С първото зазоряване на Новата година незнайно как в съзнанието ми се появиха странните думи на Иисус Христос от края на първа глава на Евангелието от Йоан: „Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство“.
Иисус току-що е кръстен в река Йордан и около Него започват да се събират бъдещите апостоли, които до този момент са ученици на Йоан Кръстител. Както знаем, първият, който тръгнал след Иисус, е Андрей. „Той пръв намира брата си Симона и му казва: намерихме Месия (което значи Христос)“. На другия ден Иисус намира Филип и му казва: „Върви след Мене“. Филип отива при Натанаил и му казва, че са намерили Иисус от Назарет, за когото е писал Моисей и са говорили пророците. Натанаил изказва съмнение, че от Назарет може да излезе нещо добро. Филип му отвръща просто: „Дойди и виж“. И още докато Натанаил се приближава към Иисус, Той му казва: „Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство“.
Но какъв е смисълът на тези думи? Защо Иисус го посреща точно с тези думи? Какво всъщност означава да няма лукавство у един човек? Това качество толкова изключително и рядко срещано ли е, че Иисус да го отбележи пред самия Натанаил веднага след като го вижда? Та нали Натанаил се усъмнил в думите на Филип, като казал, че от Назарет не може да се очаква нещо добро. Това усъмняване ли е похвалил Иисус?
Всъщност реакцията на Натанаил се обяснява с това, че той се доверява на пророчествата, които казват, че Христос ще дойде от Витлеем, а не от Назарет. Той изразил предпазливост да не би Филип да се е подвел. И не е притаил своето опасение, не го е прикрил, а без колебание изразил безпокойството си. Тази спонтанна и откровена искреност е забелязал у него Иисус.
Липсата на лукавство означава честност, прямота, искреност, откритост. Толкова ли рядко се среща човек без лукавство?
Очевидно да. Невинаги си даваме сметка колко ни е трудно да бъдем прями и честни. И то най-често, за да не нараним другите. Искаме да сме емоционално и етично коректни с хората около нас. Защото ако трябва да посочваме злото, то ние трябва на всяка крачка да го отбелязваме и да говорим само за него. Не си позволяваме да говорим открито. Често завоалираме нещата, говорим около тях, казваме не това, което мислим, а което е приемливо за останалите, а и за нас. Всъщност съставени сме от толкова малки, дребни, дребнави лукавства, че дори сме престанали да ги забелязваме. Дори не ги отчитаме като лукавства, а като съобразяване с другите, щадене, учтивост, вежливост, възпитание, приличие, уважителност, коректност, в по-специални случаи – дипломатичност. Все добри качества. Но от сбора на всички тях дали не се изтъкава едно ювелирно лукавство?
Натанаил е изненадан, когато Иисус го нарича с тези думи. Той никога не е мислил за себе си по този начин. Думите на Иисус би трябвало да го поласкаят, но те всъщност го сепват. Това е може би другата причина Иисус да види, че у него няма лукавство – той не се поддава на ласкателство, не търси да бъде похвален, суетата и тщеславието са му чужди.
Човешкият характер е сложно нещо. Той се състои от множество качества, които са преплетени по уникален начин, понякога в хармония, друг път в дисхармония. Някои хора имат изключително добри качества и някакъв дразнещ недостатък, който стои като дамга на характера им. Като неблагодарност или пресметливост например. Или завоалирано лукавство. Или пък други, които минават за дебелокожи или безочливи, а се случва да ни трогнат с неподозирана доброта или деликатност.
Натанаил бил изненадан и стреснат, задето Иисус го нарекъл истински израилтянин, у когото няма лукавство. За него ли се отнасят тези думи? Спонтанната му реакция била като на дете – „Отде ме познаваш?“ Още една проява на прям характер без лукавство.
Иисус му отговаря, че го видял, когато бил под смоковницата, преди Филип да го повика, преди да дойде и да му каже новината за Месия. Иисус явно казва, че е видял душата му, видял е, че в нея няма лукавство, а на Него са му нужни точно такива хора. Евангелското слово може да се разпространява само от хора, в които няма лукавство, хора, които да печелят доверието на другите, такива, на които думата им е да-да и не-не.
Така сърцето на Натанаил било спечелено. Колебанието му изчезнало. Въпросът „от Назарет може ли да излезе нещо добро“ повече не го смущавал. И той пак спонтанно и без никакво лукавство произнесъл: „Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев“. Всъщност това е първата вероизповед и тя принадлежи именно на истинския израилтянин Натанаил. Това е видял Иисус у него преди Филип да го повика, докато бил под смоковницата.
За какво ли е мислел Натанаил, седнал на сянка под дървото? За онова, което са писали Моисей и пророците? Изпитвал е копнежа по Бога и Божия Син, който е предсказан отпреди векове и Който все не идва и не идва? Дали се е усъмнил в написаното от Моисей и пророците? Това няма как да знаем. Можем само да предположим, че там, в сянката на смокиновото дърво, неговите мисли са били толкова дълбоки и така насочени към Бога, че той е преживял своето лично Богоявление.
Защото Богоявлението не е само църковен празник, на който ние почитаме кръщението на Иисус Христос и явяването на Триединния Бог. Всеки, който е повярвал истински, е преживял свое лично Богоявление, срещнал се е лично с Христос. Без такава лична среща нашата вяра не може да бъде жива. Нашата вяра е положена на любовта ни към Христос, а да се обича абстрактно и отвлечено не е възможно. За истинска любов е нужна лична среща, лично Богоявление. Тогава небесата над нас са отворени.
На главната страница: Никола Пусен, „Кръщението на Христос“, ок. 1658 г.
