Начало Идеи Гледна точка Богословско основание на правата на личността
Гледна точка

Богословско основание на правата на личността

4393

Искам да обърна внимание на нещо колкото очевидно, толкова и впечатляващо – почти, тъй да се каже, мистично. Защото, нека съобразим: всичко, което се отнася до природата на личността, към онова, което личността ще „бъде“, подлежи именно на предаване  – то ѝ се предава. Това именно конкретно човешко битие, което аз (личността) ще бъда, аз „получавам“ от конкретното битие на моите родители, от техните сперматозоиди и яйцеклетка имащи способността в гаметата да се развият в ново, самостоятелно човешко същество. „Получавам го“ пък по-основно, защото въобще (вече) има човешко битие, предаващо се от човеци на човеци; получавам го от способността, сиреч, на човешкото битие да се възпроизвежда. В последна сметка аз „получавам“ битието си въобще от… битието въобще – защото него го има, защото то е. И ето: моето „аз“ – личността, която получава битието въобще, човешкото битие, и именно това човешко битие, на моя род, нито ми се предава от някой друг (който да я „има“ преди мен), нито я „получавам“ от някого в този свят (имащ я преди мен). Нея, именно нея – моята личност, моят „аз“, никой и под никаква форма я няма и нея никъде другаде (освен едва в мен) я няма. Тя следователно се твори всеки път, за всеки един „аз“. Твори се, за да бъде, за да ѝ се [пре-]даде битието, което на първо място вече имат нейните родители, на второ, по-основно, имат хората (от които тя ще „бъде“) и на трето – най-основно – вече има битието, което… „го има“. За да ѝ се предаде, казвам, всичко това, за да бъде обаче тя, личността („аз“), която никой и нищо не може да предаде, защото никой преди това я няма. Тя – самата тя – се твори всеки път като абсолютно „нова“.

Това, струва ми се, е и богословски неоспоримо, защото нали биващото като просто биващо се твори, според библейския текст, с „да бъде“ (fiat), и след като е сътворено продължава чисто и просто – „да бъде“. Актът на сътворяването му е един път и за до края (на света) извършен. По-нататък: изсред биващото – биващото като живо, като „живот“-но битие, се твори, както ни е казано в Книга „Битие“, според „рода му“ (вж. „И сътвори Бог големи риби и всякакъв вид животни – влечуги, които произведе водата, според рода им, и всякакви пернати птици според рода им… И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини, и земни зверове според рода им“, Бит. 1:21, 24). Което означава, че след сътворяването му всеки „живот“-ен род предава битието си от екземпляри на рода към екземпляри на рода. Тоест тук актът на творението е извършен веднъж за създаването на определения „род“, който оттам нататък неговите представители, индивидите му ще въз-произвеждат, възпроизвеждайки и този „род“.

Изсред биващото и биващото живо обаче само биващото като човек се твори „по Божий образ“ (Бит. 1:26), т.е. твори се като биващо личност; твори се с „бъдѝ ти“ ,този абсолютен уникум, който само създаващият „от нищо“ (имащо го преди това) може да създаде.

Това, което трябва да се схване тук следователно е, че мен, собствено мен – моята уникална личност – сътворява и може да сътвори единствен Бог и „аз“ съм значи, единствено от Бога и – на Бога.

Да, Бог сътворява мен – моята уникална личност – за да „бъде“ и затова аз, личността, съм първо: „син“ (или „дъщеря“) на тези хора, второ: „човек“ съм сред човеците, и трето: „съм“, съществувам в „съществуващото“. Моята личност, моят „аз“ обаче, уникумът, който съм (син, дъщеря, човек) – не е нито от моите родители, нито на моите родители, тя не е сама по себе си „синовна“ или „дъщерна“, не е „потом“-стваща, тя е само моя и на Бога. Тя не е по-нататък нито от „човешкия род“, нито на „човешкия род“, тя не е просто „атом“ в молекулата на едно „ние“. Тя не е дори от битието и на битието. Моята личност (моят „аз“) – този уникум – получава битие в и от рода на моите родители – тъй да се каже им е „дадена“ да бъда техният „син“ или „дъщеря“; тя – по-общо – получава битие в и от човешкия род, в „човечеството“ – „дадена“ му е да му бъде „събрат“ и въобще – тя получава битие в битието – „дадена“ е в това битие, за да „бъде“. Но във всичко това тя си остава само на себе си и на Бога.

И аз ще утвърдя сега, че именно от казаното дотук биха могли да бъдат изведени няколкото най-базисни, основани именно на битието ѝ, права на личността като такава. На първо място: правото в своя род (в който е „син“ или „дъщеря“) да не бъде без остатък „обсебвана“ от този род – от своята „синовност“ или „дъщерност“, от своята „потом“-ственост и въобще от рода ѝ, от народа ѝ, който може да е всякакъв – аристократичен или простолюден, славен или безславен, дори покрит с позор от някой от своите „членове“, но в който тя все пак е (само) тя и трябва да съхрани персоналното си достойнство. На второ място: правото, което има в човешкия род, т.е. да не бъде без остатък „обсебвана“ от неговите природно-социални характеристики, които включват полова, народностна и т.н. принадлежност, но да бъде съхранявано личното ѝ достойнство и свобода от всички тези „принадлежности“, при това дори ако базисните ѝ природни характеристики на разумно, самосъзнаващо се и т.н. човешко същество ѝ се отнемат в дълбоката болест, а социалните ѝ характеристики на ζώον πολιτικόν се изгубят в пределната социална деградация. Накрая: на трето място, в най-голяма дълбочина, личността има право и в… битието – на което е „дадена“ от нейния Създател, но и в което си остава (и би следвало да си остава) на себе си и на извикалия я в него Бог Творец. Но затова тя има правото да бъде свободна и от… смъртта, в настоящия свят „наложена“ ѝ от битието (му) и „изравняваща“ я с всички останали природни „форми“. Има право, казвам, да остава биваща, докато Бог я зове за това (а Той, веднъж призовал я, я има призована завинаги); има това право, защото нали и в него, в битието изобщо, тя, видяхме, не е от битието и на битието, а (само) от Бога, „дал я“ след сътворяването ѝ нему. Не е нужно, струва ми се, да добавяме, че това последно  право на личността може да ѝ гарантира и да осъществи за нея в пълнота единствен Бог, Който освен неин Създател е и нейният Спасител.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора