На големия християнски философ Етиен Жилсон принадлежи парадоксалната мисъл, че ако на вярващия бъде отнета отвъдността на неговия Бог, той ще бъде лишен от Бог изобщо. Защото – пише той, вярващият може да живее без какъвто и да било Бог, Който не е непристъпен, но само Богът, Който е непостижим по природата Си, е Този, без Който той не би могъл да живее.

Тази мисъл говори преди всичко за уникалността на предмета на религиозния опит; за това, че съвсем спонтанно и без каквато и да било принуда ние никога не бихме се съгла­сили да изповядаме, че Бог е „нещо“ или „някой“, който можем да обхванем в някаква – каквато и да било – представа или по­нятие; който можем да постигнем някак – със сетивата или с интелекта си, дори ако постигнатото е цялото съвършенство. Не – даже това съвършенство не би могло да е Бога, защото – парадоксално казано – за Него тогава ще подобава онова, кое­то е отвъд постигнатото, онова което е – „повече“… Не „аб­солютното битие“, не „абсолютната благост“, или „абсолют­ната мъдрост“ е Бог: Бог е онова, което е… Бог – и нищо дру­го, и нищо по-малко. Бог е Отвъдни-ят.

Но значи: Бог всъщност въобще не бива да се мисли като „предмет“, като някакво особено трансцендентно „битие“ – като обект – различен от всички други с това, че е „свръх“ тях, макар същевременно и неразличен от тях, защото е все пак „предмет“ – „обект“, имащ битие.

За да разберем същинската библейска пред­става за отвъдността на Бога – отвъдността, с която мисли Бога християнското богословие – ние трябва да схванем добре именно това: според християнския опит сре­щата на човека с Бога не е познавателен акт. Бог изобщо не стои „пред“ човека в битието, не се „на­мира“ в битието като „предмет“, макар и някъде неимовер­но „далеч“ или неимоверно „високо“, така че човек дори и само in abstracto, да би могъл да го „улови“ с взора на очите си или да го „схване“ с определен акт на ми­сълта си като някакъв „сюблимен“ обект… И това е така, защото Бог не е „съществуващ“ в някакъв неимоверно превъзходен, свръх-максимален смисъл на тази дума. Бог просто не е „битие“. Той е отвъд битието. Той е отвъд всяко битие, на което се явява Творец, Създател, а не, да се изразим тъй, „споделител“, който пребивава просто отвъд чертата на хо­ризонта на познанието.

Но спрямо Някой, Който е свръх биването, Който не е пре­биваващ, не може да има и познавателно движение. Към Него човек може само да се обръща с молба Той да се яви, да за-бъде, да „влезе“, да „дойде“ в битието. Ние не можем да кажем за Бог „ето Го“, тъй като всяко и без-условно всяко „посочвано“ и постигано, със самото това, че бива посочвано и постигано, се раз­крива като нещо, което само е сътворено от Бога – „Твореца на небето и земята и на всичко видимо и невидимо“. На Бог можем да кажем единствено „Ела!“ „Яви Се!“.

Трябва следователно да умеем да разбираме какво казваме и изповядваме, когато твърдим, че Бог, в Когото вярваме, е отвъден на всичко съществуващо.

Щом Той е такъв, Той не е битие или „идея“, която бихме могли някак си да „постигнем“, но е… съби­тие, което можем да призовем да се случи. Бог не „е“, Бог се „призовава“ да се яви. Бог не „пребивава“ някъде в света, та от нас да бъде достигнато „мястото“ Му, като на „предмет“. Бог откровява Себе Си – от Себе Си в нас, в „мястото“ ни, в което ни открива, за да ни пре-обърне – да ни направи за Себе Си. От тук и парадоксалната „траектория“ на „Бого“познанието. То никога не се достига – то ни застига. То не се учи, то ни научава за Себе Си. Негов „орган“ е не сети­вото или ума – с акта им отвътре навън, а е, нека го кажа така, Ангелът – с неговия акт от-вън на-вътре – към субекта, ставащ по този начин из­вестен, посветен, въвлечен в отвъдното.

В резултат на това Богопознанието не е акт в полето на опита, който го разширява, както всяко друго познание за все­ки друг „предмет“, а е събитие, интервенция – от полето на самото отвъдно, което, създавайки съвсем нов, изначало не-предвиден за нас опит, с това самото се и случва в нас и за нас. За да е в мисълта ни изобщо, Бог трябва да влезе в нея, да се „открие“ в нея, а не от нея – някъде в или отвъд границите на познаваемото – да бъде „достигнат“.

Описаният току-що начин на познаване на Бога е богато засвидетелстван още в Стария завет, т. е. именно там, където са запечатани свидетелствата на онези, които първи действително са били посветени в това познание.

Особено забележителен в тази връзка е случаят със св. про­рок Илия, описан в Третата книга на Царствата. Преследван, както е известно, от израилския цар Ахав и от нечестивата му жена – Иезавел, пророкът побягва от страната си. Всеки оба­че, който бяга от някъде, бяга към нещо, с което се надява да се спаси. В нашия случай – и това е важно да се забележи – пророк Илия въобще не бяга на някъде; той просто излиза от земята си и по пътя на своята безпътица, се озовава в Иудейската пустиня – в пустинята, олицетворяваща отсъствието, бездната на оставеността и отчаянието; пустинята, която е онова „някъде“, което е символ на самото „никъде“… И ето: една нощ, когато самотен, пророкът заспива на голата земя под един хвойнов храст, „Ангел се докосна до него и му каза, стани…“ (3 Цар. 19:5).

Както се вижда от това описание, пророкът съвсем не е до­стигнал до Бога в пустошта. Неговото собствено усилие е достигнало единствено дотам да го изведе – да го изведе от всичко.

Нещо повече, след като е излязъл, пророкът не е напра­вил нищо повече, освен да върви, да върви без цел, докато капне от умора и легне да спи. И понеже той спи, ясно е, че не някакъв свръхмощен негов слух улавя гласа на Ангела, който го разтърсва в съня му и му казва „стани“. Пророкът е достигнал предела на своите сили и Ангелът Господен, който се явява подир това не е духовно постижение на не­говия ум или сетиво. Ангелът е вест от Бога. Ангелът „на­мира“ пророк Илия, Ангелът му про-говаря, Ангелът го „събужда“ от безсилието му…

С други думи бягството на пророк Илия и откровението по пътя му, съвсем не могат да се изтълкуват като иносказание за едно духовно-атлетическо възкачване на човека към Божественото битие, за едно постигане на Бога. По-скоро това е разказ (и образцов разказ), за това как Бог застига човек в пустинята му. Ангелът пробудил пророка не може да се разбере като символ за умо-постигане на същност. Ангелът не е „идея“, той е „откровение“. Ангелът не е „същност“, а „събитие“. Ангелът не е интелектуално пости­жение на Божията светлина, а вест от Божията отвъдност. Ἄγγελος не може да се преведе като „постижение“, но трябва да се преведе като „вест“. Защото „постигането“ на Бога е „ἄγγελος“ – „вест“, събитие от „там“, а не „пости­жение“ от „тук“…

Още по-изразителен в това отношение е начинът, по който Бог, малко след описаното „събуждане“, се откровява на про­рока в най-дълбоката Си съкровеност: „…Излез и застани на планината пред лицето Господне“ – казва Бог – „и ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра – земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса – огън, но не в огъня е Господ; след огъня – лъх от тих вятър (и там е Господ)” (3 Цар. 19:11-12).

Нека забележим „стъпката“, в която Бог показва Себе Си на човека. Тя не е построена на принципа: „сила – повече сила – максимална сила“; както може да се очаква. Тя е построена на принципа „сила – още повече сила – максимал­на сила и… „лъх от тих вятър“, т. е. не възрастване на показ­ваното до „чертата“ на възприемаемото битие и сетне отвъд нея, в сюблимното, а снизхождане, влиза­не в „чертата“ на възприеманото от вън, от нещо, което го няма в битието изобщо и което за-битийства.

По аналогичен начин бива описано познанието на Бога и на много други места в Св. Писание на Стария завет, където Бог открива именно и главно Своята отвъдност. Обикновено това е глас, който про-звучава, или внезапно за-стига: внезапно – сиреч от-вън, от някаква външна на течението на съществуванието бездна. То е също „лъх от тих вятър“, на староеврейски „руах“, „дихание“, което не тъкмо ние вдишваме, а което – посрещайки ни когато излезем на пътя, от хоризонта срещу ни, в нас се в-дъхва: тънък, мистичен ветрец, лъх от онова „отвъд“, от където идва пътят и „в който е Господ“, както е чул пророк Илия.

И тъй, Бог е отвъден не в смисъл, че е някакво (сюблимно) битие; „предмет“, намиращ се отвъд възможностите на мисленето и схващането, но схващан като отвъд-мислим и отвъд-схватим, а е отвъден просто в смисъл, че не е битие, но е Творец на битието – при това на всяко, дори на най-непосилното за мисълта, дори на сюблимното битие. Повтарям това, за да припомня още веднъж, че спрямо някой, Който е отвъден в този именно смисъл, не е възмож­но и познание, тъй да се каже „отдолу“, познание чрез усилие от наша страна, познание посредством акт на intellectus („схва­щане“). И не е възможно чисто и просто, защото интелекту­алното усилие няма тук какво да с-„хване“, няма какво да до-„стигне“. Бог изобщо не се „намира“ някъде, Бог изобщо не „е“ в някакво „пространство“ над света. Ето защо единственото, наистина единственото, кое­то може да се направи „отдолу“, е да се помолиш, да отпра­виш молитва – Той, Който не се „намира“, да ни се из-вести, да ни облъхне от Самия Себе Си като „лъх на тих вятър“; да ни се случи.

Както се е „случил“ на пастирите край Витлеем на Рождество, когато „внезапно се яви с Ангела многобройно войнство небесно, което … казваше: слава в висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение“ (Лук. 2:13–14).