0
2394

Бог ми е свидетел

Откъс от романа на Макис Цитас (изд. „Изида“, превод от гръцки Здравка Михайлова), който е отличен с Европейската награда за литература през 2014 г.

Доста години след сборника с разкази „Пати, галено от Петрула“ (1996) и ред детски книги, Макис Цитас издава романа „Бог ми е свидетел“, комичен и болезнено тъжен портрет на гръцкото общество, видяно през очите на един изключително несъвършен, но симпатичен антигерой. Хрисоваландис е петдесетгодишен богобоязлив мъж, наскоро е загубил работата си, бори се с влошеното си здраве и се опитва да разкаже историята на живота си. Дълбоко религиозен, наивен и емоционално незрял, през целия си живот той се оказва жертва на хората около себе си – нагли шефове, продажни жени и собственото му семейство.

Елена Хузури, писателка и литературна критичка, отбелязва, че още от първите страници на романа читателят разбира, че героят, който той „чува“ да му „говори“, е необичаен чешит, какъвто не е имало в гръцката романистика. В рецензията си за книгата тя пише: „Колкото напредваме в четенето, толкова повече се убеждаваме, че героят на Цитас, с името Хрисоваландис – описан посредством граничещата му с бълнуване изповед – съсредоточава в свое лице всички противоречия, натрапчиви идеи, психози и мрачни дълбини на голяма част от редовите наши сънародници, достигнали своя предел през последните години“. Според Хузури Цитас въвежда в гръцкото романово писане един нов типаж, който е безмилостно социално огледало.

Хрисоваландис все пак има своите предшественици в гръцката литература. Томас Коровинис пише за „Бог ми е свидетел“ в литературното списание „Ентефктирио“ (бр. 106, юли-септември 2015): „Хрисоваландис на Цитас се нарежда в хоровода на очарователните безумци, сред лудите и напълно откачените, той е герой, чийто образ се врязва запомнящо се наред с тези на „Патухас“ от едноименния роман на Г. Кондилакис, едно от най-оригиналните произведения на новогръцката проза, на Хамаларос от „Беззащитните“ на Димитрис Хадзис, на откачената вещица на Лили Зографу, на „Лусиас“ на Никос Хулиарас… У Цитас Хрисоваландис обладава една истина, достояние изключително на безумците и невинните, които несправедливо се мъчат в живота. […] С разнородни материали, усърдна предварителна работа и натрупан писателски опит авторът композира убедителния трагикомичен портрет на една не чак дотам непозната ни мъжка личност“.

Макис Цитас е роден през 1971 г. в град Яница. По професия е журналист, работил е в различни радиостанции в Солун. От 1994 г. живее в Атина. Бил е главен редактор на литературното списание „Периплус” (1994-2005) и съиздател на информационното списание за книги Index (2006-2011), ръководи един от най-авторитетните гръцки информационни сайтове за книги и култура diastixo.gr. Негови литературни текстове са превеждани са на френски, немски, испански, английски, италиански, иврит, албански, шведски и финландски. Пиесите му са играни на атинска сцена. Театралният спектакъл „Бог ми е свидетел“ по едноименния роман е игран три последователни сезона в Атина и е гастролирал в много гръцки градове. Романът „Бог ми е свидетел“ е отличен с Европейската награда за литература (2014).

Макис Цитас, „Бог ми е свидетел“, изд. „Изида“, 2017 г., превод от гръцки и послеслов Здравка Михайлова.

Бог ми е свидетел

Бог ми е свидетел, колко много обичам всинца ви с любовта Иисус Христова.
Апостол Павел, Послание до филипяните, 1:8

Има четири вида началства: преуспяващите, задлъжнелите, негодяите и лудите. Аз налетях на четвъртия.
Често пъти той ми говореше и си мислех, че не си дава сметка дали срещу него стоя аз или някой, който прилича на мен. Тоест, дали бях Хрисоваландис[1], служителят и приятелят, или собственият ми брат близнак. Само дето нямам брат близнак, а две сестри.
Ако се случеше да се срещнем на входа на фирмата, той ми казваше „Тичай по стълбите да ме изпревариш!“ и се втурваше към асансьора; докато се качваше, ми подвикваше „Недей да мамиш!“ и ме караше да изкачвам тичешком осем етажа, като отброяваше на глас сто четиридесет и четирите стъпала, и крещеше отвътре от асансьора: „По-чевръсто, бе, дебелан такъв! Ти живец нямаш ли?“
Фирмата му беше закрита в края на осемдесетте и изведнъж, ей тъй нá се оказах безработен. Работих при него единайсет години, но за съжаление ме хвана неподготвен, докато останалите ми колеги се занимаваха с маркетинг на пазара на труда в продължение на месеци и своевременно се прехвърлиха в други ателиета за графични изкуства. Не че не виждах, че корабът потъва, че нещата вървяха все по на зле, че вече нямаше бъдеще, но не исках да го повярвам. Защо бях налапал въдицата – приказките на Нечестивеца: „Дори всички други да напуснат, ти няма шанс да останеш без работа“. И така загазих.

Присъни ми се как се боря със самия себе си в калта. Единият ругаеше другия и се опитваше да го удуши. Едновременно напяваха благоговейно тропара на Касия[2].
После двамата се превърнаха в един друг Хрисоваландис, който се казваше Психоваландис, и той извика трижди „Задушава ме този вятър“. Отнякъде неопределено звучеше ария от „Тоска“.
Странен сън.
Не мога да си представя себе си като просяк или момче по светофарите. Нито пък мога да си представя родителите ми да стават жертва на експлоатация от трети и то особено от една бъдеща булка.
Баща ми сега е на осемдесет и шест години, офицер в оставка, човек отдаден на семейството, на надграждането със знания и на Църквата. На спокоен живот. Винаги се е грижел за мен, даваше ми пари назаем и ми услужваше.
Казваше ми „Внимавай, внимавай, внимавай!“, но аз бях още с жълто около устата и пропусках в мен да влезе всичко, което си пожелаеше. Строг беше баща ми, но и отстъпчив. Тоест, когато аз натиснех, той даваше заден. Така е.
„Татко, ще отида до Лондон, дай ми сто хиляди“. Даде ми ги.
„Татко, дължа малка сума на банката“. И той веднага я издължи вместо мен.
„Татко, имам проблем, можеш ли да ми направиш една услуга?“ Завтече се.
„Татко, трябва да постъпя в болница“. Помогна ми.
За нищо не ми беше казвал „не“. Сега като размишлявам, той беше куче, което лае, но не хапе – аз не го бях разбрал. Уважавам го и го ценя. Докато навърша двайсет, много се страхувах от него. След това просто го уважавах, защото преживя твърде много. Беше човек с житейски опит. Един баща никога не мисли злото на детето си. Радваше се, че от край време имах връзки с манастири и църкви, и той самият беше богобоязлив човек. Цялото ни семейство сме такива.

Когато на осемнайсет бях приет в школата за подофицери в Трикала[3], той ми каза „браво“, но и когато я напуснах, понеже не издържах повече, не ми отправи никакъв укор.
Никога не ми беше прерязвал пътя. Така е.
Може би, мисля си, затова още не съм излязъл от дома да живея отделно, макар че вече чукнах петдесетте. Понеже усещам сигурност и уют.

Обадих се по телефона на една стара колежка да ѝ пожелая „За много години“ и да я попитам за някакво съвместна работа, а тя ми го затвори с думите: „Хрисоваландис, хващаш ме на вратата, ще говорим друг път“.
Нали разбирате, госпожата вече нямаше нужда от мен, уредила се в „Атина 2004“[4] и получава две хиляди евро на месец плюс премиалните, но в някакъв момент панаирът ще свърши и тогава да видим…
Впрочем, мнозина мои стари колеги, облагодетелствали се от мен по различни начини, сега, като им поисках помощ, се отнесоха към мен цинично. Също и някои предприемачи с малки компании, които, докато работех при Нечестивеца, на ръце ме носеха, за да им осигурявам поръчки, а сега като врътнахме кранчето, се правят, че не ме познават. Няма значение, Господ си знае работата. Нека бъдат живи и здрави. Това е благословия от моя старец, да казвам „Господ си знае работата“ и нека се благодаря дори на онези, които са ме онеправдали, за да ми е чиста съвестта. Доколкото мога, го слушам. Казал ми е какво трябва да правя в живота си, как да държа нещата под контрол и да не завърша в лудницата.

Когато някой е фалирал, гледа как да се справи, без да плаща. Иска да изпие някъде едно безплатно кафе. Ще му се да седне някъде и да се поразговори. Направил съм пространно проучване върху безпаричието.
По тази причина всяка неделя сутрин, след литургията в „Света Ирина“ на улица „Еолу“, минавам през англиканската църква, където предлагат кафе. А ако влезеш вътре и присъстваш на литургията им, дори ти подаряват и някоя религиозна книга. На английски, разбира се. (Може да не говоря езика, но никоя книга, дошла при мен, няма да отиде зян.)
Дали не се опитвам да мина метър? Така е.

Майка ми е свят човек, жена изцяло отдадена на семейството, посветена на неговото служение – хранителката на дома. Но наплашена. Спомням си я как застава изправена зад гърба на баща ми, щом оставеше пред него чинията на масата или как се смее от сърце съвсем сама, приглушено, полузавряна в гардероба, докато окачваше огладените му ризи. Гледах я уплашен и си мислех „Край, мама е откачила“.
Голямата ми сестра е преподавателка по богословие. Учена жена. Сериозна и скромна. Откроява се сред цялото ни семейство и род. Изключително ученолюбива. Има две дипломи и при все това се захвана да прави и дисертация на петдесет години; хич не я е грижа, че вече е профукала четири години и още я дописва. Сигурно я е подлудил онзи Плотин. Личен живот – нула. За жалост.
Малката ми сестра е Хрисоваландис в рокля. (Говоря за положителните черти от характера ми, а не за онези, отвели към безпътството и отклоняването от правия път.) Сега вече се занимава с къщата. Няма сериозни занимания – за момиче с крехко здраве на четирийсет и четири. Да иде да стане продавачка ли? Клиентът ще поиска от нея да излязат на кафе вечерта. А държавна служба, на каквато се опита да я уреди баща ни в добрите времена, тя отказа. Добре, че се задоволява с малко.
Пишещият тези редове е „жив да ме оплачеш, майко, жив да ме окаеш“. Животът ми е прострян върху едно безкрайно поле, покрито с лют червен пипер. Когато падам (винаги по лице), се опарвам. Такъв е животът ми. Непрестанно се приземявам в капани, в пространства, покрити с трънак и коприва, и забравям, че съм бос. Винаги забравям да си обуя обувки. Дори не и пантофи, макар предварително да знам къде отивам. За нещастие, такъв съм си.

Но съм се покаял. Бог ми е свидетел. Горчиво съм се разкаял за всичко, което съм сторил. Искам да го оставя зад гърба си и да дръзна да положа едно ново начало.
Не искам нито любовници, нито леки жени, нито блудства. Искам да бъда близо до Бога. Ако той ми дари жена сериозна, тогава добре, на драго сърце ще се бракосъчетая с нея. Ако не ми проводи такава и иска да се покалугеря, пак негова воля.
Много народ съм отпратил, понеже съм видял, че тези хора нямат нищо, което да ми дадат. Че са кухи лейки. Продънени.
Искам да ме чува, когато отправям молитви към него. Опази ме далеч от изкушения, Господи.
Също така искам и по-малко приятели. Малко, но добри. Спокойни, честни, да не ме задушават. Да не ми подават с едната ръка противогаз, а с другата да ми пускат въглероден двуокис. Какво очакват, да се повреди маската, че да пукна ли? Ето в какви сме се превърнали. Такъв е, за жалост, съвременният атински манталитет, който не ни позволява да поддържаме в равновесие нито дълговете си, нито делата си. От душевна болка говоря в момента.
Някога един мой приятел свещеник ми каза: „Който намира приятел, намира съкровище“. Да не би да сме намерили излишни приятели и да сме ги зарязали? Да не би да сме открили злато и да сме го подминали, търсейки диаманти? Капитална грешка. Сторил съм го и съм се разкаял. Сторил съм го съзнателно и в пълна душевна трезвост. Оставил съм приятели – малки и големи, клирици и миряни – търсейки да открия диаманти. Ама къде са? Къде са те?
Духовните палати са несравнимо по-висши от материалните. За материалните блага ламтят хора с маски, хора, които се преструват на приятели. Истинските приятели ги е грижа за духовните съкровища, които носиш в душата си, и колкото и добре да си ги скрил, те правят всичко, за ги изкарат на повърхността. Всички останали не са доброжелатели, те са всеопустошители, а опустошителят не разполага с такава бистрота на духа, че да може да подбере човек с качества. Защото един човек, който е опустошител, няма нито чувства, нито душевно спокойствие и безметежие. Нито дори мека възглавница, за да заспи. Понеже няма чиста съвест. Така е.
Не знам. Има ли, впрочем, идеолози, когато виждаме, че повечето работодатели (поне деветдесет на сто) си долюбват чужденците, понеже спестяват трохи от тях?
Цяла Гърция е поразена от епидемия. Духовна и материална. В Атина е още по-зле.

Когато ме виждат, господин И. и господин Т. винаги ме викат в тяхната компания и ме черпят. Те имат яки портфейли, получават тлъсти пенсии, инкасират и по шест-седем наема всеки един. Виждат ме мен, че съм без пари, и ме черпят. Тези дни, когато ми казаха „Ела, Хрисоваландис, да пийнеш нещо“, се разплаках – не зная защо. Може би от обич.
Завчера, като ме видяха отново и ме повикаха, не седнах при тях, срам ме хвана. Да съм на петдесет и да ме черпят другите. Докъде ме докара Нечестивеца…
След Нечестивеца се хванах на две други работи, все в нашия бранш. (Графичните изкуства държаха фронта здраво чак до деветдесетте.) Но не плащаха. А една трета, която си намерих, беше много далеч – чак в Коропи, и доведе и до разлом в здравето ми. Коридалос-Коропи, Коропи-Коридалос, отброявах седемдесет километра дотам и обратно. Накратко, два часа и половина път да стигна дотам и два да се върна. Автобус от Коридалос до Омония, оттам втори до кръстовището на Маркопуло, а после с такси до индустриалната зона. Същото се случваше и вечер. Уморих се, изтощих се, охарчих се до дупка. Само за транспорт ми трябваха двайсет хиляди драхми на месец. Започвах работа в осем сутринта и прекратявах в седем и половина вечерта. Докато се прибера у дома ставаше девет и половина-десет. Често пъти не успявах дори душ да си взема, вечерях и сънят ме поваляше пред телевизора. Така е. Издателство „Алфа Екдотики“, както казваше и един колега, означава „Албаниън Пъбликейшънс“. Повечето от служителите бяха албанци. Не смееха да се обадят, естествено. Живееха там наоколо в някакви бърлоги. По петима-шестима в една стая и плащаха всеки един по десет хиляди драхми наем.
Работих от душа (както правя винаги) за тази фирма, но от гледна точка на работодателите нямаше никакво признание. За жалост. Един литограф, един печатар, един словослагател, един линотипист от осемдесетте години сега вече са извън борда, трябва да вършат нещо друго, за да могат да оцелеят. Хора с куп качества, с опит и талант, в наше време вече е невъзможно да намерят работа. Технологията ни изяде главите. Трагично е. Работа намират сервитьори в чалгаджийниците, портиери в нощни клубове, гробарите, сводниците, авантюристите, юпитата, чужденците, а не ние, които сме се принесли в жертва за книгата. Колко от нас останахме безбрачни, за да допринесем за Гутенберговото изкуство, както го наричат германците.
Сега вече не искам да ходя по публичните домове. Разкаял съм се, изповядал съм се и вече водя благонравен живот. Търся момиче, за което да се оженя. Разучавам перспективите си. Може би ще се наложи да отслабна с няколко килограма. Така е. Сърбал съм попарата на живота с голямата лъжица. Тоест, имам един толкова широк таен асортимент от преживявания с женското тяло и женското поведение, че искам – Господ да ми е на помощ – да намеря едно добро момиче, не някоя повлекана. Не смятам, разбира се, да доверявам тайните си на жена ми. Когато кажеш тези неща на едно момиче, сигурно ще се обърне да те заплюе, дори да е неморално и да е вършило най-лошото. Това е въпрос на егоизъм: мисли си, след толкова крушения при мен ли си дошъл да хвърлиш котва, в моето пристанище ли? Я къш оттук, дърт хаймана такъв…

[1] Хрисоваландис – името, образувано от съставките „хрисос“ (злато) и „валандио“ (кесия), е натоварено с определена символика. Не е особено често срещано. Много вярващи жени в Гърция, които биха искали да имат дете, но не могат, дават обет на преп. Ирина Хрисоваланди Кападокийска (Х в., игуменка на едноименен манастир в Константинопол) и ако родят момиче, го кръщават Хрисоваландия, а ако е момче – Хрисоваландис. Докато името съдържа препратка към заможност и благосъстоятелност, героят на книгата страда от безработица и безпаричие. Същевременно обаче има богат духовен мир и мечти в живота. – Б.пр.
[2] Монахиня Касия или Касиана (между 805 и 810 г. – преди 865 г.) – византийска игуменка, поетеса, композитор и химнописец, на която се приписва авторството на стихирата „Господи, яже во многия грехи впадшая жена“, изпълнявана на Велики вторник. Тя твори във времето на иконоборството, т.е. борбата срещу свещените изображения и преследването на иконопочитателите. Това вероятно я подтиква да се опита да изрисува със слово онова, което е преследвано и подложено на поругание. – Б.пр.
[3] Трикала – град в Северозападна Тесалия, Гърция. – Б. пр.
[4] Организация за подготовката на Олимпийските игри Атина 2004. – Б.пр.