоточени Богородични очи. Да – ще ви изповяда той – тези очи са погълнати в Богомладенеца, в тях има интимност с Него. Но същевременно – отдадена така напълно, Богородица тук не е окована, не е затворена в Христа. По-скоро в Него Пречистата съзерцава нещо безкрайно-празнично, нещо безкрайно-утешително и безкрайно-освобождаващо; нещо широко-широко, побиращо целия свят – освобождава се в него и ни го свидетелства.

* * *

Има още една черта на Богородичната икона, която непременно трябва да забележим, когато я съзерцаваме, и която е особено подчертана и явствено се зре във всички познати ни нейни образи. Става дума за това, че съхранявайки образа на Пречиста Дева и всеотдадена Майка, Богородица на иконата, пред която заставаме, неразделно с това, е също и Богоневеста. В лика ѝ – макар и по крайно своеобразен, ненарушаващ девството ѝ, чудесно-празничен начин – има дълбока, незрима, мистическа брачност, или още по-точно, чувства се свръхестествена духовна венчаност – венчаност на самото девство. Погълната всецяло в Своя Младенец на скута си, всецяло чиста от всяка мирска привързаност, Богородица на иконата  същевременно явствено пребивава под незримия покров на Бога-Отца – незримо е осенена от Неговата свръхестествена десница – явява ни се в съкровената светлина на почиващия върху ѝ, и венчаващ я Дух Свети.

Че в иконата сякаш има присъствие още един, незрим лик, можем да се убедим ако, вглеждайки се в нея, почувстваме, че пред нас са показани всъщност две неразделни отдания на Пречистата. Едното – това е ясно-зримото отдание на Майката на нейния Син в скута ѝ – отдание всецяло, до самозабравеност на себе си и дори на своите собствени чувства в Него. В същото време обаче, и това също е зримо на иконата – самото това отдание на Сина, самото това имане на Сина като целия живот на Майката, е отдание на благодарност към Бога Отца – негово тихо и вечно-възторжено честване посредством любовта към Сина. Ликът на Богородица е и лик на извършваща благодарствено жертвоприношение жена, лик на жена, показваща и поднасяща своя Младенец на Бога Отца. Не може да не се види, не може да не се почувства, че при цялата си предаденост на Сина, при цялата си погълнатост от великата и сладка Тайна, изтъкала се в утробата й, Богородица на православната икона вечно сякаш произнася думите, казани пред св. Елисавета: „Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си.“ (Лук. 1:46-48). Да, Богородица – останала Дева, станала Майка и пробудила се като Застъпница – заедно с това и в самото това винаги пребивава и като „Невеста неневестная”, като Бого-невеста, която – отдавайки съществото си на своя Син отдава с това свое отдание Нему, благодарност и честваща покорност на Отца. Тя чества със Сина си Отца на Сина Си, и „величае” с материнството си Господа. „Не от себе си и не за себе си родих аз този Младенец” – казва сякаш Пречистата – „Ти, Ти, Господи Всемогъщи, Го роди в мен и от мен – за мен и за всички нас. И ето: Твоето, от Твоята рабиня родено, Ти принасям, Господи, за всички и заради всичко!”

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора