Слово, прочетено при връчването на наградата на фестивала Узедомски литературни дни за принос към развитието на европейската литература
Скъпи приятели, дами и господа,
Има много неща, поради които тази награда е специална. Благодаря на уважаемото жури и специално на Олга Токарчук. Срещите с нея и нейното писане през годините ми е давало кураж, че онова, което опитваме с нашите книги – ходещи по несигурните места на неканоничното, нелинеарното, некласическото разказване, има смисъл и (дай, боже) създава смисъл.
Тази награда е също така особено специална, защото се връчва от остров. И се дава за принос към литературата на един континент. Тъкмо островите, тъкмо отделените от континента знаят и споделят неговите ценности. Подобна аналогия може да се направи и с нашия самотен занаят. Докато пише, всеки писател е остров. Далеч от шумния континент на останалия свят, изолиран не само от стените на собствената си стая, остров във времето и в историята. Но всеки, който е опитвал това, знае, и тук всички ще ме разберат, никога светът не е бил по-цялостен, хубав и желан от времето, в което си лишен от него, за да го пишеш. Затварям се за малко, за да родя един свят, за да го забъркам от разните отвари на мисълта и въображението, за да го проявя като едновремешните снимки в тъмната стаичка – оставете ме на мира, не е за гледане сега, всяко чудо се ражда в тъмнина. Но всичко това е за да се върна отново в света и да прибавя нещо към него, дори да е съвсем малко. Дилън Томас пише, че всяко добро стихотворение става част от реалността.
Скъпи приятели,
темата на тазгодишния фестивал е Божественото. Идвам от страна, в която Бог беше забранен или поне нежелан гост. В България Бог няма, както твърдеше учителката ми. Но може би тъкмо затова той беше важен за детския ми ум и по-късно влезе трайно в разказите и в романите ми. Беше част от моето детство и от всекидневието, някакъв детски Бог, при който ме заведе първо баба ми. Късно следобед, когато къщната работа беше привършена, повечето хора бяха навън, баба ми вадеше скришом от сандъка си една стара библия, която, ясно си спомням, по конспиративни причини беше обвита в тогавашния официозен партиен вестник „Работническо дело“. Бях на 5–6 години, сядах на едно малко столче до нея пред малкия прозорец в стаичката. Баба ми отваряше Библията и започваше да чете, така както старите хора си четат, шепнешком, мърдайки устните си и движейки изкривения си от артрит показалец по редовете. Четеше, докато светлината от прозорчето гаснеше и преди да се върне дядо ми. Така чух целия апокалипсис през нейния шепот. И тогава от четирите краища на земята се появиха четири конника… Така говореше Бог, шепнешком, тайно, в късните следобеди на детството, сред йерихонските тръби на мухите, които бръмчаха в стаята. Преди да падне вечерта. Беше хем страшно, хем някак домашно и всекидневно. С годините все повече разбирам, че апокалипсисът всъщност е много лична работа. И досега, като отварям понякога Библията, чувам този шепот. Знам, че така, шепнешком, се говори само за важни неща и големи тайни. И накрая винаги остава гласът или шепотът на една книга. Най-трайното нещо в паметта ми са тези едновременно божествени и обикновени следобеди от моето детство.
Дами и господа,
Днес тази награда се връчва в извънредно време, време на криза и пандемия (никога преди не съм получавал награда по време на пандемия). Преди десетина години издадох книга с есета, която озаглавих „Невидимите кризи”. Тогава видимата криза беше икономическата от 2008–2009 г. Светът и медиите са ни научили да забелязваме само икономическото и политическото, то винаги е на първите страници и в праймтайма на живеенето ни. Твърдях, че зад тази видима криза дебнат други, по-страшни и по-дълбоки невидими кризи, кризи на смисъла. Защото ние не сме направени от икономика и политика. Направени сме също от такива неясни и неизмерими неща като тъга, страхове и несигурност. И за тези кризи бих се доверил най-вече на литературата, на Чехов, Томас Ман, Кафка, Борхес и други. Те са истинските експерти, които няма да откриете във водещите новини. Техните гласове могат да ни изведат от тъмното. Такива неща бях писал тогава.
Всъщност пандемията от последната година и половина не е безпрецедентна в историята на човечеството. Препрочитах наскоро „Дневник на чумавата година” на Дефо и се удивлявах колко малко са се изменили човешките реакции за четири века. Всичко го има и тогава – недоверието, фалшивите слухове, после страха, нетърпението и бунта срещу мерките, дори свикването със смъртта.
Какво идва да ни каже пандемия като тази, какво ни дава, освен че ни взема всичко на пръв поглед. Няколко неща. Връща ни разговора за смъртта и собствената ни смъртност. Новите медии, рекламата, виртуалната среда, в която пребиваваме, ни бяха внушили известно безсмъртие, превърнахме се в нещо като аватари без тела. Пандемията изведнъж върна телата ни, те се оказаха крехки и уязвими.
От една страна, пандемията ни превърна в острови. За да оцелееш, трябва да се отделиш от другите, да се изолираш. В същото време пандемията оголи старата свързаност на всеки с всеки. През тази година и половина броихме непрекъснато числа – брой заразени, оцелели, отишли си… Това е математика отвъд човешкото. Това, което ни се пада на нас като свидетели и преживяващи тази криза, е чрез историите си да превърнем обратно числата в хора, да върнем хората зад тези числа, да покажем, че зад всеки човек стои история, която е свързана с историите на неговите близки. И цялата тази свързана мрежа от истории удържа смисъла на света.
Книгите си правят странни шеги с нас. Преди да избухне пандемията, в продължение на няколко години писах последния си роман „Времеубежище”, който излезе в самото ѝ навечерие. И там най-невинно говорех за един особен вирус, който ще ни връхлети съвсем скоро – вирусът на миналото, който се предава през ухото и окото. И до каква пандемия от минало води всичко това. Имах предвид възраждащи се минали идеологии и национализми, разпрострели се между кича и чудовищното, които ни обещават велико минало. (Аз съм от поколението на тези, лъгани с чека на светлото бъдеще.) И когато пандемията с другия вирус връхлетя, си дадох сметка, че явно е витаела във въздуха цялата тази тревожност и нещо е трябвало да стане, за да ни отвори очите, че така не може да се продължава. Природата понякога казва нещата директно и болезнено особено ако преди това не сме разчели по-меките ѝ уроци.
Искам само да кажа, че като при всяка голяма криза, когато изпитваме дефицит на бъдеще и сегашното не е уютен дом, идват идеологиите на миналото или миналите идеологии. Но домът, който те ни обещават, рядко е добро убежище. Вярвам, че литературата развива памет и съпротива срещу лесните убежища на идеологиите. Памет и съпротива.
Уважаеми дами и господа,
Благодаря особено за мотивацията, с която журито присъжда тази награда. Това ми дава кураж да продължа да опитвам. Нали Елиът пишеше „за нас е само да направим опит, останалото не е наша работа“.
Първо за жанровата свобода. Всъщност ще призная, че в какъвто и жанр да пиша, никога не ме е напускало усещането, че това са глави от една и съща книга. Позволявал съм си да пиша в почти всички жанрове – стихове, разкази, романи, пиеси, дори комикс и либрето за опера. Продължавам да считам себе си преди всичко за поет, който се опитва да контрабандира малко поезия в трюмовете на романа. Не вярвам в чистите жанрове и не мисля, че нашият живот минава в един-единствен жанр. Не мисля, че дори един ден или един час от него може да бъде поместен в един жанр. Ежеминутното жужене в кошера на главите ни не може да бъде излято в калъпа на една, да речем, маршова песен. Може, разбира се, но няма да е същото. Обичам несигурността и колебанието, вярвам в колебаещия се човек и мисля, че има една такава линия в днешната европейска литература на моето поколение. Ние, конкретно ние от Централна и Източна Европа, идваме от края на една циментирана монументална система. Видяхме как умират идеологически динозаври и ще го кажа директно – те умират грозно. Не е красива тази смърт, прилича на чернобилски взрив и има дълъг период на полуразпад. Дълго след края си продължава да излъчват радиация и да променя човешки съдби. И затова вероятно моето писане се случва фрагментарно, чупливо и антимонументално. Пише ми се за пукнатините, за чезнещото, за онова, което е нетрайно и ще изгубим утре, за онези, които имат собствена история, но не искат или не могат да я разкажат. Срещал съм много такива хора в живота си, част от тях бяха и сред моето семейство.
Тук е вторият пункт от мотивацията на наградата – интересът към нетрайното и чезнещото. Продължавам да вярвам, че само онова, което ще изчезне, си струва да бъде съхранявано. Че само онова, което ще умре, можем да наречем живо. И нашето писане е този (често неуспешен) опит да съхраняваме и предадем нататък онова, което е толкова чупливо, като човекът например и други нетрайни неща. Понеже стана дума за Божественото, мога да кажа, че вярвам в Бога на нетрайното и чезнещото. На онова, което го боли, трепери в мрака и чака да бъде спасено. И в Бога на историите, които спасяват.
Още веднъж благодаря за тази награда, която ми дава кураж да продължа да разказвам истории в тъмното. С цялата си несигурност, чупливост и с всичките си страхове. Благодаря!
17.04.2021
Георги Господинов е роден през 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет, има дисертация на тема „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“, работи в Института за литература при БАН, бил е редактор в „Литературен вестник“. Автор е на стихосбирките „Лапидариум“ (1992), „Черешата на един народ“ (1996), „Писма до Гаустин“ (2003), „Балади и разпади“ (2007), „Там, където не сме” (2016). Романите му „Естествен роман“ (1999) и „Физика на тъгата“ (2011) са преведени на 25 езика и рецензирани във водещи световни медии. Автор е също на сборниците с разкази „И други истории“ (2001), „И всичко стана луна“ (2013), „Всичките наши тела“ (2018), на сборника с есета „Невидимите кризи“ (2013), на пиеси, графичен роман и либрето за опера. Последният му роман „Времеубежище“ (2020) разказва за това как се живее в остър дефицит на бъдеще, смесвайки сатира и носталгия, история и ирония. Словото, което публикуваме, е прочетено при връчването на наградата на Господинов на фестивала Узедомски литературни дни за принос към развитието на европейската литература. Журито, водено от носителката на Нобелова награда Олга Токарчук, пише в мотивите си: „Георги Господинов е значим и уникален глас в европейската литература. Работата му, фрагментарна, пълна с меланхолия, препраща към най-добрите традиции на централноевропейската проза с ненатрапливата нужда от разкриване на пластовете на човешкия опит“.
