0
8519

Бомбата на улица „Иван Асен II“

Софийски истории (14)

Има негласно правило, че стъпките ти сами чертаят истории, из които се движиш, без да съзнаваш, че всъщност ги в носиш в себе си.

Всеки ден – сутрин и вечер – минавам по „Цар Иван Асен II“ на път към дома. С тази софийска улица са свързани и ученическите ми години в Класическата гимназия, познавам буквално всеки метър от нея. Магазинчетата и затворените сега кафенета. Гранитните павета, за чието спасяване едва не се отиде на бунт. Кино „Влайкова“. Голите клони на старите дървета. Тъжните високи прозорци в някогашния професорски квартал, разкривени от надстрояванията. Олющената мазилка на старите кооперации. Всичко тук е обраснало в спомени. Безбройни човешки истории, които времето мъкне нанякъде със себе си. Ала винаги към тях може да се добави още една. Тази, на която е съдено да стане наша. Поредната софийска история.

Този път тя ме връхлита, докато привечер крача по „Иван Асен II“, а заедно с мен крачат и мислите ми. Телефонът изпиуква. Съобщение по делото Навални. Ефективна присъда. Ще стане ли жертва на ново покушение в затвора? Знае ли някой. В месомелачката на империята няма пощада. Смайващо е как Третият или Четвъртият Рим (загубих дирята на претенциите на Москва) е взел на употреба арсенала на византийските отровители (от Втория Рим). Само че с по-нови технологии. В ранния период на Съветска Русия нещата са били далеч по-прости – цианкалий, куршум или бомба.

Последното ме подсеща за нещо и аз спирам по средата на пътя. Бомбата. На улица „Цар Иван Асен II“. Атентатът срещу Иван Солоневич през 1938 г. За него навремето пише цялата световна преса. Скандалът е огромен. Заради първата книга с разкрития за системата на ГУЛаг, издадена тъкмо в София. Пред очите ми изниква и лицето на кореняк от квартала, който на една безкрайна опашка за вестници, извила се през 90-та година на ъгъла със „Светослав Тертер“, между другото разказваше, че помни взрива, който отнесъл и техните прозорци ей там, по-надолу. По онова време историята направо прииждаше под формата на устни разкази.

Връщам се малко назад под сенките и светлините на уличните лампи и осветените прозорци. Ако добре си спомням разказа на стареца от квартала, би трябвало да е точно тук. Номер 38. Отпред в годините на прехода добавиха пицария, лепната като кръпка на старата къща. А тя зад желязната ограда си остава сгушена в мрака. Старото стълбище е навътре, встрани в дворчето, дървените капаци на прозорците са широко разтворени.

Усещам в себе си някаква носталгия по обвитата в мрак къща, побрала в себе си толкова спомени. Съвсем наблизо е градинката на „Влайкова“, където присядам на една пейка, за да видя достъпни ли са книгите на Солоневич, по които може да се реконструира съдбата му. Резултатът надминава очакванията ми. Всичко е дигитализирано, включително и статиите му от София. Открих дори огромната му и изчерпателна биография (2014 г.) от руската поредица „ЖЗЛ“ („Животът на знаменитите люде“) с подробните донесения на агентите на НКВД за престоя му в София.

Сложната и противоречива съдба на Иван Солоневич (1891–1953) му е печелила цял живот, че и посмъртно, най-неочаквани врагове и сподвижници. Включително и с последното му съчинение „Народната монархия“, на което ще се спра по-нататък.

А сега нека се върнем на улица „Иван Асен II“ 38 през 1938 г. По-точно на 3 февруари 1938 г., когато тук, на тази тиха и спокойна софийска улица се разиграва една трагедия.

На хората от квартала Иван Солоневич е бил познат като руски политически емигрант и известен публицист, който със съпругата си Тамара, своя брат Борис и сина си Юрий е наел първия етаж на този просторен дом, където се е помещавала и редакцията на издавания от него емигрантски вестник „Голос России“ („Гласът на Русия“). Българската преса в подробности отразява семейната одисея: братята Солоневич са не само хора на перото, те са и известни спортисти, деятели на скаутското движение. В средата на 30-те години по-малкият брат Борис, медик по образование, даже излиза на тепиха в България срещу Дан Колов и Хари Стоев, но губи схватките. За да се спасят от „комунистическия рай“ в СССР, двамата братя правят два опита за бягство във Финландия, ала вместо това се озовават в лагерите в Карелия. Оцеляват, отново подготвят бягството си, спортната подготовка им помага и на третия път минават границата, озовавайки се във Финландия. Близостта до „Големия брат“ прави невъзможна всяка политическа и журналистическа дейност. С Нансеновите си бежански паспорти те обаче няма къде да заминат. Единствената страна, която в началото на 1936 г. им издава виза, е България.

Така фамилията Солоневич се установява в София. Искат да издават политически вестник, но срещат категоричния отказ на българската полиция: руските емигрантски издания са и без това „в излишък“, властта не иска да си разваля току-що установените дипломатически отношения със СССР. Тогава братята Солоневич си харесват спрелия да излиза вестник „Голос труда“ и решават да го издават под ново име – „Голос России“. Помага им друг журналист емигрант – Всеволод Левашов, както и техният познат Борис Калиников, който държи най-голямата руска книжарница „Зарница“, намираща се на ъгъла на „Гурко“ и „Раковски“.

На 23 май 1936 г. Иван Солоневич изнася „закрита сказка“, посветена на „съветския бит“, в сградата на Свободния университет и то в присъствието на бившия министър-председател генерал Пенчо Златев, пред множество военни и журналисти. По онова време от брой в брой в парижкия вестник „Последни новости“, издаван от водача на кадетите проф. Павел Милюков, започва да излиза „Русия в концлагер“ – очерците на Иван Солоневич за лагерния живот в СССР и „съветската система“. Успехът на книгата е зашеметяващ, подготвят се и преводи на чужди езици, което предоставя на Солоневич възможност за контакти с българската интелигенция. Може би неслучайно той се установява тъкмо на улица „Иван Асен II“. 

Докато разглеждах отвън къщата, си дадох сметка, че буквално на две крачки, на ъгъла с улица „Цибра“ (днешната „Авицена“) е бил домът на проф. Александър Балабанов, на който дано някой се сети да сложи паметна плоча. По-надолу е живял проф. Спиридон Казанджиев, женен за сестрата на Дора Габе, където в ергенските си години е бил подслонен Йовков, а още по-нататък е домът на поета Емануил Попдимитров, също професор в Софийския университет.

Тих, уютен софийски квартал, където нищо не е предвещавало заплаха или кобна развръзка.

До утрото на 3 февруари 1938 г., когато в 9,30 ч. мъж в кафяво палто и нахлупена на очите черна шапка изкачва полегатото стълбище откъм двора на номер 38. Той звъни на вратата и носи огромен пакет. „Куриерът“ нищо не пита, само казва, че това са „книги за Иван Солоневич“ и си тръгва. Йохана Грайс, икономката германка, взима пакета и го оставя на голямата маса в дневната, където е „нюзрумът“ на редакцията. Едва ли се е учудила от колета, защото главният редактор на „Голос Росии“ получава пратки от цял свят.

Тази сутрин обаче е по-различна с това, че предишната вечер семейство Солоневич до късно са имали гости. Синът им Юрий, студент във Виена, се е върнал, за да види родителите си, и завръщането на „блудния син“ било полято, както си му е редът, с немалко количество водка.

Затова и Иван Лукиянович не бил на работната си маса още от 7 ч. сутринта, както обикновено, а спял в стаята си, в дъното на къщата. Някъде към 11 ч. се появила сънена съпругата му Тамара, финансов директор на изданието и автор на известната мемоарна книга „Спомени на съветската преводачка“. Половин час по-късно дошъл на работа Николай Михайлов, секретарят на вестника. Той се заел да прегледа пощата, а Тамара отишла да му помогне.

Тогава се разнесъл оглушителен взрив и изригнал огън. Взривната вълна направо разрушила стената към улицата, избила прозорците и вратите. Жителите на съседните домове изпаднали в паника, започнали да звънят в полицията.

За щастие в близост до дома не е имало минувачи. Секретарят на вестника Михайлов загинал на място. Ножиците, които дължал в ръцете си, се забили в стената по такъв начин, че следствената експертиза едва успяла да ги измъкне. Тамара Солоневич получила множество тежки наранявания. Непрекъснато питала къде е синът ѝ Юра и защо нищо не вижда (едното ѝ око изтекло от взрива). Скоро дошла санитарна кола, която е закарала в „Александровска болница“, където тя починала от раните си. Опелото на двете жертви е два дни по-късно, в старинния храм „Св. София“. Погребват ги на Централните софийски гробища.

Първите полицаи дошли на място след около 5–10 минути. В донесението им са описани жертвите и огромните поражения в дома: първият етаж бил на практика разрушен, навсякъде се търкаляли тухли, парчета от обгорели мебели, напълно изгорял бил архивът на „Голос России“.

Те заварили Иван и Юрий Солоневич в истински шок, опръскани в кръв. Били спасени по чудо, тъй като по време на взрива се намирали в двете крайни стаи.

Години по-късно Юрий Солоневич си спомня:

Когато това нещо бумна, то буквално обърна наопаки всичко, изби вътрешните стени, врати и прозорци. Ние имахме една голяма стая, около нея 4 или 5 малки, както и коридор, дълъг двайсетина метра, който водеше към спалнята на татко. Бомбата са донесли рано сутринта… Аз спях в съседната стая. Голямата стъклена врата се разлетя на парчета. Малко преди взрива се събудих и се прикрих с одеялото. Когато всичко свърши, погледнах от кревата си и видях, че всичко е в стъкла. Провървя ми… Татко беше в спалнята си и взривът не стигна до него. Колка Михайлов бе разкъсан на такива парчета, че нямаше какво да се погребе.

На мястото на взрива пристигат всички институции: полицията, пожарната, началникът на криминалната полиция и началникът на политическия отдел в Дирекцията на полицията.

От пресата научаваме, че била сформирана специална комисия, която да определи характера на взрива, поразил дом номер 38 на улица „Цар Иван Асен II“. Вероятно след атентата в църквата „Св. Неделя“ българската полиция е натрупала известен опит в тази област. За анализ били предадени събраните от дома парчета картон и целулоид. В състава на комисията влезли инженер-химикът полковник Костов, пиротехникът Гочев и инженер-химикът в Дирекция на полицията Станю Ненов. Според техните заключения взривът бил сложен в кафява картонена кутия, а намерените парчета целулоид били част от абажура на електрическа лампа. Експертите така и не могли да постигнат съгласие от какво взривно вещество е била изработена бомбата, но били категорични, че то далеч надхвърля най-мощния познат тогава експлозив, какъвто е тротилът. На оцелелите парчета от опаковъчната хартия се четяли няколко български думи, затова решили, че тя е била купена в София. Но проверката в пощенската служба установила, че на този ден не са изпращани никакви пакети до семейство Солоневич. Значи „куриерът“ е бил пратен от някой друг.

Човекът, донесъл бомбата, така и никога не е намерен. В частен разговор, „приватно“, както пише Иван Солоневич, българската полиция му съобщила, че бомбата е сглобена в съветското посолство, за което обаче не могат да бъдат представени доказателства.

В книгата си „Солоневич“ неговият биограф Константин Сапожников изважда на бял свят тези липсващи доказателства от съветските тайни архиви. Още в началото на 1937 г. НКВД решава да „обезвреди“ братята Солоневич, определяйки ги като най-злостните „опозиционери“ и врагове на режима. Москва следи всяка тяхна стъпка в София чрез мрежата на резидента си Василий Яковлев (1889–1950), чекист от 1921 г., който в периода 1935–1938 г. дърпа конците на мощна агентурна мрежа на територията на България. Особено полезен им е агент „Гарван“ (Николай Абрамов), син на председателя на Руския общовойскови съюз в България генерал Фьодор Абрамов, който държи филателен магазин на „Витоша“ и бързо се сближава с братята.

С делото „Солоневич“ е запознато цялото тогавашно ръководство на НКВД – Николай Ежов, Яков Агранов, Слуцки… Гневът на Москва се засилва след появата на „Русия в концлагер“ и преводите на чужди езици, включително на японски. И още повече след опита на фамилията Солоневич да организират младото поколение на емиграцията.

Размахът на двамата братя – от София до Токио – видимо раздразва отговарящия за „външните операции“ Шпигелглас (замесен и в атентата в „Св. Неделя“), който поставя с широкия си почерк следната резолюция: „Не е ли време да се обезвредят?“.

Просто и ясно. След което се задейства добре смазаната машина на „службите за смърт“, която изглежда, че действа до ден днешен.

Клесмет, заместникът на Шпигелглас, поръчва „устройството“ на украинските си колеги, тъй като в Киев е действала специална лаборатория на НКВД, която е извършвала експерименти с най-новите взривни вещества. Докато „лабораторията с отровите“, ръководена от Григорий Майрановски, се е намирала на „Лубянка“ в Москва. През 1937 г. обаче посланикът Фьодор Расколников подава сигнал от София, че му е необходимо време, за да задвижи някаква пропагандна кампания срещу братята Солоневич, тоест търси се „повод“.

На 9 май 1937 г. Шпигелгас изпраща следното питане до народния комисар на държавната безопасност трети ранг Иванов: „Моля да се санкционира оперативния работник Малюченко заради неприготвяне на снаряда. За типа необходим снаряд др. Малюченко е получил указания, бидейки в Москва“.

От Киев отговарят: „Уважаеми др. Шпигелглас. Несъмнено искаме да изпълним вашето задание по най-удачния начин. В светлината на което искаме да ви доложим следния детайл: богатите издания в един футляр се срещат рядко. Не е ли по-правилно да изберем футляр в две части…“.

Става дума за следното. Съветските служби са изработили мощно взривно устройство, скрито във футляра на двутомник на издателство ACADEMIA – подаръчен вариант в позлата. Разчитали са на това, че библиофилът Иван Солоневич лично ще вземе в ръце и ще отвори пратката.

Веста за „бомбата срещу Солоневич“ излиза по първите страници на пресата в Париж, Лондон, Белград, Берлин, Рим и Ню Йорк. На всички е ясно, че Москва иска да затвори устата на човека, заел се да я разобличи чрез книгата си „Русия в концлагер“. Нобеловият лауреат Иван Бунин отправя чрез емигрантската преса думи на съпричастност към скръбта на Солоневич.

Българската преса също не изпуска от око случая. „Съдбата е искала да спаси живота на Иван Солоневич“, пише в. „Утро“. Вестник „Нова камбана“ пък отбелязва, че при огледа на дома е била намерена и иззета голяма сума в чужда валута – от долари до немски марки. Иван Сороневич обяснява пред изданието, че това са пари за абонамента на вестника, идващи от цял свят, от хонорари за преведената му книга и от волни пожертвования. Иззетата валута е предадена в БНБ (тъй като не е била декларирана официално).

„Утро“ публикува и пространно интервю с Иван Солоневич, в което той прави равносметка на своята политическа дейност, довела до бомбената атака от страна на Москва: „Изнесени сказки: във Финландия – 10, в България – 12; в Югославия – 10, в Швейцария – 6, във Франция – 15. В Белгия – 11, в Австрия – 4.

От 20 юни 1936 г. издаваме вестник „Гласът на Русия“, който има 7–8 хиляди екземпляра тираж и се разпространява основно във Франция и Америка.

Книгата ми „Русия в концлагер“ има 2 руски издания, 4 – немски, 1 – полско, по 1 – хърватско, американско, английско, 3 – чешки, 1 – холандско. Книгата се превежда на сръбски, испански, френски, италиански, шведски, норвежки, датски и японски език“.

Някои от тези издания не се осъществяват поради избухването на Втората световна война.

Но е ясно и друго. Тази книга има особена роля в литературата за ГУЛаг. Тя не е поредното свидетелство за болшевишките зверства, а е напречен разрез на системата на един тоталитарен режим и неговото въздействие върху мнозина:

Значителна чест от чуждите наблюдатели се питат, опитват се да намерят положителните страни на суровия комунистически опит, платен и плащан не за тяхна сметка. Цената на отделните постижения на властта – а такива постижения, разбира се, има – не ги интересува: не те плащат тази цена. За тях този опит е повече или по-малко безплатен. Вивисекцията се провежда не над живото им тяло. Защо тогава да не се възползват от резултатите ѝ?…

Темата за концлагерите в Съветска Русия е достатъчно използвана. Но тя е била използвана преимуществено като тема на „ужаси“ и тема на личните преживявания на хората, попаднали в концлагерите, повече или по-малко без вина. Мен концлагерът ме интересува не като територия на „ужасите“, не само като място за страдания и за гибелта на милиони, в това число и не като фон на моите лични преживявания, каквито и да са те. Работата не е в съжалението, а в разбирането.

И още: Именно в концлагера е най-лесно и най-просто да се разберат основното съдържание и основните „правила“ на тази борба, която се води на пространството на всички социалистически републики. Искам да предупредя читателя: с нищо съществено лагерът не се различава от „свободата“. Всичко, което се случва в лагера, се случва и навън. И обратното. Само че в лагера всичко е по-нагледно, по-просто и по-чисто. Няма я рекламата, няма ги идеологическите надстройки, показността, белите ръкавици и оглеждането за чужди кореспонденти. В лагера основите на съветската власт са представени с яснотата на алгебрични формули.

И за „империята на ГУЛ-аг“ (отделна глава в книгата): Епохата на колективизация доведе броя на лагерите и на лагерниците до нечуван мащаб. Именно във връзка с това лагерът престана да бъде място на затворничество на няколко десетки хиляди контрареволюционери, както беше на Соловки, и се превърна в гигантско предприятие по експлоатация на подарената работна сила, намираща се във владение на Главното управление на лагерите – ГПУ ГУЛаг.

Ако си представим лагера по-малко гладен, по-добре облечен и по-малко интензивно разстрелван, то това ще бъде парче от бъдещата Русия, от нейната по-нататъшна „мирна еволюция. Слагам думата „мирна“ в кавички, защото лошият мир е по-лош и от основателната война… А в днешна Русия е само малко по-добре, отколкото в днешния концлагер.

Ясно ли е сега защо Москва иска да ликвидира фамилията Солоневич? И не долавяте ли в този ранен Солоневич бъдещия Солженицин? Който впрочем сам с удивление констатира на Запад, че неговата книга, колкото и да е мащабна по замисъла си, не е била първата, а е била предхождана от десетина книги, умишлено или неволно забравени.

Два месеца след бомбата срещу Солоневич съветският посланик в София Фьодор Расколников заедно със съпругата си остава на Запад. 1938 г. е времето на „Големия терор“. Расколников пише открито писмо до Сталин, в което разобличава всичките му злодеяния и разкрива истината за режима. Писмото е отпечатано и в тогавашната българска преса – прието от едни, но отхвърлено от мнозина. Малко след това Расколников загива в Ница „при неизяснени обстоятелства“.

Що се отнася до книгата „Русия в концлагер“, тя никога не е публикувана на български език. След атентата митрополит Стефан, както научаваме от българската преса, подема инициативата тя да бъде издадена с подкрепата на Светия синод. Това така и не се случва. Впрочем до ден днешен.

След атентата българското правителство ясно заявява на Солоневич, че тук той не е в безопасност. Единствено нацистка Германия му дава виза и той заминава за Берлин, където има голяма руска емигрантка колония. Гьобелс използва части от книгата му в пропагандните си кампании, но след 22 юни 1941 г. Солоневич излиза с открито писмо, в което пише, че нацистка Германия ще загуби войната срещу Съветска Русия и прави нелицеприятен паралел между двата режима. До края на войната е заточен в Темпелбург, Померания, където е под надзора на Гестапо. След края на войната заминава за Аржентина и се установява в Буенос Айрес, започвайки да издава в. „Наша страна“. Там публикува и книгата си „Народната монархия“, на която гледа като на своето политическо завещание. Тя е израз на целия „политически проект“ на Солоневич: за „особения път на Русия“, възможна единствено като „монархия“, в която трябва да се слеят всички етноси и конфесии в страната. Затова, смята той, само едно „Народно-монархическо движение“ е в състояние да сплоти и руските „десни“, и руските „леви“. „Десните“, защото то ще е „могъщо и царско“, а „левите“ – защото ще е „дълбоко-народно“. А синтезът ще се осъществи в лицето на онзи руски управник, който, застанал на кормилото на властта, ще надене и „шапката на Мономах“, сиреч царската корона.

Докато стоях пред къщата на „Иван Асен II“ 38 си мислех как по ирония на съдбата идеите на Солоневич нямат почти никакво влияние в днешна имперска Русия. В крайна сметка надделя „крилото на философа Иван Илин“, също монархист, но и политически опонент на Солоневич още от 30-те години на ХХ в. А Солоневич си остана на заден план. Неговият най-голям идеен поклонник – генерал Леонид Решетников – загуби влиянието си в Кремъл и даже стана за присмех с идеите си да наложи императорската корона на главата на Путин. След което, за реванш, се пробва да повлияе на едни президентски избори в България, че и даже успя.

Затова и на този софийски дом на улица „Цар Иван Асен II“ 38 няма никаква паметна плоча – нито руска, нито българска. Историята винаги е такава, каквато е.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияШахматни етюди (XIII)
Следваща статияПреоткриване на песните на Шостакович