„Другият Нов завет“, Павлин Събев, Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2020 г.

Струва ми се, че – що се отнася до богословието – името Павлин Събев отдавна е запазена марка. Вероятно защото сме свикнали да мислим Православието контрастно и да приемаме, че нещата са добри или лоши, черни или бели и че книгите са или (строго) канонични, или (несъмнено) апокрифни, нашият религиозен свят е подобен на избледняла литография. Затова сме склонни да вярваме, че липсата на цветове е гаранция за стойност и автентичност. А и олющените от времето и немарата църковни стенописи сякаш ни задължават да мислим, че божествените образи – уж, за да не възбуждат плътски страсти, е редно да изглеждат плоски и без-образни. Като че ли Свещеното трябва да е инкрустирано в някаква полуабстрактна Парменидова сфера и ние – в своята разнолика множественост, – колкото по-далеч стоим от него, толкова по-малко главоболия ще имаме. Разбира се, на неделната литургия всеки от нас ще се поклони пред Светото Евангелие и благоговейно ще го целуне, но въпросът е дали, как и колко време ще намерим, за да се запознаем с Христовите притчи. А и когато в синоптичните евангелия по различен начин се описват едни и същи събития, дали благочестивият читател ще се опита да разбере защо е така… И ако в Евангелието на Тома се говори за тайни Христови слова, дали ще е редно надменно да махнем с ръка и да обявим всички тези логии за апокрифни недомислици? „Разпознавайте що е пред погледа ви и онова що е скрито, ще ви се открие“ (Логия 5)… Тази, а и немалко други подобни реплики понякога звучат като близнаци на Господните слова и същевременно с това – безкрайно различни от тях. Защото стихът: „Когато направите от двете едно и когато направите от вътрешността външност и от външността – вътрешност, и от горното – долно, и мъжкото – като женско, и женското – като мъжко, тогава ще влезете в царството Божие“ (Логии 22 и 106), безспорно напомня, че „последните ще бъдат първи“, но едновременно с това напомня за още какво ли не; включително и за Делфийския оракул. Поетическа неяснота, която може да означава всичко? Или…? Или може да съществува пресечна точка, в която „добрите“ и „лошите“ евангелия се срещат? И възможно ли е – ако сме находчиви и търпеливи – да пресеем, както се пресява речен пясък, апокрифните текстове, за да се сподобим с шепа чисто злато? Ако се доверим на литургичната традиция, трябва да може. Защото откъде идва знанието ни за Въведение Богородично, ако не от протоевангелието на Иаков? Разбира се, не е трудно да продължим този празничен ред и да го завършим с Успението на Божията майка. А можем и да го продължим, без да го завършваме…

Ето защо „Другият Нов Завет“ може да бъде настолно четиво. Неголяма по обем (179 страници с библиографията), тази книжица с нещо ни връща към времето и духа на Паисий и Софроний. „Парадоксална аналогия“, би казал съвременният – възпитан в традициите на академическото мислене – читател, ала при втори, по-внимателен прочит, би открил, че отец Павлин, подобно на своите възрожденски предшественици, е работил с трудолюбие и ентусиазъм, непознати в съвременната култура. Бавно, упорито и мъчително, той влиза в дълбоки и леденостудени води. Подобно на полярен ледоразбивач, проправя пътища, за които са необходими съвместните усилия на цели научни колективи. Защото до този момент ние не сме имали дори и ориентировъчна представа как първото, второто и третото следапостолско поколение е съпреживявало новозаветните книги. Кога и как апостол Павел става всеобщо признат? Доколко самобитен е езикът му? И доколко дебатът му с гностиците е оказал влияние върху стила и изказа му? И което е особено важно: възможно ли тези влияния да са на ниво, по-глъбинно от лексикалното и стилистичното? Възможно ли е в посланията на апостола да се долавят диалози с книги и персонажи, позиционирани отвъд границите на християнското? Да кажем, с Хермес Трисмегист и книгата „Поймандрес“? Знанието за тези неща не може да бъде мислено като съкровище, заключено в нечий банков трезор. То е видимо и е пред очите на всички, но едновременно с това е укрито, защото е разхвърляно в безчет текстове, които отец Павлин си е направил труда да намери, прочете и систематизира. Изворов материал от „първа ръка“ като ръкописите на Климент Александрийски и на Тертулиан, на св. Игнатий Антиохийски, св. Ириней Лионски и св. Иполит Римски може би още дълги години щяха да са скрити в Патрологията, ако отец Павлин не си бе направил труда да ги разрови и почисти от прахта.

Разбира се, искам ли да се опитам да кажа какво научаваме от тях, би трябвало да преразкажа цялата книга. Няма да се опитам да го правя. Но за сметка на това – редно е да го призная, – докато четях ръкописа и беседвах с отец Павлин върху втората глава: „Тома, наречен Близнак“, така се вдъхнових от преданията, свързани с този литературен герой, и  така се запалих от неговите логии, че тръгвайки по следите му, успях да стигна и задмина Индиите. След което написах цели три книги за отец Тома от Дивдядово. От което би трябвало да следва, че книгата на отец Павлин от текст се е превърнала в частица Живот. А това никак не е малко, особено днес, когато книгите, с които можеш да тръгнеш до другия край на земята, се броят на пръсти…