In memoriam
Днес ще отпечатам тук един мой текст за Божана Апостолова, но вече като некролог. Текстът е писан преди повече от двайсет години. Подобно на десетки български писатели, и аз се докоснах до щедростта на Божана, публикувайки през годините три книги в нейното издателство. Ще кажа нещичко само за последната, за „Шейсет разказа“. В края на декември 2022 г. ѝ се обадих, за да ѝ кажа, че имам в ръкопис нов сборник с разкази. Прати ми го, каза Божана. Обадѝ се на моята Зорничка. Обадих се на Зорница Христозова, занесох ръкописа.
Божана ми се обади на девети януари 2023 г. Кой искаш да ти е редактор? Христо Карастоянов, отвърнах. Христо ми се обади в края на януари. Беше готов с редакцията. Имаше шестнайсет забележки, до една непоклатими.
Както съвсем основателно отбелязаха мои колеги във Фейсбук, нейният глас, дрезгав, висок, прям, нейното неповторимо гласище ще продължава да се носи, ще продължава да кънти, да ечи в коридорите на българската литература, докато има българска литература. Ето сега моя стар опит да чуем отново този неин глас.
* * *
Божана Апостолова е връстница на мира след голямата война – ражда се в нощта на 9 май 1945 г., в „нощ, проглушена от обезумели салюти“, както пише самата тя в първата част на мемоарната си книга „Делнична библия“. Следвоенното ѝ детство е мъчно, бедно, купонно. Когато майка ѝ я праща да вземе с купоните хляб, сто пъти я предупреждава да не се запилее някъде и да не загуби купоните, че „главата ще ти скъсам“.
„Следвоенни години – мъчни, препънати… През тях се изтърколи цялото ми детство“, пише в книгата си писателката. Семейството обитава мрачна, преградена на две стая, където са настанени по милостта на „Жилфонд“.
Един януарски ден в жилището им започват да прииждат хора. Една от лелите ѝ дръпва за ръката Божана и ѝ казва: „Ела да се простиш с баща си…“. „Татко спеше съвсем спокойно в някаква дървена кутия. Но наместо с топлото карирано одеяло, бе покрит с цветя. „Целуни го“, рече ми тихичко леля“. Това е последната среща на Божана с татко ѝ, инвалида. На ръцете на майка ѝ, останала на 27 г. вдовица, лягат три деца – по-малкият брат на Божана, Николай, тя и по-големият – Апостол.
Татко ѝ си отива в Христовата възраст.
Последните му думи на смъртния одър пред жена му били: „Умирам, гледай децата и недей да плачеш“. Майката успява да изпълни първата част от заръката. Но втората – не.
Единственото момиче в семейството свиква да гледа малкото си братче, да приглежда и големия, да готви, да мие чиниите, да пере, да отменя, с една дума, майка си, която трябва да изкара за насъщния.
На всичко се привиква, спомня си Божана Апостолова, само на глада не успях да привикна. Нерядко яденето в семейството е следното: майка ѝ взема празната тенджера и я дава на Жана – тя я напълва с вода направо от чешмата, сетне подава захарта и оцета. Майка ѝ започва да бърка, бавно, като ритуал. Сетне напълва на всеки по една чиния с този „шербет“, така му викат. И с това ядене изкарват деня.
Неслучайно игрите на улицата са една от малкото утехи за момичето. Расте с лидерски заложби. Като тартор в махалата нерядко се изхитря да играят с другите деца на „кухня“. И само след десет минути пред нея се струпват какви ли не лакомства – марципан, бучка сирене, наченат симид, яйце направо от кокошарника, ябълка, шепа ошав, филия циганска баница, друга – с масло и мармалад. Докато другите деца украсяват пънчетата със зеленина, Жана бързо омита половината от донесеното. А другата половина великодушно позволява да бъде сервирана по „масите“.
През това време животът си върви. Започва да се обажда литературната ѝ природа. Печели трето място на училищния конкурс за стихотворение, посветен на патрона Христо Смирненски.
След училище е принудена да започне работа. Работа обаче не се намира лесно. Научава, че в един от заводите функционира самодеен театрален състав. Отива и заявява: „Аз съм артистка. Искам да играя главна роля във вашата пиеса. Много съм талантлива“. И започва да рецитира „Поема за щастието“ от нашумелия Дамян Дамянов. Харесват я. Така, покрай театралния състав, започва работа в Електроапаратурния завод като бакелитопресьорка. През това време следва задочно българска филология. Печата стихове в заводския вестник. Пише сценарии на хонорар за предавания в Радио Пловдив.
Малина Томова я запознава с бъдещия ѝ съпруг Чонски. Връща ѝ жеста, един вид – защото самата Божана пък я е запознала с Иван Цанев. Когато Чонски за пръв път влиза в къщата ѝ, тя взема назаем от комшиите едно яйце, лъжичка захар и ръж за кафе. Разбива яйцето на каймак, сипва го в кафето и лъже Чонски, че това е специално кафе, каквото поднасят единствено във Виена. На заглавната страница на втората част на „Делнична библия“ стои мотото: „Всичките си успехи посвещавам на Чонски. Неуспехите са мое дело“.
Лека-полека животът ѝ тръгва нагоре. Става управител във „Всестранни услуги“. След това завеждащ рекламата в Стопанска дирекция „Местна промишленост и битови услуги“. След това – директор на Профсъюзния дом на културата на работниците от услугите. Кани на концерти и срещи с работниците Лили Иванова, Богдана Карадочева, „Тоника СВ“, Бригита Чолакова, Иван Гарелов, Димитри Иванов, Тома Томов…
Ражда се синът ѝ Манол. Времето върви. Божана работи като пощуряла. Някъде от ония години датира една бележка от петгодишния ѝ син: „Мамо, гледай да не ше караме. Защото много закасняваш и вече прикаляваш. Идвай де. Недей забравяй че тук имаш дете. Манол“.
След промените създава издателска къща „Жанет – 45“.
Пътуването ѝ до Комарово, в творческия дом на писателите, заедно с Чонски е знаменателно: един ден, докато разглеждат музеите, тя вижда календарчета с отпечатани на гърба Богородички, по 2 копейки всяко. Бизнесинстинктът ѝ се обажда веднага и тя купува десет хиляди Богородички.
Когато се връщат в България, поръчва десет хиляди дървени подложки и продава изделията по 6 лв. Така успява да натрупа първоначален капитал, за да стартира и по-мащабните си бизнеспроекти. Създава студио за предпечат и цветоотделяне. Купува на старо първата си печатарска машина „Роланд“.
За изминалите оттогава години в актива на издателството са книги на Андрей Германов, Иван Радоев, Дора Габе, Константин Павлов, Екатерина Йосифова, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Първан Стефанов, Иван Динков, Станка Пенчева, Георги Величков, Христо Карастоянов, Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Григор Ленков, Георги Господинов, Милен Русков, Йордан Ефтимов, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Петър Чухов и много други.
Издателството е лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за българска художествена литература (2002 г.), „Бронзов лъв“ за цялостен принос в издаването на съвременна българска литература (2002 г.) и Награда на ЮНЕСКО за художествено оформление на Първия световен конкурс по дизайн на книгата, Франкфурт (2003 г.).
И докато кръстосва по бизнесдела между София и Пловдив в поръчковото си „Волво“, в главата на Божана често изниква една картина от детството ѝ, признава тя. Татко ѝ, инвалидът, е натоварил на пърпорещата си триколка тип „калинка“ цялото семейство и ги вози по шосето. Всички са безумно щастливи, а безкракият ѝ татко гледа победоносно, като герой.
Може би в житейските успехи нерядко се вграждат и несбъднатите мечти на родителите. Едно такова нещо би било съвсем справедливо. Особено когато имаш в началото на пътя си и десет хиляди Богородички.
