„… и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце,
а дрехите Му станаха бели като светлина [и]… ето, светъл облак ги
засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен
Син, в Когото е Моето благоволение”
(Мат. 17:2,5)
Когато започнем да опознаваме православната богословска традиция, не може да не ни направи впечатление, че макар в нея Бог да се изповядва като пребиваващ отвъд всичко съществуващо, Той, въпреки това не се схваща като тайна, която е просто непостижима и просто недосегаема, не се схваща като тайна, нека се изразим така, за която знаят, но която (самата) не знаят и не могат да знаят.
Впрочем, ако православното богомислие изповядваше Бога като просто такава тайна, тогава според него Бог би могъл да бъде постигнат единствено по опосредствано-умозаключителен начин – например (както в западния томизъм) като пред-полаганата с необходимост „причина“ на отсамните тварни ефекти, съставляващи „този свят“.
Отличавайки се обаче от този, по същността си интелектуален реализъм – както го определя о. Иоан Майендорф – православната богословска традиция утвърждава (колкото и парадоксално да е това на пръв поглед), че самата Божествена тайна е висше откровение; че – ако бихме могли да се изразим по този начин: за Бога не трябва да се казва „Той е тайна“, но по-скоро – Бог Сам за Себе си изрича „Аз Съм тайна“.
Бог е – нека резюмираме по такъв начин убеждението на православното богословие: Тайна, която самата тайна изрича; тайна, която в недрата си е вечно изричане на себе си – Глагол, Който Сам Бог (в Единородния и Единосъщен с Отца Син) изрича. Или още по-иначе: неизречимото, според православния опит в Богопознанието, само се изрича и се изрича именно като тайнствено, надхвърлящо всяко слово „изречение”. Чудото на Божествеността само се обръща към нас и по великата си милост ни явява чудността си.
По този начин според православната традиция – Божествената таинственост, бидейки тайнственост в самата себе си, е и (същевременно, неразделно) таинствено из-речение, таинствен Глагол. Бог на православното изповядване има не „предметна“, а „личностна“, така да се каже, същност. Същност, която таинствено глаголи себе си. Същност, изричана в Лицето на Сина, от Лицето на Отца и свидетелстваща себе си в Лицето на Духа на истината – Духа Свети, „Който изхожда от Отца“ (Иоан 15:26).
Както е и казано в Св. Писание: „Бога никой никога не е видял, нито може да види“ (Иоан 1:18); името на Бога „е чудно“ (Съд. 13:18) и Той „живее в непристъпна светлина“ (I. Тим. 6:16), но същевременно: тази непристъпност и чудност не просто пребивава в себе си, в отвъдността си, но вечно изрича сама себе си като чудна. Ето защо за Бога е казано също, че: „В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше искони у Бога“ (Иоан 1:1–2). Това Слово е изричането на тайната като тайна. Затова Синът, Словото е още „образ на невидимия Бог“ (II. Кор. 4:4). Самата Божествена тайна не е отчужденост или просто отсъствие от битието, а личен (вечен) акт – раждане на тайната в това битие, като в същото време – изреченото е изумително, таинствено, то е из-умителния образ на умо-не-постижимия Бог.
Божествената същност, следователно, е особена непостижимост, особена тайна според опита на Православието. Тя е не просто „съществителна“ тайна, но е също и „сказуема“-като-съществителна тайна; тайна, свидетелстваща сама себе си като „Тайната“.
От друга страна, същността на Бога е непостижимост, „тайна“ – три-ипостасна и три-личностна. Тайната е на първо място „недро“, „съществителност“ (над всяко съществуване), но пак тя – неотделно (едино-същно) е „изричане“, „сказуемост“ (над всяка изказуемост), и пак тя, същата, е основание на действителността си, на „истината“ си. Тези три Лица на таинственото Божествено същество (същност, οὐσία) по никакъв начин не могат – според Православието – да се обезразличат, да се „слеят“, да се схванат като само относително самостоятелни изразни „модалности“. Между тях съществуват еднозначни, необратими, йерархични отношения: „недрото“ ражда своето „из-речение“ и изхожда основанието на своята истинност.
И ето: тази троично-лична, само-изричаща се, според православния опит „тайна“ на Бога, може да се представи (и особено често се представя в неговата богословска традиция) посредством богатия и традиционен образ на светлината. Образът е особено адекватен, защото светлината от една страна е самата откровеност, самата спонтанност и същевременно, от друга страна – блясъкът й, когато е пълен, т.е. когато става дума за „несмесена“, за чиста светлина, е ослепителен, „невместим“ блясък и е такъв, тъкмо доколкото представлява максимално енергично откриване.
Но чрез образа на светлината ние можем да се приближим и до разбирането на самобитийността, на личностността на Божието същество.
И наистина, не е ли пламъкът на горящата свещ (метафора за истинския Божествен пламък) сам източникът на светлината, в която самият той свети? Помислете: светлината въобще не е реалност, която просто е дадена в мрака – тя по-скоро сама себе си пали; нейното светене е неин собствен акт. Запалвайки се, тя разпръсква мрака и в разпръснатия от нея самата мрак, тя – засветва. Получава се следователно, нещо като кръг. Свещта избликва светлина и в тази светлина открива светенето на самия си източник. Светлината сама себе си за-светва.
Но светлината, която – фигуративно казано – хвърля светлина върху светлината на пламъка, от който сама изхожда, безспорно е същата светлина – светлината на пламъка, когото тя осветява. Наистина тук, както се вижда, има кръг, но има и съвършена тъждественост – пребиваване в себе си и изцяло в себе си. С други думи казано: светлината напълно сама, чрез себе си пребивава в себе си; сама чрез себе си е себе си.
Но именно такова само-битие е и личният дух, който освен това – точно като светлината – е мета-физическа яснота. А Бог е такъв Дух – Дух, Който от вечните Си „недра“, от „Отчеството“ Си, вечно ражда Слово за Себе Си, полага Се като вечен „Глагол“, Който „глаголи“ Неговите недра, об-яснява ги, като същевременно из-недрява истината на това Слово и следователно, Истината на Самия Себе си, Божествената истина. Метафорично казано – съществуването на Божествената същност в самата себе си, трябва да си представим – според традицията на православното Богопознание – като вечно кънтящо, вечно огласено от самото себе си. Три-личностността на Божествената природа сама по себе си е вечно огласена от самата себе си Истина. Или, с други думи: Бог е самата Истина, която вече не е такава от някаква друга истина, а е Истината, в която и благодарение на чието самоогласяване всичко, което е истинно, е истинно – наистина е, истински е. А доколкото от Истината е и яснотата, об-яснението, то Божествената същност е, значи, онази духовна светлина (вече не образно и символично), в която всичко се об-яснява, в която всичко се явява.
И ето: това, което казвам сега, ни най-малко не отменя положението, че Божествената същност е съвършено неизяснима, че собственото „име“ на нейната три-личност е „чудно“. Само че това е, повтарям, гласящо самото себе си чудо, ясна (светеща) в самата себе си тайна, открита сама от себе си „изумителност“… Впрочем, именно по начина, по който „несмесената“, пълна светлина не престава да се открива, макар че с това свое откриване заслепява и с това свое блестене се скрива от всеки умствен и свръхумствен взор.
Дотук обаче ние излагахме учението на православната богословска традиция за Божествената същност (едновременно абсолютно непрестъпна и откровена), каквато е тя сама по себе си и каквато тя е лично в себе си. С други думи, говорихме за Божествената същност в плана на θεολογία в тесния, най-собствен смисъл, в който употребява тази дума традиционното православно богословие. Сега трябва да разгледаме и това как – според това богословие – тази същност е по отношение на нас. На догматическия език на Православието това се нарича познаване на Бога в плана на „домостроителството“ (на спасението) – οἰκονομία.
Нека следователно отново да се върнем към познатия ни образ и да си представим, че в едно тъмно, затворено помещение (можещо да се приеме за символичен израз на този свят, отделен от Бога) загорява светилник. Действително неговата свещ сама би била източникът на осветлението в стаята. От своя страна, тази пък изтичаща светлина-осветление ще бъде условието, възможността да се види самия пламък на свещта, т.е. светлината му. И тъй, светлината избликва светлина, в която и виждаме светлината… Но ако тази светлина е абсолютен блясък, който е тъй прекомерен и несмесен с тъмнина, то откривайки се, тази светлина със самото това ще ослепява и ще бъде недостъпна – ще се открива, но като непристъпност, като тайна. Самата откровеност ще бъде тайна, ще бъде откровение на невместимото, без от това да престава да бъде нито откровение, нито светлина сама по себе си.
Важно е да се помни, че и трите „ипостаси“ на светещата с такава абсолютна интензивност свещ трябва да бъдат мислени като еднакво изгарящо-бляскави – като еднакво невместимо-откровени, еднакво светещо-тайнствени. Защото, такъв, естествено, трябва да бъде и източникът, който изхожда осветление; такова съответно трябва да е и осветлението, което пък открива как светлината на свещта ослепяващо „изрича“ себе си и ослепително показва, че е тъждествена, „единосъщна“ с ослепителния източник.
Отпращайки от образа на светлината към първо-образната Светлина, по един превъзходен начин за цялата тази откровенстваща триединна тайна, пише св. Григорий Богослов (4 в.). Като цитира трикратно едно и също място от Евангелието от Иоан, светителят казва: „…ще наченем богословстването така: „Съществуваше истинската светлина, която просветлява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9), сиреч Отец. „Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9), сиреч Син. „Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9), сиреч другият Утешител (Светия Дух – б. м.). „Съществуваше“, „съществуваше“ и „съществуваше“, но едно „съществуваше“. „Светлина“, „светлина“ и „светлина“, но една светлина, един Бог. Същото още отдавна ни представя и Давид, казвайки: „В Твоята светлина, ще видим светлина“ (Пс. 35:10). И днес ние прозряхме и изповядваме кратко, в нищо не многословещо богословие на Троицата: от светлината-Отец, приемайки светлината-Син, в светлината на Духа“.
Избраното от св. Григорий Богослов място от Иоановото Евангелие е особено подходящо за „резюмиране“ на богословието, защото повторено трикратно, то наистина казва всичко за тайната на Божествената същност, което човек може да изповяда. Първо – то казва, че Бог съществува Сам по Себе Си и Сам по Себе Си е духовна, свръхестествена светлина („съществуваше истинската светлина“). Според св. Григорий тази светлина е една („едно съществуваше“, „една светлина“), но има три, неразделни и тъждествени по природата си на светлина „ипостаси“: Отец-източник, Син-лъч (Когото „приемаме от Отца“) и Свети Дух-сияние (в Което „приемаме“ лъча от Отца).
Но в цитираното от Евангелието място се казва също, че тази Светлина – доколкото е именно светлина – е открита на „всеки човек, идващ на света“, т.е. че е открита по природата си и поради това, по отношение на човека, „идващ на света“, е „просветление“. И доколкото Бог е троична Личност, Неговата светлина „просветява“ човека лично. Светлината-източник (Отец) разпространява себе си в осветление, което пробужда зрението ни, и в това, направило очите ни зрящи просветяващо осветление (Светия Дух), ние виждаме светенето на пламъка (Сина), в което светене (и само в него) всъщност е видим самият „просвещаващ“ източник на светлината – Отец. Или другояче казано: светлината-Отец сама, лично ражда в озовалия се в светлинното й поле човек зрението, снемайки посредством озарението-Дух пелената на собствената му немощ, и в това озарение – „в светлината на Духа“, според св. Григорий Богослов, показва на роденото от него зрение Себе Си, Своя „образ“ – светлината-Син, светлината-образ на Отца.
И тъй, без това изречено от самата Светлина „виж“, без това отварящо се в светлината зрение, ние, хората „идващи на света“, не бихме могли да видим Светлината, Която ни изрича „Аз Съм“. Нека добавим, че в църковнославянския превод на цитираното от св. Григорий място от Евангелието на Иоан дори времето на глагола може да ни наведе на дълбока богословска мисъл. Там просветителното действие на само-светещата Божествена същност е предадено като: „Бе свeт истинний иже просвещает всякаго человека грядущаго в мир“. Но „бе” (за разлика от имперфекта в гръцкия оригинал) показва извечност и вечна извършеност на действието – показва, че светлината винаги я е имало и тя винаги вече свети, тъй че предваря с този си акт про-зиращото в нея зрение.
И наистина – за разлика от всеки друг обект, който се „намира“ от зрението (или от зрението на ума), светлината е единствената, която сама ни намира и едва в нея ние намираме и осветените обекти, и осветяващата ги светлина. Не ние правим светлината „видяна“, а тя ни прави зрящи чрез себе си, за да ни покаже – в себе си – себе си и всичко друго („в Твоята светлина ще видим светлина“, както е казано в цитирания от св. Григорий Богослов 35 Псалом Давидов).
Бог следователно („свет истинний“) винаги е първи. Той предшества нашия опит за Него и го създава. Без светлина, ние нямаме зрение, ние не сме станали, не сме се осъществили като зрящи твари. Самата светлина трябва да се обърне към нас, да ни освети – за да се отворят (да се „сътворят“) очите ни и да се о-съществи нашето зрение в светлината. Защото именно от откровения акт на светлината и в нея, ние ще видим… И разбира се, ще видим преди всичко друго – светлината. Бог следователно е първият, Бог е за нас „Алфата“. Макар че същевременно – за да видим самата светлина, ще трябва да се абстрахираме, да се откъснем от всичко, което в нея се вижда. А тогава пък едва ли ще съумеем да я видим в нейната чистота, защото безспорно тя е абсолютният хоризонт на видимостта. За нас Бог е и последният, Той е „Омегата“ (срв. Откр. 1:10).
И тъй, едната Божествена светлина (защото източникът на осветлението е тъждествен с осветлението, а онова, което е видимо в осветлението, е тъждествено с него и със самия източник) три-лично просветява „всеки човек, идващ на света“. Ето защо – както за същността, така и за действието на Божията същност можем, перифразирайки св. Григорий Богослов, да кажем: „просветява“, „просветява“ и „просветява“ по един Бог-Троица „просветява“. Отец, Който е източник на тази една светлина, я „изхожда“ от Себе Си, осветява незрящите ни очи и с това лично ражда в тях зрението, „просвещава“, обръща се към него с „ти“: „Бъди, за да видиш“. В същия момент и неразделно, осветлението, „изведената“ светлина, разкрива на очите ни гледката и в нея – самата светлина, която свети. Духът, сиреч, Който е сиянието на едната светлина, лично показва на зрението светлината, „просвещава“ го, също се обръща към него с „ти“, казва му – „Ето!“ Но светлината, както казахме, показва в себе си именно себе си – показва своя „образ“ на човека, „просвещава“ го за себе си и с това му казва: „Виж – Аз Съм!“ Синът, Който е „образ“ на едната светлина, изрича на човека тази светлина и онова, което Той му изрича, е: Аз Съм Онзи, Който отворих очите ти, разсях тъмнината и ти показах Себе Си. Аз съм образ на източника, Аз Съм образ на Отца. Наистина „просветява“, „просветява“ и „просветява“, но целокупната Троица лично просветява, лично казва на човека, на „ти“ – „Аз Съм“.
