„Главното свойство на онова, което сега става в Русия, е немотата, неизказаността, неизречеността на ужаса.“ Откъс от книгата на „Русия и болшевизмът“. На 14 август се навършиха 150 години от рождението на Дмитрий Мережковски.

„Болшевизмът и Русия” – ако до неотдавна въпросът се поставяше така, то нещата вече се промениха. Не „болшевизмът и Русия”, а „болшевизмът, Европа и Русия” – ето така е поставен този въпрос сега от световноисторическата съдба, руската и европейската.

Между днешната Русия, болшевишката и бъдещата Русия, освободената, Европа, иска това или не, ще бъде вмъкната. Колкото и да се оттласква от „вмешателството”, рано или късно ще се намеси.

Както е интернационален, по своето същество, Интернационалът[1], както самият болшевизъм, така и борбата с него трябва да бъде интернационална, световна. Когато и последният руски национален фронт падна или се оттегли в дълбините на Русия, в неизбежната революция – това е по-ясно от когато и да било. Националният фронт падна – откри се световният фронт.

Моментът, в който ви говоря, е момент на световност и това място, на което ви говоря, е място на световност: Париж – град световен. Ето защо, ако някога, то отсега, и ако някъде, то оттук борбата с болшевизма трябва да стане световна.

Да, между болшевизма и Русия ще бъде вмъкната Европа. На европейците им е много трудно да го разберат. Но колкото и да им е трудно – ние, руснаците, трябва да направим така, че те най-накрая да го разберат.

Европейците няма да го разберат, докато ние, руснаците, сами не разберем, че болшевизмът може да бъде победен само от „Третата Русия”.

Какво е Третата Русия?

Първата Русия е царската, робската; втората Русия е болшевишката, просташката; третата Русия е свободната, народната.

Но преди да говорим за съществуването на Третата Русия, трябва да кажем за водещите към нея пътища.

По тези пътища е цялото руско изгнаничество, руското „разселение”, вече подобно на разселването на Израил – diaspora[2] – се дели на две: на знаещи и незнаещи какво става в Русия днес.

Които не са били застигнати от болшевишкия ужас в самата Русия, които са успели да избягат – не знаят всичко, а ако не знаеш всичко за това – значи нищо не знаеш. Който сам не го е видял, изпитал, не го е преживял, той никога нищо няма да узнае. Между знаещите и незнаещите има линия, подобна на линията на смъртта: живите не разбират мъртвите и мъртвите – живите. „Между нас и вас стои дълбока пропаст, тъй че искащите да преминат оттук към вас не могат, също и оттам при нас не преминават.” Ние и вие сме като този свят и оня свят.

За оня свят ние нищо не можем да кажем. Между нас и вас има стъклена стена. Вие виждате, чувате, но не чувствате главното. Главното свойство на онова, което сега става в Русия, е немотата, неизказаността, неизречеността на ужаса. Хората състрадават на малкото и средното страдание; на твърде голямото страдание вече не могат да състрадават, защото не го виждат: както окото не вижда ултравиолетовите лъчи. Цяла Русия сега е в такива невидими лъчи на страданието.

Който знае всичко за ставащото сега в Русия, той няма рана в душата си, а цялата му душа е рана, този човек е с одрана кожа. „Нищо, ще зарасне, ще забравиш”, казвате вие, незнаещите; а ние казваме: не искаме да зарасне, не искаме да забравяме. Проклети да сме, ако забравим!

„Ще възкръсне някога Русия, ще почакаме”, казвате вие; а ние казваме: никога няма да дочака Русия оня, който е чакал.

„По-добре болшевиките, отколкото това или онова”, казвате вие. Ние казваме: всичко друго е по-добре от болшевиките.

За тяхното събаряне вие сте готови да жертвате това или онова, а ние – всичко. Вие се съгласявате с тях за това или онова, а ние – с нищо. Вие сте примиряващи се, а ние сме непримирими.

„Не се намесвайте в руските работи”, говорите вие, а ние казваме: невмешателството против болшевиките е вмешателство в тяхна полза.

Невмешателство – съглашателство – предателство, руско и всемирно.

………..

Непримиримостта – ето това е единственият път към Третата Русия. Който е напуснал този път, той няма да влезе в нея. Да не влезе в Русия – това е присъдата на примиряващите се.

Може да се примиряваш с относителното зло, а с абсолютното – не бива. Ако има на земята въплъщение на Абсолютното зло – на дявола, то това е болшевизмът. „Вашият баща е дяволът. Той е открай човекоубиец, лъжец и баща на лъжата.”

Болшевиките са синове на дявола, открай време лъжци и човекоубийци. Лъжат и убиват, убиват и лъжат. Прикриват лъжата с убийство, убийството – с лъжа. Колкото повече лъжат, толкова повече убиват. Безкрайна лъжа – човекоубийство безкрайно.

Те отначало излъгаха: „Мир, хляб, свобода”. И ето – война, глад, робство. Такова робство, такъв глад, такава война, каквито още никога не е имало на земята.

Лъжат за революцията – освобождение, а свободата наричат „буржоазен предразсъдък” (Ленин). Но ако трябва да се унищожи буржоазията, то трябва да се унищожи и свободата. Това и правят: убиват свободата и скриват убийството с лъжа. Лъжат, че са убили свободата временно, докато не възтържествува равенството. Но не можеш да убиеш свободата временно. Убитата свобода не възкръсва, докато са живи свободоубийците. Докато е жив болшевизмът, свободата е мъртва.

Да, наистина още никога на земята не е имало такова робство. Досега всяко човешко насилие, поробване е било частично, условно, относително, именно защото е било само човешко. Всеки поробител е знаел, че прави зло. Болшевиките не знаят това. Така са извратили понятията, че считат злото за добро, а доброто за зло, по своята нечовешка „съвест”, дяволска съвест. И за пръв път на земята се появи робство безгранично, абсолютно, нечовешко, дяволско.

Също така лъжат и за хляба. Не хляб им е нужен, а глад. Не се борят с глада, а на глада се държи цялата им власт. Отдавна са разбрали, че ситият народ се бунтува, търси свободата, а гладният се покорява и колкото е по-гладен, толкова е по-покорен. Отдавна вече са разбрали, че целта на глада е от всички вериги най-здравата. Всички човешки страхове са мигновени и частни в сравнение със страха от глада, общ и вечен. С огън и желязо измъчват един човек, а човешкото множество, „масите” – с глад. Има много човешки смърти, за всеки човек – своята, но гладната смърт за всички е една. Когато и майката земя не ражда, то човекът е син, проклет от майка си. Проклятието на земята е най-тежкото.

Сладки плодове не свàри
да похапне на обяд.
Пред чудовищни олтари
съхнат кости – в тоя свят,
накъдето да погледне,
вижда бедност и печал
и зашепва с устни бледни –
за човека й е жал…[3]

Така е сега в Русия, така ще бъде по цяла Европа, ако премине по нея болшевизмът. Където този кон стъпи с копито, трева не расте; където премине тази саранча, там вече няма ни тревичка, ни храст. Изядоха Русия, ще изядат и Европа. Целия свят ще изядат. Ето за какво идват от изток на запад червените пълчища. Не Троцки ги води, друг пълководец имат – апокалиптичния конник на черен кон с черно знаме – Глада. И не е нужен картечен огън в гърба, когато гладът гони хората: ако отзад е смъртта, а отпред хлябът, то хората ще вървят напред и ще преминат през целия свят, няма да се спрат. Ето в какво е тайната на червените „победи”, тези дяволски чудеса.

………….

Лъжат за хляба, лъжат за свободата, но най-много лъжат за мира.

Мир желае днес човечеството, както умиращият от жажда желае вода. Но мир няма и сега по-малко от всякога може да се надяваме, че ще има мир. На изток в Европа все още бушува война, на запад като че ли поутихна, но страшното мъртво вълнение на войната отнася полуразбития кораб на Европа в безбрежния океан, към нова буря, към ново, последно крушение. Като умиращ от жажда в пустинята крета човечеството към извора на мира, а болшевиките тичат напред и отравят водата в извора. Вече са я отровили, осквернили, направили са мира „порочен” за Русия и искат да направят същото за цялото човечество. Много грехове имат те, но този е най-тежкият. Ето за какво трябва да им се окачи мелничен камък на шията – за оскверняването на мира. Лъжат: всички войни ще спрат и ще има мир по целия свят само тогава, когато външната международна война стане вътрешна междуособна война, като се прероди в така наречената „класова борба”. Ето къде тези синове на дявола, лъжеца и човекоубиеца изначален сплитат лъжата и човекоубийството в най-здрав възел.

Идеята за „класовата борба” като основна социална динамика не е открита от тях: въобще никакви идеи не са открити от тях – безидейността е едно от главните им качества. Тази идея принадлежи на оня, когото те считат за свой пророк и учител, на Карл Маркс. „За болшевизма Маркс не е виновен; Маркс ще се обърне в гроба, ако можеше да научи какво правят болшевиките с него.” Това твърдение, днес толкова често чувано, трябва да се възприема cum grano salis[4]. Именно идеята за класовата борба, чак до световната война, поглъщаща всички международни войни, идеята за класовата борба, в качеството ѝ на единствено желаната и действителната революционна динамика, свързва болшевизма с марксизма, както пъпната връв свързва младенеца с утробата на майката. Именно по тази идея се вижда, че болшевишките ябълки не падат далеч от марксисткото ябълково дърво.

Хубава ли е или не идеята за класовата борба, благородна ли е или презряна, ние, живите хора, участници в борбата, палачи или жертви, знаем нещичко за нея, което Маркс не е знаел, което не се е и присънвало на мъдреците на социалдемокрацията. При тях тази идея е била само в ума, а при нас – в кръвта и костите ни: кръвта ни се лее, костите ни пращят от нея.

Ние знаем, че междуособната война в неизмеримо по-голяма степен е „война за изтребление”, отколкото всички международни войни и че това е безконечна война. Краят ѝ – взаимоизтреблението на класите – е още по-малко възможен, отколкото изтреблението на един народ от друг. Французите биха могли да изтребят германците, а жълтата раса – бялата, защото тук има враг, познаващ по лице врага си, който може да го различи от приятеля. Но как да различиш буржоата от пролетария? Маркс е мислел, че е лесно. Ние знаем колко е трудно.

Двете класи не са само две икономически същества, две тела, както е мислел Маркс, но и два духа. Класа срещу класа – дух срещу дух. Борбата на двете духовни начала – метафизически антиномии – е борба безизходна и безкрайна. Тялото може да се убие, но как ще изтребиш духа? Буржоазният дух се таи и в пролетариите. И даже „новите” буржоа са по-лоши от старите. Духът е неуловим, неизтребим. Безкрайна война на руските чрезвичайки с „буржоазния” дух – каква ли ще бъде войната на световните чрезвичайки?

Да, по руската гражданска война може да се съди за световната. Гражданската война спрямо международната, братоубийството спрямо човекоубийството, огън спрямо огън, по-големият спрямо по-малкият. В международната война е жаравата на горящото дърво, в гражданската война – нетърпимата горещина на разпаленото до бяло желязо. В международната война хората са зверове, в гражданската са дяволи.

Такава тройна лъжа на болшевиките – „мир, хляб, свобода” – безкраен глад, безкрайно робство, безконечна война – е тройно царство на дявола.

О, аз разбирам колко е страшно за десетки, стотици хиляди хора да кажеш, без да се шегуваш, вярвайки в реалното съществуване на дявола: „Всички тези са синове на дявола!”. Но колкото и да е страшно, аз именно така и казвам. Така казва Достоевски в „Бесове”.

Какво е „побесняването”? За науката това е душевна болест. Могат ли от нея да се разболяват цели народи? Виждаме, че могат.

За религиозното знание побесняването е нещо повече от душевна болест: това е реално въздействие на дявола, пределно въплъщение, реализация на Абсолютното зло в човешката личност, не само в духа, но и в плътта. Човекът наистина става дявол. Могат ли да побесняват не само отделни хора, а цели народи? Виждаме, че могат.

Ако Богочовечеството е основен догмат на християнството, то обратната страна на този догмат е безчовечността. Можеш да отхвърлиш цялото християнство заедно с неговия основен догмат, но като приемаш едната половина, трябва да приемеш и другата. Такъв е ужасяващият реализъм на моето твърдение: болшевиките са синове на дявола. Но всички ли болшевики са синове на дявола? Няма ли между тях и честни, добри хора, даже „свети” хора? Ето го вечният въпрос на съглашателството. Честни и добри болшевики няма, а има като че ли честни и като че ли добри. Но тези са по-лоши от простите негодници: колкото по-добри, толкова по-зле. Разбира се, честният и добрият човек може да полудее, да стане звяр, дявол, идиот, юродив, даже като че ли „свят”. Но в лудостта вече няма човек, не само честен и добър, но и какъвто и да било: имало е човек и може би отново ще има, когато оздравее, но сега няма. Болшевизмът е като душевна болест, не толкова умствена, колкото нравствена – moral insanity, и е тъкмо такова пропадане на човешката личност, нейното абсолютно изчезване. В този смисъл истински болшевики „честни” и „свети”, за щастие, няма много. Но те са най-страшните.

Единственото метафизическо оправдание на болшевишкия дявол, последната му лъжа – това е равенството. Убиват братството, убиват свободата в името на равенството, да загине светът, но да има равенство. Въпросът за болшевишкото равенство е сложен и труден, изискващ пространен отговор. Но моят отговор ще бъде кратък. Оногова, който е сляп, защото не иска да вижда, няма да го убедят никакви отговори. Слепият, който не вижда червения цвят, няма да види и белия: който не познава свободата, няма да познае и равенството. Равенството в робството, в смъртта, в безличността – в Аракчеевската казарма, в пчелния кошер, в мравуняка или в братската могила, където трупът е равен на трупа, така че не се различават, и равенството в личността, в живота, в свободата, в революцията – не са едно и също нещо. Как да се съединят революционната Свобода с революционното Равенство – в това, разбира се, е въпросът. Болшевиките не само не са разрешили този въпрос, но не са го и поставяли, минаха покрай него, без да подозират, че има такъв въпрос. Умно и престъпно или идиотски невинно, „свято” утвърждават те равенството в братоубийството. Но убивайки Братството, убивайки Свободата, убиват и Равенството, защото не може да ги разделиш. Тези три неща са едно цяло: Свобода, Равенство, Братство – три лица на едно Божество – Революцията. Свободата е майка на Равенството. А болшевиките изрязват нероденото дете, Равенството, от утробата на майката, Свободата. Болшевизмът е братоубийство, свободоубийство и убийство на равенството. […]

II

Болшевизмът е дете на световната война, също както тази война е само следствие на най-дълбок духовен кризис на европейската култура. Нашата руска беда е само част от всемирната. Ако жител на друга планета би ни попитал какво става в момента със земното човечество, то ние бихме могли да му отговорим с три думи: хората забравиха Бога. За Бог със съвременните европейци е трудно да се говори. Именно тук, в безбожието, приятелите и враговете на болшевизма намират допирна точка. И в двата лагера – един и същи лакей Смердяков[5], твърдо знаещ, че няма Бог. Лакеят Смердяков знае това не само заедно с болшевиките, но също и заедно с „буржоата”. От всички буржоазни бездарности тази е главната: общата с болшевиките метафизика. […] Буржоата е болшевик наопаки, болшевикът е буржоа наопаки. Не е ли затова борбата на Европа с болшевиките така безсилна и безчестна. Със съвременните европейци е трудно да се говори за религията изобщо, а за християнството – особено. За тях отдавна вече християнството е „мит”. Но по думите на Чаадаев: „Европа, каквото и да казва и да прави, е все още тъждествена на християнството”. Християнството е началото на Европа и краят на християнството е краят на Европа. Може да се каже на европейците: за вас християнството е „мит”? Пазете се да не станете самите вие мит!

Европа е все още тъждествена на християнството, затова метафизическата основа на двете все още е една и съща: абсолютната мяра на човешката личност е Божествената Личност, Абсолютната Личност – Христос. Ако го няма Христос, няма го и християнството, няма я и цяла християнска Европа – нито готиката, нито Ренесанса, нито Реформацията, нито Революцията, тъй като всичко това са само възходящи степени на човешката личност. Провалът на личността е провал на всички степени, на цялата християнска история. Няма история, няма минало; там, където е било то – има празно място, „table rase”, както се пее в Интернационала.

„Дълбокият фундамент на всичко случващо се сега се заключава в това, че в европейското човечество се образуваха колосални празноти от съществувалото християнство и в тези празноти пропада всичко” – казва В. В. Розанов[6] в своята предсмъртна книга Апокалипсисът на нашето време. Розанов, разбира се, е прав. Съвсем не с политическа и не със социална, а само с религиозна светлина може да се осветят тези „колосални празноти”, да се разбере цялата безбрежност на случващото се сега с Русия. На нас ни се струва, че става нещо небивало; не, не само с Русия, а с цялото човечество.

Кой стои сега на върха на християнските векове, на най-горното стъпало на културната стълба? Не рицарят на готиката, не художникът на Ренесанса, не хуманистът на Реформацията, не гражданинът на Революцията, не „светият еснаф”, създал Европа, „земята на светите чудеса”, а окаяният еснаф, окаяният „буржоа”, почти също такъв див варварин, както болшевиките. Световната война показа тази буржоазна дивост и варварство.

Буржоата се съгласи в главното с болшевиките – в отричането на Христос – Абсолютната Личност, т.е. в отричането, смъкването на онова, на което е построена цялата възходяща стълбица на културните ценности. И ето, качвайки се на горното стъпало, той изведнъж усети, че под него се клати цялата стълба. „Ще пропаднеш” – крещят болшевиките; а буржоата все още смелее, дава вид, че здраво се държи, но за себе си знае вече, че е пропаднал.

……….

Християнството е воля за битие, към Христос – Абсолютната Личност. „Аз съм” – е основа на битието. Болшевизмът е воля за Абсолютната Безличност, за небитие.

………..

Ако болшевизмът е не само политика, но и религия – религия на дявола, то победата над болшевизма трябва да бъде победа на Бог над дявола. Това означава: същността на Третата Русия трябва да бъде религиозна.

……….

Европа, каквото и да говори и да прави, все още е тъждествена не само на християнството, но и на революцията – най-великото откровение на християнството след Христа. Изменяйки християнското начало на революцията, утвърждавайки свободата против Бога, против Христа – Абсолютната Личност, Европа изпадна в окаяна буржоазност, в капитализма, в безличната собственост. И руската революция, приемайки от Европа тази антихристова свобода, изпадна в болшевизма – безличното равенство. За да излезе от това пропадане, Русия трябва да направи това, което Европа не направи: да разкрие не само политическото и социалното, но и религиозното съдържание на Революцията, да утвърди свободата с Христос – Абсолютната Личност. Проблемът на социалното равенство, задачата, поставена на хората от Бог, при болшевизма решава дяволът чрез „борбата на класите”, „гражданската война”, братоубийството, като единствена социална динамика. Този проблем Третата Русия трябва да разреши не чрез война, а с мир, не чрез братоубийство, а с братство, не чрез разделение, а чрез съединяване на класи, общества, държави, народи във всечовешки съюз … – в Църквата Христова Вселенска.

………

С изгнаническа тояжка в ръка, по пътища горчиви до смърт, през безкрайните далнини на чужбината ние вървим към Отечеството, към бъдещата Русия. Ние казваме: Русия я няма – да бъде Русия! По пътищата на изгнанието всяка наша стъпка, всеки наш стон, всяка въздишка нека казва – да бъде Русия!… И нека вярата ни в Русия да е вяра в чудото. Вярата твори чудеса. Чудо ще сътвори и нашата вяра: Русия я няма – да бъде Русия!

Тя няма да загине – знайте!
Няма да загине страната.
Клас ще налее – вярвайте! –
полетата ѝ от злато.

Няма да загинем и ние – вярвайте!
Но какво е нашето спасение:
ще се спаси Русия – знайте!
И близо е възкресението ѝ.[7]

Дмитрий Сергеевич Мережковски (1866–1941) е един от най-големите руски писатели и мислители на ХХ век. Неговото творческо наследство – поезия, проза, философски и литературнокритически работи, биографии – продължава да устоява на бързия ход на времето. Ярък представител на „Сребърния век”, Мережковски влиза в историята като един от основателите на руския символизъм. Студията му За причините за упадъка и за новите течения в съвременната руска литература (О причинах упадка и о новых течениях современной русской литературы) от 1893 г. е естетическият манифест на руския символизъм. Мережковски е основоположник на нов жанр – историософския роман. Той е един от пионерите на религиозно-философския подход към анализа на литературата, изтъкнат есеист и литературен критик.

Д. С. Мережковски е оставил голямо книжовно наследство. След първия му сборник със стихове „Стихотворения” – 1888 г., следват множество издания в различните области на неговите творчески търсения. Може да се споменат само някои от по-важните му книги: двутомникът Лев Толстой и Достоевски. Живот и творчество, Гогол и дяволът, М. Ю. Лермонтов, Вечните спътници, Двете тайни на руската поезия. Религиозно-философските позиции на Мережковски са представени в книгите му Христос и Антихристът, трилогия, състояща се от частите Смъртта на боговете. Юлиан отстъпник, Възкръсналите богове. Леонардо да Винчи, Антихристът. Петър и Алексей.

Мережковски се отнася враждебно към установилия се в Русия болшевишки режим и през декември 1919 г. заедно с жена си З. Н. Гипиус емигрира от Съветска Русия. Отначало живее във Варшава, а после се установява в Париж. Най-известните му книги от емигрантския период са с философско-историческа и религиозна тематика – Наполеон, Иисус Неизвестният, Павел и Августин, Франциск Асизки, Жана д’Арк, Данте и др. До революцията през 1917 г. Мережковски е един от най-издаваните писатели в Русия, а в СССР изобщо не е публикуван. След 1990 г. в Русия отново се издават много от произведенията на Мережковски. Тези текстове не оставят равнодушен никого. Него са го ненавиждали, завиждали са му, възхищавали са му се. Множество пъти е предлаган за Нобелова награда. Публикуването на всяко от произведенията на Мережковски винаги е предизвиквало, ако не скандал, то горещи дебати. Предложеният тук текст е част от книгата на Мережковски Россия и большевизм. Царство Антихриста (Париж, 1921).

Превод от руски: Венета Домусчиева

Текстът е публикуван в бр. 112 на сп. „Християнство и култура“.