Начало Идеи Гледна точка Бог е чудото
Гледна точка

Бог е чудото

3993

Нека обърнем внимание, че на човека изглежда никога не му е същински нужен един съществуващ, съгласно „логиката не нещата“, Бог. Напротив: Бог в собстве­но-жизнения смисъл на тази дума е чудесния, свръх-рационалния, даже свръх-възможния. Обърнете внимание на широко известния факт, че обикновено за първи път в живота си хората се обръщат към Бога, когато попаднат в ситуация, в която нямат повече нищо към което да могат да прибегнат; когато нищо вече не може да се осъществи или да се избегне „по логиката на нещата“.

Дори ако, изхождайки от религиозно-нравствена гледна точка, ние обявим тази практика за непохвална; ако осъдим тази практика на обръщането към Бога едва и единствено в случаите на пределна немощ и несъстоятелност на нашия „аз“, ние не можем да отречем, че именно въпросната практика дава най-яркото свидетелство за това кой е фундаменталният, най- базисният „атрибут“, с който се явява Бога дори на крайно бедните откъм религиозна съзнателност хора; дори на хора­та, които обичайно изобщо не се обръщат към Него. Коя е – да го кажем така – най-първата „асоциация“, която дори ра­дикалният лаик е склонен да направи в определени случаи с понятието за Божествеността. Неотрицаемо е, стру­ва ми се, че тя е „свръх-възможността“, чудесната сила и възможност.

Ако обаче тази асоциация прави дори човекът, който оби­чайно няма в себе си дори памет за Бога, то колко повече и колко по-здраво я има в сърцето и в ума си онзи, за когото Бог заема централно място в тях. Ако тази асоциация, каз­вам, има за Бога даже човекът, който не се моли и не мисли за Него в обичайния си живот, не означава ли това, че въпрос­ната „чудесност“, въпросната отвъдност на логичноста и е онова, което е най-същественото в понятието за „Бог“.

Да, трябва да го кажем: Бог (и това действително най-доб­ре знае човекът, който поне веднъж в живота си Го е имал не заедно с много други „неща“, а когато не му е оставало абсо­лютно нищо) е Онзи, Който е след всичко, Който е свръх дори само абстрактно-възможното, Който бива достиган от зова ни не „някъде“ („там“, „далече“), а – след вся­ко „къде“…

И всичко това се усеща в човешкото „Боже! “. „Боже! “ – да го кажем така – по определение се произнася от бездна („de profundis“), т.е. от дълбочина, която няма дъно, която е непроходима и неизчерпаема…

Всъщност нека си дадем сметка, че дори човекът, който отрича съществуването на Бога, някак предварително и преди всеки по-нататъшен размисъл, е склонен да се съгла­си, че Бог (ако дори само би се допуснало, че Той съществу­ва) би могъл да бъде единствено нещо чудно, нещо извън реда на „биващите“ неща. Човек, който отрича Бога, отрича чисто и просто да има такова едно извън-редно битие като Боже­ственото, но той не отрича, че „Бог“ би могло да се нарече с право само такова едно – чудно, извън-редно битие. Аз бих се осмелил да отида дори още по-нататък и да утвъ­рдя, че тъкмо понеже нещата стоят по този начин, става възможна въобще житейската позиция на невярващия; на чо­века, който отрича съществуването на Бога. И тъкмо понеже нещата стоят така – тази негова позиция е така упорита. Всъщност тя е позиция по отношение не на необходимото или възможното битие, за което не е намерен подходящият, убе­дителен довод, а позиция по отношение на чудесното, по от­ношение на онова, което е – повтарям – свръх възможно­то да бъде (и поради това и – свръх възможното да се обо­снове, да се докаже, да се демонстрира на невярващия, та да може той да повярва). И ако ние не забравяме това, ако не забравяме, че невярващият спори с вярващия именно за Бога, а не за „абсолютното битие“, за „първия двигател“ или пък за „първата причина на всички неща“, ние няма да се учудваме, че този невярващ по никакъв начин не променя невярата си, когато му „доказват“, и му доказват със солидни аргументи, че с необходимост съществува един „Абсолют“ (или един „Първодвигател“, или една „Първопричина“). Няма да се сърдим, че той не се отнася с необходимото внимание дори към хода на подобни „доказателства“. Както виждаме, това се дължи не на някаква специална негова упоритост да остане невярващ, а на едно – всъщност дълбоко справедливо дори у него – предварително убеждение, че с аргументите, които му привеждат и изобщо биха могли да му приведат, той няма да получи Бога, защото Бог, за Който той спори, не е и не може да е посочваният и обосноваваният в „доказателства“.

Пак повтарям: човешката душа дълбоко в себе си съзнава, че съществуването на Бога не би могло да се „докаже“ или „обоснове“ с усилията на мисълта, защото ако това можеше да стане, Бог не би бил повече чудесен, а значи – просто не би бил Бог. Нищо „Божествено“ няма да има в един не-чудесен, в един – казано на границите на безумството – не невъзможен Бог…

Та нека отново да помислим – кога с най- голяма пронизителност извикваме името на Бога? Не ли когато няма нищо друго, което ни остава; не ли когато няма никаква, дори възможност повече?

… Близкият ми е тежко болен и това се е разбрало, когато на операционната маса лекарят го е отворил и е видял с очите си метастазите на рака, разсеяни по цялото му тяло, „изяли“ вече повече от половината му вътрешност, която не може да се „създаде“ отново… Близкият ми ще умре, не е възможно да не умре. Какъв ужас! – Боже! Боже, Господи, помогни, помогни ни!…

… Едно едва шестгодишно дете е било зверски убито от извратен престъпник-садист. Следователите разкриват ужа­сяващи обстоятелства около смъртта му. Кой би могъл да по­несе дори това да ги чуе? А майката на детето трябва и да ги приеме. – Не е възможно! Това не може да се приеме за слу­чило се! – Господи!…

Чуйте това „Господи!“, защото именно в тези случаи може да се долови и да се схване какво значи „Бог“ – какво точно значи и какво определено не значи (по признанието на стене­щото – и за това не можещото да не издаде истинското си знание сърце). А то значи: макар да не съществува никаква възможност близкият ми да не умре, аз утвърждавам невъзможността, призовавайки чудото на Не-възможния! Ма­кар да няма как този ужас с детето да се изтрие от редицата на станалите събития, но понеже не може и да се понесе това – аз утвърждавам невъзможното, призовавам да стане това, което не може да стане; зова Онзи, Който е Не-възможен да се намеси.

Нима ми е нужен Бог, по-друг в сравнение с Този? Нима бих се осмелил да утвърдя Бог, по-различен от това? Нима бих приел такъв – Бог – Който е? Та мен ми е нужно тъкмо онова, което не е! Бог, Който е възможен? Та на мен ми е необходим Онзи, Който не е възможен!

Да, има случаи когато ми е потребно и когато ми е достатъ­чно съществуващото, когато се задоволявам с възможното. Но тогава ме задоволява и ми е достатъчно именно то – съще­ствуващото, възможното, а не Бог. Когато ми е нужно обаче не-възможното – едва тогава и преди всич­ко тогава, призовавам Бога.

Защото Той е отвъд съществува­щото и отвъд възможното, защото Той е Чудото – Чудото на Божествеността.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора