Начало Идеи Актуално Болестта и нейните симптоми
Актуално

Болестта и нейните симптоми

3963

 

 

 

 

 

 

 

 

В памет на философа Асен Игнатов (9 април 1935, Шумен – 12 август 2003, Хюрт)

За Асен Игнатов винаги ми е било трудно да говоря – може би защото ми е било леко да говоря с него. Човек е така устроен, че близостта спъва коментара. Биографиите ни са навързани като черва. Той ми беше курсов ръководител в университета и това обстоятелство би било чиста формалност, ако през 60-те Асен не бе чуждо, най-чуждото и непонятно, тяло във Философско-историческия (така се казваше тогава) факултет на Софийския университет. Курсът ни бе може би най-малобройния в целия факултет, а от това обстоятелство произтичаше някаква особена близост помежду ни. Пък и аз не бях от най-конюнктурните студенти, така че някакси неусетно се сприятелихме – необикновеностите и обикновеностите у хората имат нещо общо: те се привличат взаимно. Така и нашите биографични пътища се срещнаха спонтанно и спонтанно закрачиха рамо до рамо отсам, а впоследствие и отвъд Желязната завеса в едно приятелство, което дума по дума, идея след идея, вълнение след вълнение окончателно отчужди и мене от идеологизираната догматика, в която бе скован факултетът. Като негов любим студент и приятел аз не промених особено живота на Асен, но той моя промени радикално. Всъщност чрез идейните конфликти, в които лесно влизаше и от които трудно излизаше, той промени и целия факултет, който до появата на Асен и приятеля му от детство Желю Желев в него основателно бе считан за бастион на ленинизма (сиреч неосталинизма). От цялата конфликтност Асен победи морално, но ведомствено победи еднопартийният догматизъм. Когато моралните победители са едни, а ведомствените – други, саморазправата на едните над другите е обезпечена от непоклатимото съотношение между победи и поражения откакто свят светува. По едно и също време едни и същи хора (ведомствените победители) с едни и същи мотиви ни изритаха от университета – и Асен, и Желю, и мен. По едно и също време с една и съща болка оставихме Желю да го стопанисва партийната грижа за човека, а ние с Асен хукнахме на Запад – да ни стопанисва там хищническият капитализъм. Където той започна работа по някакъв научен проект в Католическия университет на Льовен край Брюксел, аз пък започнах да пиша есета за класовия враг – българската редакция на Радио Германия („Дойче Веле”). Още преди да приключа с есетата, един още по-ненавиждан от класово-партийния хуманизъм класов враг – Радио „Свободна Европа” – ме дръпна при себе си в баварската столица, а Асен пристигна в Кьолн и постъпи в „Дойче Веле” да ги дописва вместо мен.

Не по-малко сродени сме с Асен и идейно, и, което е несъмнено по-важно, духовно. По еднороден начин разбирахме с него Бога и света, щастие и нещастие имаха за двама ни еднородно съдържание, дори представите ни за отвъдното, накъдето Асен се запъти, без да се сбогува, преди някоя-друга година, бяха аналогични.

Тъкмо тази вездесъща аналогичност прави малкото различия във възгледите ни особено важни. Те намират израз не на последно място в есето на Асен „Политиката като болест”, писано на Запад, но публикувано на родна земя (сп. „Септември”) от нашия общ приятел Тончо Жечев веднага след дворцовия преврат срещу династия Живкови. Казано най-общо, в есето става дума за нарастващото политизиране на духовната сфера в ново време, за скритите поражения, които този процес нанася, разстройвайки естетическата ценностна ориентация на милиони наши съвременници – предимно на Изток, но частично и на Запад. Прикачените към личността и книжовното наследство на този или онзи писател или философ еднозначни политически класификации и етикети само размътват чистотата на художественото възприятие, скривайки зад догматичното, еднозначно и несъществено за твореца и творчеството му разделение на леви и десни, на либерали и консерватори, на комунисти, нацисти, антикомунисти и антинацисти богатството на литературните му и философски идеи и размисли – констатира Игнатов.

Че такава работа има, не ще и дума. Феноменът е така повсеместно разпространен, така завладял, казано с езика на социалистическия реализъм, умовете и сърцата на автори и читатели, че заслужава много по-голямо внимание от онова, което Асен Игнатов е благоволил да му отдели. Макар да не е чуждо и на плуралистичните общества, абсолютизирането и фаворизирането на политическите фактори, понятия и термини води началото си от природата на тоталитаризма (комунистически и нацистки), неговите корени тръгват от ненаситното властолюбие и себелюбие на онези еднолични партии ръководителки, които се отнасят с враждебна подозрителност към всяко чувство и всяка мисъл, към всяка дума и всеки жест, които не подкрепят – за предпочитане не чрез неясни художествени метафори, а директно и недвусмислено – тяхното дело и тяхното верую. Тъй като е непрекъснато тровен от тайни съмнения в собствената си легитимност (а всеки неизбран, всеки самозван апаратчик има предостатъчно основани за подобни съмнения), безграничната мнителност на функционера се стоварва с еднаква неумолимост и върху съдържанието, и върху формата на дадено произведение на науката или изкуството, и върху личността на неговия автор. По правило малограмотен, нецивилизован, и изтежко комплексиран, апаратчикът не е човек на диференцираното, той не разграничава нюансите, за него форма, съдържание и автор са едно цяло, един хомогенен организъм, едно-единствено триглаво чудовище, което трябва да бъде унищожено, преди да го е погълнало. В „Психология на комунизма” сам Игнатов разкрива блестящо технологията, чрез която въоръженият с ведомствена власт  апаратчик се саморазправя с твореца. Психологически тази саморазправа е подготвена от „пословичното недоверие на селянина към всичко, което му е непонятно. Когато „обикновеният” човек от село се натъкне на нещо, което му се струва чуждо, той инстинктивно реагира враждебно, тъй като не знае какво всъщност може да произлезе от него. А когато селският човек стане министър-председател или първи секретар, той пренася този древен инстинкт и в областта на културата. Той се сблъсква в науката или изкуството с течения, които не разбира и на които не може да реагира другояче, освен като ги забрани административно.” Той това и прави, защото е селянин по манталитет, съхранил примитивизма на селянина, но „освободен” от малкото добродетели на традиционното селячество.

Стара като света е истината, че всяка тирания започва не с бич по кожата (бичът идва впоследствие), а с опростяване на понятията. Този така ненужно богат и разнообразен, така неразбираемо, така стъписващо нюансиран, така застрашително колоритен свят трябва да бъде разложен и сведен до елементарните си начала, побран в ясни, точни и общодостъпни понятия, подчинен открай докрай на един-единствен абсолютен критерий, за да може да бъде овладян и владян. Това елементаризиране на сложността на битието е изходна постановка за всеки догматизъм – извън това опростенчество, извън границите на еднозначната действителност започва територията на човешкото вълнение, което със своята многоплановост, с живописните си превъплъщения и нюанси, с така чуждия и непонятен за чернобелия схематизъм на политическото мислене художествен колорит е смъртоносно за  функционера. Така че налагането и закрепването на така удобния за посредственото му съзнание класово-партиен критерий не само по отделните звена на обществената действителност, а и в целокупното национално битие за функционера е не каприз, а инстинкт за себесъхранение, за оцеляване, за обезпечаване и съхраняване на онези номенклатурни блага и облаги, които живописният свят на твореца застрашава със самото си наличие. Творческата фантазия сама по себе си е алтернатива на политичността и нейната елементарност, а функционерът не обича алтернативата – той обича безалтернативността, недвусмислената определеност, поляризираната конкретика, еднозначната оценка. Човешката същност обаче не е едносмислена и хомогенна – тя е многосмислена, разнородна, противоречива, парадоксална и, което е най-ужасното, непредсказуема. Това идва в повече на функционера, то надхвърля ограничения му екзистенциален капацитет, заплашва да взриви тесните граници на личностния му хоризонт и така да обезсмисли собственото му битие. Изходът от този неравен двубой е един: обществената среда трябва час по-скоро да бъде обездушена, освободена от бремето на духовното богатство, от смайващата пъстрота на артистичното – само така може тя да бъде обхваната и доминирана. На практика този процес значи тотално идеологизиране и политизиране не само на социалната, а и на интимната сфера. (В качеството си на юрист един бивш президент с нагли дисидентски претенции написа цяла книга за предимствата на комунистическия пред буржоазния брак, налагайки класово-партийния критерий и в семейното огнище.) Политизирането на бита е най-сигурният и кратък път за неговото схематизиране. А да борави със схеми, вместо с характери, за функционера е не само по-лекият, а и единственият възможен подход. Така кръгът се затваря, пътят към тоталитарното господство е разчистен: елементаризиран, раздробен и политизиран до последната фибра, до последната фибра натикан в клишетата и шаблоните на партийната догматика, светът става понятен и достъпен, приведен е във вид, удобен за консумиране. Преди повече от два века Антоан дьо Риварол оприличи политиката на легендарния сфинкс, който поглъща всичко, което не може да разгадае. И преди всичко изкуството. Защото, превърнало най-неразгадаемата загадка – човешката същност – в предмет на своето познание, изкуството се оказва най-недостъпната за политика територия, територия, неподвластна на неговия институционален инструментариум. А тоталитаризмът затова е тоталитаризъм – за да не търпи, за да не позволи наличието на недостъпни обществени територии. Тоталитарният апаратчикът обича елементарността на принципите, докато човекът е не принцип, а процес, явление, тайнство, недостъпно дори за психоаналитици, философи и писатели. Да бъде овладяно това чудовищно в своята непонятност явление има един-единствен начин: да бъде то политизирано, преведено на единствения език, който държавникът владее – политическия. Ето как се стигна до въдворяването на метода на социалистическия реализъм в Съветския съюз, а впоследствие – и в цялата съветска империя. По същата изпитана технология десетина години след като Максим Горки институционализира официално партийността в литературата и изкуството по ленински образец бе въдворена и почвеническата вълна „Блут унд Боден” в националсоциалистическа Германия, чиято цел бе същата: да обезпечи господството на националсоциалистическата партийна идеология над духа. И в двата случая ставаше дума за одържавяването на един феномен, който просто не подлежи на одържавяване – духовността. 

Макар и по различни мотиви, в различни размери и по различни шаблони, подобен процес протича и в демократичните общества. Той е неминуем и за тях – дори само защото са общества, общности, а не индивиди. Доколкото обаче демократичните общества са по-сложно устроени, и самият процес при тях е по-сложен и непоследователен. Индивидуалните свободи, които в наистина цивилизованите държави са не само декларация, предполагат съпротива на индивида срещу общността – от една страна – и на общността срещу индивида – от друга. Докато в еднопартийните системи държавата властва над обществото, а чрез него – и над индивида, в плуралистичните системи никой не властва над никого – там индивид и общество са граждански равнопоставени, макар и противопоставени психологически. Под егидата на това колкото невидимо, толкова и действително двуборство протичат всички социални процеси в Свободния свят – под неговата егида протича и процесът, който разискваме. От равностойното, от патовото съотношение между индивид и общност в плуралистичните системи печели само демокрацията: тъкмо защото победител в извечния двубой между човека и човечеството няма,  процесът на политизиране в плуралистичните общества е не  абсолютизиран, а условен. Благодарение пък на условността си този процес не може, както това става в условията на нацизма и комунизма, да обсеби и подчини духовната сфера. Духовната сфера пък от своя страна не може да одухотвори политическата и така патовото състояние надделява над властолюбието. Казано с други думи, докато в тоталитарните общества този процес е тоталитарен, в нетоталитарните той е относителен, протичащ само като тенденция, а не като императив. Тезите на реалния социализъм съвсем не са чужди и на западноевропейската интелигенция, но това е само част от бедата. Останалата част се съдържа в обстоятелството, че тия тези се оказаха съблазнителни и за масите. Неизчерпаемото многообразие от стоки и идеи, което демокрацията породи, е не само благодат – това многообразие се превърна и в истинско предизвикателство за ограничения духовен капацитет и потомственото тесногръдие на дребния буржоа, сиреч на редовия консуматор. Обезпечила безспорни битови удобства, консумативната експанзия на индустриализиращите се общества се оказа депримираща психологически. Външното величие на препускащата урбанизация намекваше за вътрешното нищожество на нейния създател, нейното външно многообразие – за вътрешно еднообразие. Да градиш ден след ден външни блага, които те разяждат и разграждат отвътре, изграденото от тебе изведнъж да придобие власт над тебе, подкопавайки собственото ти самочувствие на връх и корона на Божието творение, превръщайки се в илюстрация не на твоето величие, а на твоето безличие, създаденото от тебе да надхвърли собствените ти мащаби и ти да се окажеш несъизмерим с него, не е завидна участ. Този деструктивен процес е блестящо пресъздаден във филма на Чаплин „Модерни времена”. Разглезен (от една страна) и стъписан (от друга) от всестранното духовно и материално многообразие, филистерът импулсивно търсеше нещо просто и ясно, за което да се улови като слепец за тояга, търсеше онази твърда почва под краката си, която най-малко колоритът на тази преситена цивилизация можеше да му предложи. Единственото предложение дойде от Изтока и то очарова с мнимата си недвусмисленост. В него кварталният бакалин откри онова здраво и недостижимо като живата вода от приказките на Божена Немцова начало, което ще го предпази от тровещата безпътица на потискащото изобилие от възгледи, теории, нравствени и естетически концепции, които така усложняваха света, че го правеха неуютно място за живеене. Колко точно и ясно го формулира еврейският Толстой Амос Оз: „… хората са жадни за прости отговори. Колкото по-сложни са нещата, толкова по-голяма нужда имат хората да получат прости и успокояващи отговори.” Тъкмо с потребността да се схематизират и опростят междучовешките отношения, да се направи животът понятен и усвоим, се обяснява и днешното настъпление на сапунките, където доброто и злото, красивото и грозното, любовта и омразата са отчетливо разграничени и противопоставени навред по света. Тази деструктивна, опростенческа тенденция продължава и във високите серии, тя детерминира и отношението на технократичното ни време към духовното наследство. Къде-къде по-просто, по-удобно, по-безопасно е да приемеш, че Ницше е духовният баща на нацизма, а Маркс – основоположник на реалния социализъм, вместо да си блъскаш главата и да си тровиш душата с моралните алтернативи и с ненадминатото великолепие на фразата у двамата блестящи стилисти. Как да устоиш на изкушението да провъзгласиш Солженицин за антикомунист, а Луи Арагон – за комунист, след като, ако не приемеш доброволно тази еднозначна формула, ще се наложи недоброволно да се конфронтираш с многозначността на литературното им и философско кредо, да потеглиш към дебрите на сюжети и концепции, на метафори и фабули, на морални алтернативи, на психоанализи и душевности, които изобщо не са за твоята уста лъжица? Докато, побрали и систематизирали (но заедно с това и умъртвили) унаследените интелектуални ценности, политическите клишета пораждат и подхранват в убогото съзнание на редовия потребител илюзията за интелектуална компетентност и социална сигурност. Така че тъкмо идейното богатство, концептуалното многообразие и духовната пъстрота на нашата цивилизация извиква на живот по нерушимите закони на социалната диалектика своето отрицание, овеществено в културния догматизъм на филистера, така безпощадно разпознат и демаскиран от даровитото перо на Асен Игнатов.

С така приключилата равносметка на пораженията, нанесени от повсеместното политизиране на духовните феномени в ново време, приключва и общото между Асен Игнатов и мене по темата. За да започне различното между нас, което е не по-малко съществено. Огорчен от духовния империализъм и примитивизъм на епохата, моят мъдър учител по философия, по бит и битие възкликва: „… не ме интересува кафявата партийна членска книжка на Мартин Хайдегер – интересува ме гениалната му книга „Битие и време”! Не отдавам голямо значение на червената партийна книжка на Георг Лукач – много по-голямо значение отдавам на студиите му за Балзак и Стендал, за Хегел и Гьоте, за драмата и романа. Ролята на Габриеле Д`Ануцио в установяването на фашисткия режим в Италия не разколебава с нищо възхищението ми от поезията му, а маоистките глупости на стареещия Сартр не могат да ме накарат да забравя какво дължа на автора на „Пътища на свободата”, „Мухите” или „Затворени врати”. Така е за Асен Игнатов. Докато аз бих обърнал, преобърнал бих логиката на моя университетски преподавател по логика. Не защото не споделям художествените възторзи на Асен от споменатите автори и произведения, а тъкмо обратно: защото ги споделям безрезервно. Резервите ми имат друг, етичен и граждански адрес: възхищението ми от ненадминатите литературни и драматургични постижения на Сартр, тяхната философска мъдрост, идейната им дълбочина и художествената им експресивност не ме правят сляп за активната и показна политическа и морална подкрепа, която в предсмъртните си години един от най-изявените и артистични екзистенциалисти на миналия век оказа на най-зловещия и човеконенавистен режим на Мао, погубил физически хиляди китайски интелектуалци и превърнал чрез варварството на милионите си пълномощници по места – хунвейбините – цялата страна в един огромен концлагер за писатели, учени, университетски преподаватели, творци и философи, много от които намериха физическата си гибел във фанатизираните метежи на културната революция, тръгнали от партийните институции в столицата и проникнали във всяко кътче на необятната страна.

Примерите, с които Асен илюстрира тезата си, могат да бъдат обогатени с още много, много имена – в контингента с чиста съвест можем да включим и творческото наследство на писатели като Бертолт Брехт, Борис Пастернак, Пол Елюар, Бърнард Шоу, Оруел, Галич, Михаил Шолохов, Петер Турини, братя Ман, Езра Паунд, Маркузе и още редица автори, чиито съдби и текстове са многократно политизирани от съвременници и наследници за сметка на художествените им и научни постижения. Асен е подбрал безспорно най-красноречивите имена. Те говорят един много убедителен език, според мене обаче хем е така, хем не е съвсем така. След като дори в точните науки модерното естествознание ежедневно открива пред изумените ни очи микрочастици и физикохимични феномени, които в едно и също време и пространство хем съществуват, хем не съществуват, защо и в хуманитарната сфера да няма място за подобна амбивалентност – моралните и естетическите критерии и фактори са не по-малко относителни и превратни от частнонаучните. Така че с относителността аз отдавна съм се примирил, ако беше само тя, настоящите ми размисли нямаше да имат смисъл. Но след като всичко е относително, относителна е и споменатата морална относителност. В притчите на канибалски племена по Новите земи доброто изяжда злото, но от това ние не си правим извода, че людоедството и вегетарианството са нравствено съизмерими. Казаното ще рече, че въпреки безмерната относителност, някакви граници все пак трябва да съществуват – ако не за друго, то поне за да направят те духовните явления съизмерими с личността ни, за да могат сетивата ни някакси да ги регистрират. Битието е винаги ограничено – неограничено е само небитието. Всичко налично, с други думи, е налично само в определени граници – колкото и широки да са те. Абсолютизирането на безграничността значи загуба не само на формата, а и на съдържанието на обекта, значи неговото себеразпадане – той би се разтворил в ситуацията, би се стопил безследно в нея, загубил би контурите си, би станал неуловим за възприятията ни, би се превърнал в небитие. „Липсата на граници на толерантността в морала обезсмисля самия морал” – пише Момчил Дойчев. Игнатов прекрачва, и то по един болезнен начин, моите субективни етични граници в момента, в който дума по дума стига до извода, че „на фона на колосалното дело на Хайдегер неговото злополучно членство в нацистката партия… е една осъдителна, но все пак незначителна, изчезващо-дребна проява на конформизъм”. Не знам доколко въпросното членство е било за Хайдегер злополучно и доколко – благополучно, но от безмерното великодушие, с което Асен оправдава конформизма на любимия си философ (като философ той и на мене ми е не по-малко любим), моралните ми резерви към неговия подход нарастват неудържимо. Резерви, които не се разсейват и от последвалата констатацията на Игнатов, че „след един кратковременен флирт” нацистката партия започнала да гледа на Хайдегер „с голямо подозрение”. Флиртуването с всяка политическа идея крие рискове – флиртуването с тоталитарни доктрини обаче е пагубно морално. Да флиртуваш с нацистката идеология, значи да флиртуваш с насилието и цинизма, със смъртта и вандализма на кафявата чума – по-неподходящ за флирт партньор аз не мога и да си представя. При което не ме успокоява и подозрението, с което, видите ли, националсоциалистическата партия погледнала впоследствие на именития си член: Националсоциалистическата партия затова е националсоциалистическа – за да гледа с подозрение и на всяко случайно, и на всяко неслучайно членство, и на членството на най-преданите си последователи, и (особено!) на отношението на хуманитарната интелигенция. (В тази си параноична мнителност нацистите са изпреварени само от комунистите.)

Преди почти половин век един надарен с изящното слово и с драматичната гражданска биография на Игнатов писател и публицист, чието творчество пострада тежко от политизирането на комунисти и антикомунисти, установи колко опасно е за един автор да съчетава политика с литература. Преди всичко поради тяхната органическа несъвместимост: докато на политиката е свойствен компромисът, на литературата е свойствена безкомпромисността. Струва ми се, че с незначителни уговорки казаното е валидно и за останалите изкуства, както и за хуманитарните науки. „Забелязала ли си как всичко, което е близо до властта, е бездарно, що се отнася до изкуството?” – пита един знаменит писател любимата си. Съществуват, разбира се, и исторически изключения, но те само потвърждават правилото. Тъкмо защото нашето време отказа да се вслуша в умните съвети на Андрей Амалрик за природната несъвместимост между творчество и институция (докато творчеството е въображение, а въображението е безгранично, всяка, и най-либералната, институция е затворена в границите на реалността), политизирането на духовните феномени е взело с времето такива опустошителни размери. В гражданското битие на автора на „Битие и време”, за сметка на това, нещата се развиват като в познатата сатира на Радой Ралин:

„Лице на икона –

 сърце на кокона.”

Или, доколкото същността при Хайдегер е философското творчество, а членството му в Националсоциалистическата партия – само формално, обратното. Формално ли? Пламъците в Дахау и изстрелите във Варшавското гето не бяха формални. Зная, зная, че проф. Хайдегер нито е бил огняр на крематориума в концлагера, нито комендант на Варшавското гето. В онова злонраво време той само е ръководил Фрайбургския университет. Но след като в речта си при поемане на ректорския пост през 1933 г. намира добри думи за нацистката идеология. Вероятно и тези думи са били формални: чрез тях новоназначеният ректор приема (при това формално) само теорията – не и практиката на нацизма. Като философ обаче Хайдегер би трябвало да знае, че единството между теория и практика не е приумица нито на марксизма, нито дори на хегелианството, а реален обществен феномен, нищен още от античните мъдреци. Така че в момент, в който една човеконенавистна политическа партия гори книги и разстрелва техните автори, в момента, в който хиляди твои колеги и (което е по-важно) съчовеци са преследвани, убивани и прогонвани в изгнание, само защото се себеотстояват, ти да защитаваш идеологията на техните палачи, на злото идеологията, значи да се превърнеш в негов съучастник – колкото и формална, колкото и теоретична, колкото и символична, колкото и мнима да е твоята защита, нацистката партия се нуждае и от нейната формалност – нейните оратори и рекламни агенти начело с Гьобелс са  така обиграни в словесната еквилибристика, че с лека ръка могат да превърнат и най-формалната защита във фактическа, да извлекат от нея пропаганден капитал за злокобните си цели. „Геният не поставя перото си в услуга на тиранина!” – заявява в спор, подобен на настоящия, един от героите на „Един ден на Иван Денисович”. Не ще и дума: Хайдегер предостави перото си на философската наука – не на нацистите. Но на нацистите предостави името си, международния си академичен авторитет, на който заслужено се радва още при прохождането на хитлеризма. Великодушието, с което прощаваме на Хайдегер тази попътна придворна лакейщина, не е ли, не се ли превръща по необходимост в крещяща несправедливост към най-онеправданите, към жертвите на нацизма, към онези, които най-насъщно се нуждаят от моралното обезщетение на историята, и към които ние като техни потомци имаме особен нравствен дълг? Едно е сигурно: без формализма на формалното членство на сподвижници като Хайдегер, които, подкарани от обществената инерция, са вървели в крак с нацизма просто така, за да не си развалят ведомствения рахатлък, пещите на Дахау не биха пламнали, не би заехтял и лесоповалът по сибирските концлагери, а нацисти и болшевики биха си останали изолирани по перифериите на обществените пространства малочислени групички, без дори да мечтаят да се превърнат в многомилионните армии, които стартираха онази реварваризация на цивилизацията ни, за която с толкова болка и погнуса говори Ортега-и-Гасет и която едва не изпепели цялата европейска култура.

Един колкото талантлив, толкова и честен руски поет и драматург и мой колега от западните радиостанции, прекарал цели двайсетина години по затворите и лагерите на сталинизма и брежневизма, потърси и откри първопричината на всички обществени злодеяния не дори в пасивната подкрепа на Хайдегер, а в безучастието, в малодушието на мълчанието:

„Пусть другие кричат от отчаянья,

От обиды, от боли, от голода!

Мы то знаем – доходней молчание,

 Потому что молчание – золото.

 Вот как просто попасть в богачи,

 Вот как просто папасть в первочи,

 Вот как просто попасть в палачи!

 Промолчи, промолчи, промолчи…”

Става дума точно за онова съдбоносно по своите последици мълчание, което Хайдегер сметна за нужно да украси с няколко попътни словесни реверанса по адрес на нацистките си благодетели.

Минимумът, абсолютният минимум гражданска доблест и граждански морал, които Солженицин очакваше от своите сънародници, бе да не живеят с лъжата. Той не искаше от тях нито да стрелят в чертозите на Кремъл, нито да се изправят с голи ръце срещу потеглящите към свободолюбива Чехословакия съветски танкове. Солженицин знаеше, от скъпо платен по лагерните етапи личен опит научи той колко висока е цената на активната съпротива срещу режима. Ето защо активната съпротива той резервира за себе си – в моралните си изисквания към съгражданите си писателят се задоволи с една пасивна съпротива. За него бе достатъчно просто и само сънародниците му да не членуват в една партия, в която не вярват (а който вярва в нея, нека си членува с чиста съвест), да не изговарят слова, които те самите считат лъжовни, да не превръщат собствените си думи в подслон за величествените партийно-правителствени измами, да не вървят с песен на уста към обществени цели, в които не са убедени. Защото в противен случай, щат не щат, се превръщат в съставна част от лъжата и насилието, в техни съавтори се превръщат. Но дори този абсолютен, този граничен минимум не успя, не съумя Хайдегер да изстиска от богатата си философска душа. Или за интелектуалеца не важат строгите морални критерии, с които подхождаме към простосмъртния? Обратното, тъкмо обратното е вярно: Хайдегер трябва да бъде съден с мащабите, с високите изисквания, произтичащи от собственото му творчество, от собствената му компетентност, от блестящите му етически и естетически разработки. Да, и естетически. Защото естетичното и етичното едва ли могат да останат в рамките на една личност и в рамките на една епоха взаимно неповлияни. Вярно е, че колкото по-цивилизована, колкото по-развита духовно е тази личност, толкова по-способна е тя на диференцирано мислене и на прецизни, обособени оценки, но вярно е също, че и най-антагонистичните противоречия, и най-неукротимите конфликти, и най-разнородните тенденции интуитивно търсят и намират своята хармония, своето единство, своята гносеологична цялост в личността. Защото без това изтъкано от противоречия единство няма личност – има разпад на личността, разчовечаване има.

Известно е например, че (за разлика от комунистическите) немалко  високопоставени нацистки палачи са били не само от аристократично потекло, а аристократи и на духа, притежавали са изтънчен естетически вкус, коментирали са компетентно античните поети и драматурзи, майсторски са изпълнявали Бетовен, рецитирали са с непревзето вдъхновение романтика Хьолдерлин. Не бих желал да ги слушам. Защото не мога да си представя, че преливащите от трагически романтизъм строфи на немския класик или вълшебният танц на пръстите им по клавишите така ще ме омагьосат, че под наркозата на естетическата наслада дори само за миг ще забравя невидимите петна чужда кръв, полепнала по изящните им, чистички длани. Измити, както пише Янис Рицос в една от поемите си, със сапун от Бухенвалд. Все не мога и не мога да си представя как с ръцете, с които по цял ден са убивали еврейски деца, след края на работното време са прегръщали своите. В същия смисъл и капка разбиране не проявявам към енциклопедиста Жан-Жак Русо, който, за да може необезпокояван от делнични грижи да разсъждава върху хуманизма в науката и изкуството, да трасира чрез съчиненията си пътя към усъвършенстване на нравите и да формулира принципите на благородното възпитание на подрастващите, оставя и десетте си деца да ги възпитават гладът и мизерията на окаяните приюти за сираци из парижките предградия. (Същият Русо, който, изхождайки от функцията на изкуството да възпроизвежда природата, разбира идеала за красота като единство на естетичното и етичното.) От оценките на Асен Игнатов обаче следва, че в съдбата на отделния творец естетичното и етичното не си взаимодействат – връзката между тях е едностранна, еднопосочна: естетическият блясък извинява, или поне омаловажава, недостига на лична нравственост, докато личната безнравственост не хвърля и бледа сянка върху чистотата на естетическите възприятия. Това прагматично разпределение на силите му обезпечава възможността да изживее пълномерно естетическите си възторзи и от творбите и на един Д`Ануцио. А Д`Ануцио е тежък случай – далеч по-тежък от Хайдегер. Вярно е, че по жестокост и цинизъм италианският фашизъм не може да се приравнява към нацизма, но, за разлика от Хайдегер, Д`Ануцио се приобщава не от кумова срама, а със сърце и душа към теорията на фашизма. При което той е не само интелектуален сподвижник на насилието, не дори само негов идеолог, а и практик, който активно, съзнателно, целенасочено, собственоръчно работи за неговото въдворяване. Работи, с други думи, ентусиазирано не само като глашатай, не само като тръбач, не само като вестоносец на чумата, воюва не само идеологически, не само с литературното си перо и с ненадминатото си ораторско красноречие за каузата на фашизма. Ето защо, когато чета малкото му наистина блестящи книги като сборника „Алкион” и драмата „Дъщерята на Йорио”, зад блясъка на естетизма и перфекционизма на ненадминатия стилист надничат жертвите, разкъсани от бомбите, които като прославен от цялата нация летец и многозаслужил ветеран Д`Ануцио изсипа собственоръчно над градове и села, за да си спечели име не само на официален поет и идеолог, а и на елитен воин на фашизма. Габриеле Д`Ануцио едва ли има основание да се гордее и със строфите си, героизиращи и идеализиращи смъртта, и със сборника си речи „В името на великодържавна Италия”, и с пламенния ентусиазъм, с който придружи варварското нахлуване на италианската армия в Етиопия, и с многобройните правителствени награди, с които фашизмът и лично Дучето го натруфи като чучело, и с обстоятелството, че зловещият режим на Мусолини му присъди княжеска титла. Обстоятелството, че за разлика от Хайдегер, Д`Ануцио искрено е вярвал в тезите на фашизма, е слаба утеха. И Хитлер, и неговото протеже Мусолини бяха искрени в убежденията си, но това не ги прави по-малко злодеи.

Множко е един човешки живот за една политическа кауза, не ме печели мене логиката, според която за благото на обществото може да бъде пожертвана отделната личност. Имам предвид живота, който в качеството си на политкомисар на дивизия любимецът на Игнатов Георг Лукач пожертва за делото на комунистическата революция на Бела Кун, нареждайки разстрела на един непоследователен революционер. В „Човекът без качества” четем, че дори да приемем, че всеки трябва да бъде готов да умре за собствените си идеи, онзи, който принуждава хората да следват идеите му, е престъпник, а онзи, който ги заставя да умират за тях, е убиец. Така че да убиеш човек, само защото не иска да умира за една политическа кауза, на която ти доброволно си се посветил, това вече си е чиста проба злодеяние – колкото и искрена, колкото и чистосърдечна да е тя, твоята лична саможертва не ти дава моралното право насилствено да приобщаваш към нея и твоите съчовеци. Асен знаеше, разбира се, всичко това по-добре и от мен – лично той ме въведе в тази материя още в университетските ни години, когато да се говори по темата бе опасно. Въпреки компетентността си обаче, хуманистът Асен Игнатов бе готов да затвори очи пред червената партийна книжка на Лукач, за да може, необезпокояван от предразсъдъците на хуманизма, да се вживее изцяло в естетическата прелест на философско-литературните съчинения на изящния аналитик. Същият Георг Лукач, когото геният на Лудвиг Маркузе окачестви като най-сияйната изява на елитарния марксизъм. Халал да са му и сияйността, и елитаризмът! Защото в моята ценностна скала комисар Лукач си остава чистокръвен палач – колкото ерудиран и артистичен, толкова и безскрупулен. Еклектиката на това патологично съчетание мира не ми дава. Мястото на Георг Лукач като престъпник, погубил  в защита на личните си убеждения цял един човешки живот, е не на пиедестала (още по-малко на духовния пиедестал), а на подсъдимата скамейка. В моята лична морална равносметка блестящите философско-есеистични студии на Лукач за ролята на литературата в усъвършенстването на нравите, прецизните му анализи върху чистотата и духовността на съвършената женственост у Гьоте, върху победата на художествената образност над битовата емпиричност в немската класика ни най-малко не омекотяват комисарската му суровост. Лукач обединява по един непонятен за мен начин в личността си блестящия есеист и философ – от една страна – и безмилостния фанатизиран палач – от друга. И всяка от тези две половини заслужава своя собствена присъда, която аз се опитвам да формулирам с тези размисли. Както става при всички велики благородници на духа, и при крупните престъпници примерът създава школа. Ето защо в мимикрията си Лукач съвсем не е сам – европейската културна история е пренаселена с негови последователи. Които, без да са убивали физически, носят конкретна, лична отговорност за трагиката на епохата ни. Най-изявени тези елитни интелектуалци са през миналия век, зареден до пръсване с разнопосочни политически страсти и фанатични концепции. На мене цял един живот няма да ми стигне да проумея как такива безспорни хуманисти на книга и виртуози на перото и четката като Пол Елюар, Пикасо, Бертран Ръсел, Бърнард Шоу, Луи Арагон, Ромен Ролан, Бертолт Брехт и много, много други не само са симпатизирали на варварската комунистическа идеология, а и с готовност са поемали литературни и политически награди от палачите на руската и съветската литература и култура. (Само конгресното лицемерие на КПСС реабилитира след смъртта на Сталин 600 писатели, от които 180 – посмъртно.) Колко малко е научило човечеството с интелектуалния му елит воглаве и от търпимостта към злото, и от преклонението ни пред него, илюстрират и най-новата ни история, и съвремието ни. Един от най-великите писатели на новото време – Маркес – е чест гост на международните писателски срещи, организирани в София с явната цел да рекламират човеконенавистния комунистически режим, да придадат салонен блясък на варварската му същност, да го легитимират и в очите на сънародниците ни и (особено) пред световната общност. По безброй снимки ще видите Маркес рамо до рамо и с Тодор Живков, и с Кастро, но фотографиран до Рейгън, който пръв дръзна да изрече скриваната истина, че комунизмът е царство на лъжата и злото и чийто личен принос за избавлението на цивилизация от най-кошмарното зло на миналия век е безценен, няма да го видите. Както няма да го видите и редом с наши или кубински дисиденти. Бързам да добавя, че този факт не омаловажава блестящите художествени качества на „Сто години самота” и на „Любов по време на холера”, но поставя под съмнение нещо много по-съществено – личния граждански морал на писателя, неговата нравственост. Ако Европа се дави десетилетия наред в отровите на нацизма и комунизма, то е и поради лакейското отношение на творци като Маркес към двата най-цинични режима в цялата човешка история, чиито метастази плъзнаха и из Третия свят. 

Особено богата на подобни примери е социалистическата действителност – от първия до последния си ден. Художествената стойност най-вече на ранните, необременени от идеологически баласт творби на Горки е несъмнена. Несъмнена е също и есеистичната и публицистична сила на статиите на Горки, насочени срещу примитивизма и варварството на Октомврийската революция (разбирай преврат), на оскотелите червеноармейски матроси, вилнели сред шедьоврите и античните съкровища на Зимния дворец, използвайки антични вази като тоалетни чинии. Но всичко това бледнее пред обстоятелството, че Максим Горки е първият писател в човешката история, възпял (именно възпял, а не просто отразил) насилствения лагерен труд, че остана глух, сляп и ням, когато трябваше да избира дали да спаси едно дете от ужаса на изтребителните съветски концлагери, или да спаси собственото си обществено спокойствие. Общественото си спокойствие основоположникът на социалистическия реализъм спаси, но само минути след като напуска начело на една високопарна културна (разбирай варварска) делегация един от първите съветски концлагери проехтяват изстрелите, с които лагерната охрана разстрелва малчугана, дръзнал да разкрие пред гостуващия писател кошмара на лагерната действителност. Изстрели, които притъпеният граждански слух на писателя недочува. Пък и как ли да ги чуе, след като въдворената собственоръчно от него и унаследена впоследствие от националсоциализма и от родния реален социализъм, партийност в изкуството и литературата постави като в сонет на Шекспир „истината в служба на лъжата”? Поколения наред обезправената истина служеше предано на пълновластната лъжа и този и слугинаж бе единствената допустима интерпретация и на класика, и на съвремие; и на битие, и на съзнание. 

Ако Михаил Шолохов действително е написал „Тихият Дон” (съществуват сериозни подозрения, че като участник в гражданската война младият Шолохов е откраднал ръкописа от раницата на един загинал белогвардейски офицер, преиначил го съобразно червеноармейското верую, за да го издаде впоследствие под собствено име), той е велик, епичен писател. Независимо от литературното си величие обаче, независимо от обстоятелството, че в началото на творческия си път и той е имал мъчителни неприятности с партийната цензура, за мене Шолохов завинаги ще си остане преди всичко циникът, който поиска смъртно наказание за двама свои литературни колеги, дръзнали да публикуват през 60-те години нелегално (а как иначе под надзора на КГБ?) разказите си на Запад. (В повестта „Изкупление” единият от осъдените – Юрий Даниел – разкрива личния принос на всеки от милионите съветски граждани, писатели и философи, неписатели и нефилософи, които с малодушното си мълчание са съдействали за пълновластието на сталинския и следсталинския терор.)

Така че за разлика от Асен Игнатов аз не съм готов да си затворя очите пред съответните червени и кафяви партийни книжки на литературни и философски таланти и гении – ще ги държа отворени. Защото смятам, че творчеството не прави твореца свръхчовек – поне не в смисъла да го разтовари морално от човешкия му дълг, да го освободи от нравствената и гражданска отговорност, с която Бог, епоха, цивилизация или някаква конкретна ситуация са го натоварили. Напротив: творчеството има етичен смисъл, само ако изостри собствената му морална сетивност, собственото му чувство за съпричастие към съдбата на човечеството, към глада на гладния и болката на страдащия. Състраданието, както учи Достоевски в „Идиот”, е висш закон на битието – само чрез него изживяването градира в съизживяване, човекът се превръща в човечество, а човечеството – в цивилизация. Пък и знанието е преди всичко отговорност към незнаещите, към всички онези, които поради недостиг на дарба, кураж или средства не са успели да се доберат до сладкия, но опасен плод на познанието. Проф. Мартин Хайдегер много е знаел, много е прозрял и разгадал, затова малко ще му бъде простено. Дали ще му прости тоя или оня, това си е лично негово емоционално или рационално решение. В отрицателния отговор на въпроса обаче, дали трябва морално –граждански и исторически – да му бъде простено, за мене съмнение няма. Вярно е, че нацизмът щеше да свърши сатанинското си дело и без приноса на личността Хайдегер, но вярно е също, че без феномена Хайдегер не биха били възможни нито хитлеризмът, нито сталинизмът, нито бреженевизмът, нито живковизмът, нито хилядите останали „изми” и измети, които са мъчили дедите ни векове наред, нито „изми”-те, които ще инквизират незнайните ни потомци навярно чак до края на света. Пък и не е все едно дали едно престъпление ще се състои без или с мое участие – макар и участие теоретично. Учен от формата на Хайдегер, който разнищва корените на битието и търси каузалната връзка между естетичното и етичното, несъмнено е съзнавал човеконенавистния характер на нацистката идеология, съзнавал е със същата несъмненост, че без националсоциалистическата теория националсоциалистическата практика би била немислима. Това съзнание, това съзнаване на злото и неговия генезис прави моралната отговорност на съзнаващия особено висока. Ето защо аз съм склонен да простя по-скоро на един полуграмотен баварски селянин, простодушно повярвал в непогрешимостта на фюрера и в социалната хигиена на новия ред. Прощавам с чиста съвест и конспиративните явки на екстремиста Достоевски – не само поради младежката му възраст, а и поради високата цена, която впоследствие той собственоръчно плати за юношеските си увлечения по социалистическите идеи, за мъчителната като пътя Христов духовна еволюция, която младият писател дума по дума извървя – от идеологизираните бесове и демони, та чак до всемирната доброта и ангелската чистота на Альоша Карамазов. За сметка на това определено предпочитам Максим Горки да не беше прописал изобщо, но да беше спасил онова невръстно и молещо го за помощ дете от смъртоносната хватка на Архипелаг ГУЛ-аг. Предпочитам да си тълкувам Балзак, Стендал и Гьоте и без компетентната помощ на есеиста Лукач, стига политкомисарят на дивизия Лукач да не беше разстрелял онзи лумпенизиран селски младеж, който с дребнособственическо малодушие оцени собствения си живот по-високо от величието на комунистическия идеал. Просто и само защото за мене не е толкова важно дали съм добър или лош писател – по-важно, далеч по-важно е какъв човек съм. Майка ми, която доживя дългия си и нелек живот, и която през всичките си почти 90 години не бе прочела с недовиждащите си очи повече от десетина книги до края, половината от които моите, е несравнимо по-стойностен човек от цяла плеяда блестящи интелектуалци и дори гении, за които творческата им репутация е била по-важна от биографичната. Тихо и кротко майка ми е вървяла житейския си път встрани от злото, а от това по-хубаво няма, това е предостатъчна екзистенциална атестация. Мама не е творила гениални платна и фабули, но не е и писала като гения Дали и гения Гьоте доноси за най-близките си другари, не е плела злостни интриги като гения Тициан, не е клеветила тайничко и подличко колеги и съседи пред проклетите институции, както са правили това най-значителните ни писатели, актьори, че и Божии служители десетилетия наред. Пред нейното смирено и непретенциозно, пред нейното почти невидимо (от земята, само от земята невидимо) добротворство и най-колоритните палитри, и най-ярките пера на многото родни и чужди гении, които най-малко за съотношението между доброто и злото в собствените им съдби ги е било еня, не струват пукната пара. За мене няма съмнение, че ако погледне Отгоре людските ни дела, Творецът ще оцени неопетненото от лъжи, измами и козни майчинство на майка ми по-високо от примесената с толкова попътна поквара гениалност на цяло съзвездие гении. А считам така и така се надявам, защото съм уверен, че този сбъркан свят най-много от педагози си пати, които от неуморна загриженост за възпитанието на подрастващото поколение все не намират време да нахранят и подслонят собствените си деца; от хуманисти, които от принципна любов към човечеството не смогват да подадат спасителна ръка на съседа си; от моралисти и естети, за които е по-лесно да приложат благородните си максими към цялата цивилизация, отколкото към собственото си битие. В смисъла на казаното любимецът на Асен – Сартр – е безусловно прав: няма абстрактен морал – има само конкретен морал. Лошото е само, че, себеопровергавайки се, Сартр отнесе тази максима само към абстрактното човечество – не и към конкретната, към авторовата, към собствената си личност. Вместо това той предпочете през целия следвоенен период, та чак до сетните си дни да подхранва легендите за личното си участие във френската антинацистка съпротива. Или поне да не ги опровергава. Което не е много по-различно.

Познавам, лично познавам потомствения страх на интелектуалеца от властта. Знаехме от Шекспир, че „власт, основана на страх, е нетрайна – след време страхът преминава в омраза”. Но нетрайни, още по-нетрайни и краткотрайни бяха и дрипавите ни биографии. Така че Шекспир не укротяваше, а само нагнетяваше страха. Този страх е онтологичен по своята природа, той ни беше парализирал до един цели десетилетия – парализирал бе и Асен чрез терора на родната Държавна сигурност, парализирал е вероятно и Сартр чрез нацистката окупация на Париж. Но ако големият философ и писател е и голям човек, той намира сили да му се противопостави психологически и морално. Асен намери в крайна сметка тези сили, съумя да опази човешкото у себе си от погромите на един нечовешки, на един античовешки режим, успя да надвие злите обстоятелства, с демона на собствения си страх успя да се пребори, да устои на изкушенията на сатаната за блестяща академична кариера на родна земя, да надмогне себе си, да се себесъхрани нравствено успя. Той не постъпи като литературните си и философски любимци и колеги (казвам го без капка ирония – който е чел книгите му, знае, че Асен Игнатов наистина им е равностоен колега) Сартр, Лукач и много други – още по-малко като Д`Ануцио. Защото – учи една сатира на Валери Петров – великите нещастия водят началото си от малкия делничен страх, неусетно превърнал пъстрокрилата пеперуда в гнусна гъсеница. Този страх не бе чужд и на Валери Петров. Радой Ралин коментира съавторството му в една тяхна обща постановка с думите:

„Зайчето Валери

пише и трепери.”

Трепери, трепери, ама пише, макар и треперейки! При това не беше сам в треперенето си: всички ние – пишещи и непишещи – треперехме. Онези от нас обаче, между които на първо място Валери и Радой, които, треперейки, продължаваха да пишат, бяха преодолели, надмогнали, надвили бяха страха. А по-велика, по-величествена победа от тази аз не зная. Не отсъствието на страх е смелост – отсъствието на страх е патология, вид лудост. Смелост е отношението ти към наличния страх, начина, по който го изживяваш, преработваш и побеждаваш. За да не бъдеш победен от него. Тази героична победа оставаше често недостъпна за Асен, страхът често доминираше над доблестта му. Тъкмо затова пренесе той конфликта от София в Брюксел, предпочете да води битката на обезпечената западноевропейска територия. Не го виня – това беше и моят път. Само се опитвам да го разгадая психологически, да си обясня разбирането, с което той коментира компромисите, които цяла плеяда гении са правили със силите на злото. Подозирам, че, без сам да съзнава това, разбирането, което Асен адресира към тях, е в същността си себеразбиране, разбиране на самия себе си, на собствените си терзания, на собствените си страхове, на собствените попътни компромиси на бита пред духа. Всеки от нас ги е правил – кой по-малко, кой повече. Правил ги е дори Богочовека. За Асен само мисълта, че хора примитивни и груби могат да издевателстват чрез ведомствените си пълномощия над него физически, беше вледеняваща. И той избягваше тези напълно възможни издевателства чрез кратковременни отстъпления от един или друг свой принцип. Това не го правеше безпринципен човек и гражданин. Да упрекваш някого, че е оцелял физически, или дори само социално, на цената на един или друг компромис с веруюто си, е, струва ми се, противочовешко. Така, както Толстой ненавиждаше Шекспир, само защото откриваше в драмата на героите му („Крал Лир”) безпощадно демаскирана, оголена до кокал собствената си, личната си драма, чрез проявеното към Лукач и Хайдегер, към Сартр и Д’ Ануцио великодушие Асен разбира и оправдава собствените си отстъпления в гражданския си и творчески път, собствените си забежки по неговите неравности. И ако е вярно убеждението на един драматург, че в най-мрачните времена живеят най-светлите хора, мога уверено да заявя, че Асен е един от тях. Но всеки, и най-героичният, има нужда от онзи минимум себелегитимиране, без който животът става просто невъзможен психологически. Чрез есето си „Политиката като болест” Асен потърси и защити този минимум за себе си. Надявам се, че чрез настоящето есе аз подкрепям и допълвам неговия опит, неговата изстрадана легитимация – легитимацията на един високо нравствен гражданин, който по научен и литературен талант не отстъпва на много от творците, които коментира в цитираното есе. И не само по талант не им отстъпва – не им отстъпва и по безкомпромисност. И по компромисност не им отстъпва, макар че в много отношения той ги надвишава морално. Струва ми се, че тази му непоследователност го очовечава, прави го още по-понятен и близък, по-съвместим с нашата собствена амбивалентност, по-земен, по-жив и истински. При това, за разлика от своите герои, Асен нито е възхвалявал злодействата на Мао, нито е разстрелвал като Лукач другомислещи, нито е убивал с бомбите на Д`Ануцио мирни граждани. Така в ябълка на раздора между нас се превръща само Хайдегер – най-любимият от многото му любими философи. И с него обаче сме на чисто – при това не от днес и не от вчера. В безконечните си нощни спорове, поени до ранни зори с благородни напитки и водени в обятията на класово-партийния хуманизъм с конспиративен шепот, а в обкръжението на западноевропейските бакали – с гласовито безгрижие, ние с Асен още преди десетилетия сме си го поделили братски: Асен му прощава конформизма, защото е Хайдегер. А аз не му прощавам. Защото е Хайдегер.   

 

На главната страница – картина на Ерик Булатов              

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора