Когато имаш работа с препятствия, тогава най-краткото разстояние
между две точки може да се окаже криволинейното.
Б. Брехт, „Животът на Галилей”
Беше нейде през първата половина на 90-те. Още не бях изпратен като кореспондент в София и водех културната програма на РСЕ „Контакти” от Мюнхен, а, разочарован от канцеларщината на Радио Германия („Дойче Веле”), съветологът Асен Игнатов нищеше комунизма във Федералния институт за проучване на Източна и югоизточна Европа в Кьолн и ми сътрудничеше спорадично. И институтът на Асен, и РСЕ бяха служебно абонирани за десетки български вестници и списания. В един от всекидневните ни телефонни разговори Асен ме попита дали чета в. „Дума”. „Избягвам” – рекох. „Дума” обаче не те избягва” – отговаря ми Асен, отказвайки всякакво по-нататъшно обяснение. Само ден-два след това обяснението пристигна по пощата в кабинета ми. Моят скъп приятел ми изпращаше ксерокопие от нелюбимия вестник, в който и ние двамата играехме незавидна роля. Беше отворено писмо от Исак Паси до българската общественост. Зачетох нетърпеливо, но ентусиазмът ми скоро секна. Паси се жалваше, че новородената демокрация го отхвърля и дискриминира като бивш заместник-декан на Философско-историческия факултет на Софийския университет, протестираше, че напълно незаслужено кариерата му на университетски професор е пострадала от безогледната лустрация. Жалбата на професора завършваше с възмущението: „А къде са сега дисидентите Димитър Бочев и Асен Игнатов – защо мълчат, защо не разкажат какво направих някога за тях?!”
Първо се ядосах – обвиняваха ме в един от седемте смъртни гряха: неблагодарността – обвиняваха и най-добрия ми приятел. Ядосах се също, защото ме наричаха дисидент, а не се себеразбирах и себеизживявах като такъв – не се себеразбираше и себеизживяваше като такъв и Асен. Дисидент значи вътрешен и добронамерен критик на комунистическата партия, дисидентът е коректор на партийната политика, човек с малко по-различно идейно виждане от официалната линия, но все пак неин принципен привърженик. Дисидентът е, макар и с известни уговорки, част от статуквото – той има свои резерви към прилаганата от общността тактика, но е солидарен със стратегията й. Докато ние с Асен не бяхме дисиденти в рамките на комунистическата система, ние бяхме нейни противници, първоначално нейни вътрешно- а впоследствие – нейни външнополитически врагове. Съвсем основателно комунизмът гледаше на нас като на врагове, съвсем основателно гледахме и ние на него като на свой смъртен враг. В тази размяна на взаимната ненавист място за дисидентство нямаше – дисидентството предполага все пак някаква доброжелателност, а такава липсваше и от двете страни на барикадата. Ден след ден в коментарите си ние разобличавахме омразния комунизъм: аз – като редактор в най-ненавижданата и проклината от партийната идеологическа пропаганда медия, Асен – като научен сътрудник в един също ненавиждан от меча и щита на авангарда на работническата класа политологически институт. Българските медии ни ругаеха пък като негодници. Ненавиждахме се значи взаимно и взаимно се разобличавахме идейно и морално – правехме го не само професионално и служебно, а и с вътрешна ангажираност, от душа и сърце.
Като попреминаха талазите на началния ми гняв, поразмислих и реших, че професорът не се е съсредоточил върху етимологията на думата и употребява понятието в неговия общоприет смисъл, според който дисидентът е противник, а не добронамерен критик на режима. Веднага след като се поосаферих, грабнах телефона и предложих на Асен да напишем в българския печат някоя друга дума в защита на нашия общ преподавател по естетика – бяха вече други времена и българските медии ни публикуваха с готовност. „Ти, като искаш, пиши, но аз не възнамерявам да пиша!” – сопна ми се Асен. За да ми обясни защо той няма да пише и за да разбере защо аз ще пиша, Асен начаса взе влака и пристигна при мен в сбутаното алпийско селце Салмеринг край Розенхайм, където живеех със съпругата си Клаудия в една живописна и самотна баварска къщица. За да пропътува почти две хиляди километра до мен и обратно, Асен явно не е искал да решаваме с лека ръка как да реагираме на призива на проф. Паси за солидарност. Цяла една седмица, в която Асен ми гостува, говорихме само за това. Започна, както му е редът, гостът: „Хайде да си спомним заедно” – предложи той – „какво точно направи Паси за теб и какво направи за мен”. И спомените връхлетяха, поведоха ни назад през изминалите немалко години, всичко старо и родно възкръсна в полите на Алпите. Това вербално завръщане в дебрите на родното комунистическо минало бе така вълнуващо, че и до днес си го спомням – дума по дума. Година и половина след първото ми изключване тъкмо ме бяха възстановили през 1969 г. като редовен студент в университета. Рано сутринта на 15 септември пристигнах с нощния влак от Русе в София и се записах в канцеларията на факултета. Квартира нямах, изключен от аспирантура за противоленинските си тези, Желю Желев, при когото живеех в една порутена къщица в кв. „Хаджи Димитър”, беше междувременно изселен от София и си налягаше парцалите в родното село на жена си Маруша – Грозден, Бургаско. Там Желю мъстеше на народната власт, пишейки „Фашизмът”, народната власт пък му мъстеше, запирайки го в сбутаната провинция, а аз нямах къде да спя. Предложението на Асен да отседна при него начаса отхвърлих – той живееше на бул. „Клемент Готвалд”, точно до военната академия. Това метафорично съседство хич не ми харесваше, не му харесваше и на Асен, но не това беше мотивът на моя отказ, а обстоятелството, че делеше със съпругата си Дора една тясна като кибритена кутийка стаичка. Тогава събрахме с Асен оскъдните си пари до стотинка и аз се настаних за ден-два в хотел „Сердика” (по-късно „Берлин”, а сега е изравнен със земята) до паметника „Левски”. За да не пръснем сбраните парици по съседните кръчми, предплатих своевременно три нощувки. Останах без пукнат лев, но душата ми преливаше от радост, че отново съм студент в любимия университет. Само Народната милиция бе в състояние да помрачи скоропостижно такава ненаситна радост – и тя го стори. Още на другия ден, нейде към 4,30 сутринта, някой заблъска на пожар по вратата и този някой бяха двама цивилни служители на службите. Влязоха неканени в хотелската ми стая, поразровиха кое-що пътния ми багаж и, като не откриха в него нищо противодържавно, ме предупредиха, че като изключен от университета провинциалист правото ми на временно пребиваване на столична земя е отнето още преди две години и аз трябва в срок от 24 часа да напусна София – иначе ще бъда арестуван и изпратен по етапен ред в родната Силистра. Отвърнах, че междувременно аз вече съм възстановен като редовен студент, показах им студентската си книжка с пресния университетски печат, който удостоверяваше, че току-що съм се записал във факултета, опитах се дори да се възмутя, но току-така с едно голо студентско възмущение срещу цяла народна власт не се върви. Неканените ми гости погледнаха вяло печата, единият дори го помириса, след което добави, че това тях изобщо не ги интересува. Попитах как ще следвам като редовен студент в Софийския университет, без да живея в София, но ми отговориха, че това си е моя работа – тяхна грижа е не следването ми в София, а съблюдаването на закона. Така че ако до денонощие не напусна столицата, на себе си да се сърдя – те ще ме открият и ще ме арестуват: ако моя работа е да се крия от правосъдието, тяхна работа е да ме откриват и арестуват и те си владеят работата не по-зле, отколкото аз моята. Поговорихме си така петнайсетина минути, след което те си отидоха, а аз останах да вися като паяк. Имах обаче още цели 24 часа столично местожителство пред себе си и хукнах към Асен. Разказах му задъхан всичко, а той се замисли по философски. „Слушай” – каза в края на мисълта си. – „Късметлия си, защото днес следобед доцент Паси има приемен час. Както знаеш, той е новият ни заместник-декан и в качеството си на такъв е длъжен да защити студентските ти права. Пък и сам не гори от любов към комунизма. Така че отиваш в 14 ч. в кабинета му и му представяш случая си.” След това Асен формулира дума по дума онова, което според него трябва да му кажа. Речено – сторено. Отивам аз при Паси и му разказвам всичко с думите на Асен. По онова време бях единственият, изключен по политически причини, а единствените явления се открояват – Паси, който вече ми беше водил лекции и упражнения по естетика, знаеше отлично и за изключването, и за възстановяването ми. Това обаче не го утешаваше: разказът ми постави заместник-декана в небрано лозе – никога досега, а навярно и никога след това, никой не беше искал от него подобна защита. Погледна ме косо, сякаш казваше: „Откъде по дяволите се взе и ти! Само това ми липсваше!” Но аз не се давах, пък и той осъзна, че няма накъде: един негов студент търси защитата, която по силата на ведомствените си пълномощия деканатът е длъжен да му обезпечи. Паси вдигна телефона и набра някакъв номер. Дочух как оттам го прехвърлиха на друг телефон, а после – на трети. Явно не само заместник-деканът – и изпълнителната ни власт не искаше да се занимава с мене. От една страна ДС не ме щеше в София, от друга обаче отнетите ми студентски права бяха възстановени със заповед на ректора и милицията трябва да се съобрази от кумова срама с формалностите. Който си спомня онези факултетни времена, знае, че и по външен вид, и като поведение доц. Исак Паси беше най-изрядният академичен служител – винаги костюмиран, внимателен и учтив до педантичност, той бе единственият преподавател, който говореше на студентите на „Вие”. Моето внезапно посещение обаче го изхвърли извън факултетния регламент – за пръв път го видях изнервен. Беше плувнал в бистра служебна пот, свали сакото, разхлаби припряно вратовръзката и разкопча колосаната си яка, преди да промълви почти беззвучно: „Моля Ви, изчакайте пред вратата – аз ще Ви извикам”. Явно му беше станало неудобно един студент да го гледа в това безпомощно и жалко състояние – макар и потърпевш, аз бях далеч по-бодър от него. Зачаках, подслушвайки на вратата и подразбирайки от думите му как анонимният глас в слушалката продължи да го прехвърля от телефон на телефон, как бедният заместник-декан се възмущава немощно – ту гласно, ту полугласно. Тази инквизиция продължи цели двайсетина минути, след което доцентът отвори врата, вкара ме обратно в кабинета и каза: „Най-после успях да се свържа с хората, които отговарят за Вас…” „Какви ти хора” – прекъсвам го аз. – „Че това сте преди всичко Вие.” „Знаете, че не е така – преди всичко това са други хора. Аз идвам чак след тях.” Та тези всемогъщи и неведоми „други хора” – обясни ми заместник-деканът – са го уверили, че ще проверят случая и до две седмици ще му се обадят да го информират. „Вие сте отличен студент, гледайте си сега ученето – през следващите две седмици никой няма да Ви безпокои” – успокои ме моят покровител, а на мен още по-неспокойно ми стана. Всеки миг от обещаното ми двуседмично спокойствие бе зареден до пръсване с безпокойство, виждахме се ден през ден с доц. Паси по лекции и упражнения, а от него към мен – ни дума, ни вопъл, ни стон. Точно след две седмици кацнах отново в приемния му час пред кабинета му. Същият костюм, същата колосана яка, същата вратовръзка и същата тревожност. „Какво става – обадиха ли се другарите?” – питам, макар да предугаждам отговора. „Не са се…” „Че обадете им се тогава Вие!” „Другарю Бочев, защо да разлайваме кучетата! Явно са решили случая във Ваша полза – щом досега не са ви арестували, едва ли ще го направят отсега нататък.” „Вашето „едва ли” не ме утешава – бих предпочел все пак да имам някакви гаранции, макар и вербални…” „Тези хора не са свикнали да дават гаранции, дори и вербални – свикнали са само да получават такива” – измърмори Паси и аз разбрах, че повече от него не мога да очаквам. Неговите надежди обаче се сбъднаха, а моите опасения си останаха несбъднати – пазителите на реда явно се бяха примирили с присъствието ми в София и не ме потърсиха чак до второто ми изключване след година и половина. Когато отново ме арестуваха, но вече нямаше деканат, на който да разчитам, нямаше вече сила, която да ме спаси от саморазправата им с мое студентско нищожество. И ме засилиха в компанията на двама мустакати старшини и на десетина мургави джебчии по етапен ред – от любимата София, та чак до нелюбимата Силистра, където ме запряха, както си мислеха те, доживотно. Но, изключен (този път окончателно и без право да кандидатствам отново) от университета, аз реших да се самоизключа и от нацията. Което и направих с безброй рискове и премеждия. След което попаднах право в гнездото на осите, в бърлогата на класовия враг се загнездих и започнах своята дългогодишна противонародна писателска дейност: по вълните на Радио Германия („Дойче Веле”) и Радио „Свободна Европа” ден след ден излъчвах – рамо до рамо с Георги Марков, с Асен Игнатов, Христо Огнянов, Атанас Славов, Стефан Попов и прочие ренегати – есета срещу народната власт. Но това е друга история. Или същата, продължение на зловредната ми активност като враг на народа, безродственик и предател на родината (как така и двете едновременно, не питайте мене – питайте онази бойна класово-партийна журналистика, която ден през ден ме ругаеше като такъв по страниците на „Работническо дело”, на „Антени” и на „Студентска трибуна”).
Разказах всичко, което Асен ми припомни по темата – добавих и всичко, което си припомних аз. След това острата памет на Асен възстанови участието на Паси и в неговата гражданска съдба. По време на моите митарства с ДС Асен си имаше свои – не така брутални, но също отвратителни. Като интелектуалец от най-висока класа, като полиглот и светски ориентиран преподавател Асен неведнъж бе винен от партийното тяло на факултета, че е неподходящ за комунистическото възпитание на студентската младеж педагог. Обвиненията бяха напълно основателни – за комунистическо възпитание на когото и да било той действително бе съвсем, съвсем неподходящ. За сметка на това нямаше, както съм го казвал още навремето, по-подходящ от него за научното, за академичното възпитание на студентската младеж.
Скритите конфликти на Асен с университетските власти прераснаха в открити в края на 60-те, когато издаде есеистичния си сборник „Тъга и порив на епохата”. Въпреки видимите компромиси, които, пишейки, е правил с регламента, видимо беше и антидогматичното съдържание на творбата. Сборникът бе пуснат на книжния пазар от издателство „Български писател” и само седмица след това – обвинен в проводник на буржоазната идеологическа диверсия и иззет обратно от всички книжарници и обществени библиотеки. Но беше вече късно – още през първите дни хиляди екземпляри бяха закупени и се разпространяваха щафетно от ръка на ръка. Тогава под заглавие „Класово-партийният подход не е сезонна дреха” някакъв отявлен догматик (Михаил Бенлиев ли се казваше?) публикува на страниците на в. „Работническо дело” обширна поръчкова статия срещу сборника и автора му. Старите знаят, но за по-младите читатели се налага да поясня: Подобна публикация в партийния официоз не е просто и само мнението на един автор за друг автор – подобна публикация е сигнал за административна саморазправа. Аз го знаех, а още по-добре го знаеше Асен. Малко след това го уволниха, а процесът на уволнение бе белязан с индиректното присъствие на Паси. Отново в качеството си на замдекан доц. Паси отива при Асен и му казва на четири очи: „Другарю Игнатов, уволнението Ви е вече факт, но има уволнение и уволнение – едното е с оставане в София, другото е с изселване в Шумен. Вие кое от двете уволнения предпочитате?” „Първото, разбира се!” „Е, тогава ще се наложи да си направите публична самокритика пред партийното събрание.” Така и стана: Асен се себеоплю със себепогнуса от главата до петите пред насъбралите се злоради партийни апаратчици, които той превъзхождаше недостижимо и морално, и професионално. Те си го знаеха и, издевателствайки над него, му мъстяха за превъзходството. Спомням си как веднага след самокритика влезе в кабинета си, където го чаках – ни жив, ни умрял. Първото, което направи, бе да си измие ръцете на мивката. Гледаше ме виновно и виновно промълви: „Зная, че ти не би го сторил…” Но той го беше сторил и след себеоскверняването палачите му го възмездиха с някаква дребна чиновническа длъжност във Философския институт на БАН. Където дочака часа си да емигрира – рамо до рамо с мен. След като ме върна в споменатия разговор към това тягостно минало, Асен добави: „Това е всичко, абсолютно всичко, което Паси направи за теб и за мен. Щом искаш, ти пиши и го защитавай в родните медии, но аз няма да пиша, няма да го величая, само защото е препредал едно предупреждение на ДС до мен.” Така Асен не написа апология на Паси – така не написах и аз. За което, откровено казано, днес съжалявам. Проф. Исак Паси действително не беше герой, но се опита да живее честно в безчестните времена, които населяваше. А, като се позамисля, и това не е малко. В „За всеки ден” Толстой учи, че ако всеки от нас мете пред своята врата, цялата улица ще бъде чиста. Това се опитвахме да правим и ние с Асен, това се опитваше да прави и Паси – всеки според силите си. Като потърпевши и от издевателствата на режима, и от страданията на четвъртвековното ни изгнаничество, достатъчно е само да си дадем сметка за злото, което по силата на служебните си пълномощия Паси можеше да ни стори, а, за разлика от други свои колеги, не ни стори, за да оценим благородството му. С което, отново за разлика от много свои академични колеги, Паси никога не е парадирал.
Съзнавам, че правя настоящото признание с късна, със закъсняла дата. И това боли. Съзнавам обаче също, че все пак го правя. И това успокоява.