Когато служи на една кауза и (особено) когато тази кауза е идеологизирана, неутралитетът не е равнодушие – зареден с емоционалност е. При което емоционалният му заряд е толкова по-настървен, колкото по-пламенна е идеологизираността му. Така е и с бранения ден след ден в медиите роден неутралитет. Милиони мои сънародници мечтаят държавата ни да стане неутрална. Мечтаният неутралитет има много адреси: неутралитет към Евроатлантическата общност, неутралитет към Западна Европа, неутралитет към войната в Украйна, към пламналите тези дни в Близкия изток събития – неутралитет. На пръв поглед позицията на родните неутралисти има основания, но на втори вече няма. Защо е така, не е трудно да разгадаем.
Всъщност в момент на кризи и изпитания неутралитетът никога не е неутрален – той е страна, позиция, участие, макар и прикрито зад маската на безучастието. Така е с гражданския неутралитет, така е дори с неутралитета в интимната сфера. В момента обаче ще игнорираме интимните вълнения, за да се съсредоточим върху политическия неутралитет. И външно-, и вътрешнополитическата обстановка ни дават достатъчно основание за това. Светът около нас ври и кипи – ври и кипи с неговия кипеж и родната гражданска сцена. Съвсем закономерно този външен кипеж се превръща и в кипеж вътрешен – обективно, изцяло обективно вълнение няма, под една или друга форма всяка обективност прераства рано или късно в субективност, както и обратното. Този извечен кръговрат, този безначален и безконечен преход на двете сфери (обективната и субективната) една в друга е същинското име на битието. Тъкмо този кръговрат и тъкмо този преход правят човек и човечество съотносими, съвместими взаимно.
От всичко казано дотук формалнологически следва, че неутралитет фактически няма, че всеки експлицитен отказ да се заеме гражданска позиция само прикрива имплицитното наличие на подобна позиция. Всеки, и най-декларативният, и най-ожесточено защитаваният неутралитет обслужва и подхранва в крайна сметка едно или друго кредо, а това го превръща вече в участие и съучастие, в участник и съучастник го превръща. При това – съучастник най-вече и най-често на злото, на онова изначално, на онова фундаментално зло, което по силата на своята природа е по правило по-дейно, по-оперативно, по-борбено от доброто. Именно неутралитетът, ненамесата, безучастието на целия Свободен свят направиха двете най-колосални злини на миналото столетие (пък и на всички останали времена и епохи) – комунизма и националсоциализма – възможни. В началото на 20-те и десетина години по-късно световната общност на демократичните държави имаше икономическия и военен потенциал да се справи съответно със социализма и с националсоциализма още в техния зародиш, но нямаше морала, а оттам и волята да го стори. Така светът изживя колосални трагедии, които можеха да му бъдат спестени.
И днес Свободният свят има възможността (икономическа и военна) да се противопостави ефективно на варварите от Кремъл и от „Хамас“ – и днес онова, което не му достига, е морал и воля. Верен на дребнобуржоазното си малодушие, на радикалните режими Западът винаги се е противопоставял половинчато и непоследователно, търсейки компромисни решения с един безкомпромисен и неумолим враг. Въпреки многобройните претърпени крушения, въпреки милионите жертви, въпреки реките кръв и сълзи, световната демокрация така и не научи историческия си урок. Всичко това легитимира думите на гениалния писател и жалък кремълски лакей Бърнард Шоу, че единствената поука от историята е, че поука от историята фактически няма, че колкото и жестоки да са те, глобалните беди, които методично сполетяват човечеството, явно ще продължат да го сполетяват и днес, и в близко, и в необозримо бъдеще.
Тези беди са закономерен и дори неизбежен продукт на набиращия и на родна земя обществена енергия неутралитет. Един неутралитет, който, както винаги досега, е обслужвал единствено и само палача и никога – жертвата. И един неутралитет, който в най-цивилизованите демократични държави е дело само на отдели пацифистични и нихилистични политически групировки, а на родна земя – дело държавно, дело, потърсило и намерило своето лоби и в Народното събрание, и сред елита на водещите политически сили, и в президентските чертози чак. Докато кремълският агресор разчита на бездушието и безучастието (сиреч на неутралитета) на външния свят, на неутралитета на външния свят разчитат съответно и не по-малко озверените бойци на „Хамас“. Става дума за същия неутралитет, за който мечтае и всеки наш и чужд криминален престъпник – злодеянието му да не бъде разкрито и разобличено, да не бъде коментирано, да не бъде регистрирано дори. За да се съхрани статуквото. Едно статукво, под маската на което злодеят ще може безнаказано да злодейства. Така нашата лична и нашата колективна, нашата общочовешка ненамеса се превръща видимо и невидимо в ресурс на престъпността – родна и международна, криминална и политическа.
В лоното на неутралитета ежедневно чета, слушам и гледам в родните мрежи и медии, колко зла участ била нашата, българската, как докато под суровата сянка на комунизма нашего брата е бил обвързан със СССР, днес той е обвързан със САЩ и Запада. Явно според нашите коментатори едното значи другото, явно и в двата случая страда националната ни независимост. Докато според мен явността е с точно обратна насоченост. Защото едно е да си зависим от една хищна тоталитарна империя, която те е лишила и от държавност, и от националност, за да те превърне в своя губерния, съвсем друго е да си равностоен партньор на една демократична международна общност. Най-малкото защото в първия случай зависимостта е едностранна, зависимост между господар и роб, а във втория случай става въпрос за взаимна зависимост, за взаимодействие в услуга по-скоро на националния ни интерес, отколкото на Запада. Решим ли, ние можем начаса да напуснем и НАТО, и ЕС – никой не ни държи насила там. А какво щеше да стане, ако в годините и десетилетията на Съветската империя дръзнехме да издигнем и най-плахата претенция за независимост от Кремъл, е страшно дори само да си представя.
Неутралисти, показни неутралисти и откровени лицемери са и онези мои многобройни сънародници, които се гневят на обстоятелството, че днес Свободният свят протестира срещу руската агресия в Украйна, а недовижда фактът, че през последните години и десетилетия и САЩ са воювали срещу редица чужди страни. Във формалната логика подобно сравнение се нарича фалшива дилема. Защото за разлика от СССР САЩ никога не са воювали срещу независими, правови държави, които съблюдават човешките права и гражданските свободи – воювали са само срещу тоталитарни тирани и самозвани феодали с окървавени до лактите ръце като Хитлер, като Хо Ши Мин, като Кастро, като Нуриега, като Милошевич, като Саддам Хюсеин и като палача на нашите медици в Бенгази – Кадафи. Светът трябва да е благодарен на Вашингтон, че го избави от тези масови убийци и така предотврати много международни конфликти и кръвопролития. Вместо това този неутрален към злото свят предпочита да вини Запада. И ще си плати подобаващо за предпочитанието. Казвам го не със злорадство – с болка го казвам…
