Копието на Йерусалимската чудотворна икона на Пресвета Богородица пристигна с литийно шествие. След това я внесоха в „Св. Александър Невски“ и поклонението започна. Беше привечер. Колоната на чакащите стигаше от храма до „Цар Освободител“.
И аз се наредих от края. Постоянно пристигаха нови хора и залепваха за опашката. Имаше доста полиция, мерките за сигурност бяха сериозни.
Във въздуха летяха лястовички. Небето беше чисто. Лек ветрец разхлаждаше челата на хората.
След четири-пет часа бях изминал половината от разстоянието. Стана полунощ, но хората стояха, говореха си и чакаха. Заговорих се с мъжа до мен. Оказа се, че бил тролейбусен шофьор, през деня бил на смяна, дошъл тук, за да се поклони на Богородичка, и утре пак е на работа. По едно време извади от найлоновата торбичка, която стискаше, кифла с мармалад, предложи да си отчупя малко, но аз отказах и той с наслада я изяде. Вероятно това му беше вечерята. Беше едър мъж с отпуснато тяло и широки, разляти рамене.
Попита ме какво работя. Казах, че съм безработен.
Той имал две деца, момче и момиче. Момчето догодина щяло да бъде абитуриент, а момичето сега завършвало седми клас. На момчето много не му се четяло, момичето по-добре се оправяло с уроците, но вече искало да се прибира късно и често се карали.
Но Богородичка ще помогне, каза човекът.
Иначе жена му била добра жена, работела в една поща. Разбирали се. Когато не бил втора смяна, гледали да вечерят заедно всичките, поне да се видят. Че то иначе не оставало много време за виждане. Като е първа смяна, излизал рано. Като е втора, се прибирал късно.
В неделите бил помолил да го освободят, за да ходи на служба. Ходел на служба в една църква в „Младост“. Там свещеникът е добър, видя, че мога да пея и обеща да ме вземе на клира. Сега уча песнопенията. Искал и децата да ги заведе някоя неделя на служба, но те се дърпали. Не им се ходело.
Но тя Богородичка ще помогне, каза човекът.
В близост до нас възникна свада. Май познати на някои от чакащите се бяха прилепили към опашката, пререждайки останалите назад. Една дама направи строго забележка. Каза, че Богородица всичко вижда. Беше достолепна жена, доста възрастна, с бастун, но чакаше, без да трепне. Хората се умълчаха.
Вече бяхме по-близо до вратите на храма. На стълбите полицията беше оградила входа с въжета и там вече хората се нареждаха един след друг. Пред една от страничните врати постоянно спираха лимузини и от тях слизаха добре облечени дами и господа, повечето известни лица, и влизаха вътре, без да чакат и секунда. Посочих ги на моя нов познат и изразих негодуванието си. Той само вдигна рамене.
Към три часа наближихме стълбите. Беше захладняло. Един известен от телевизионния екран човек, философ, със силно изразено отношение към вярата, на когото лично аз имах доверие, се разходи в близост до нас и се заговори с някого. Каза, че самото минаване край храма вече е поклонение, дори няма нужда да се редиш на опашката. Като чух това, и то от човек, на когото имах голямо доверие, през главата ми за миг мина мисълта да си тръгна, защото умората вече си казваше думата. Но погледнах към тролейбусния шофьор и видях, че той изобщо не обръща внимание на тези думи.
Най-сетне дойде и нашият ред да влезем. Погледнах часовника си, беше четири часът.
– Имаш ли някакво цветенце? – попита тролейбусният шофьор.
Не се бях сетил за това. Разперих ръце – нямам.
Човекът бръкна в найлоновата си торбичка, извади китка здравец, завързана с конче, измъкна половината стръкчета и ми ги подаде.
– Да дадеш на Богородичка – каза.
Дори не се сетих да му благодаря. Когато целунах иконата и излязох от храма, се огледах, но него го нямаше.
