Заместник градоначалникът по безопасността на столицата Герд Пешев страдаше от упорит пърхот. Той се бореше с него, като си правеше рано сутрин, преди работа, фрикция на косата с мехлем и се разхождаше така из жилището петнайсет минути, преди да си вземе душ. За целта използваше сложна настойка от чесън, киснат в спирт, яйчен жълтък и хума. Настойката като че ли наистина помагаше, във всеки случай белите пагони по сакото му изчезваха. Но щом пропуснеше да се намаже ден-два, пак се появяваха.
Чесновата процедура обаче беше нож с две остриета. Дъхът на чесън, който се носеше сетне цял ден около Пешев като скафандър, беше неизтребим. Дали си внушаваше или не, но на Пешев му се струваше че младичките сътруднички в общината леко сбърчваха нослета, когато той по една или друга работа влезеше в общата зала, а в очите им зад екраните на мониторите напираше неудържим смях, който те се мъчеха да крият, както се крие неволна прозявка по време на концерт – със стягане на челюстта и издуване на ноздрите.
Може да се каже, че половината от енергията на Герд Пешев изтичаше в борбата с пърхота. Което не беше добре за спокойствието на живота в столицата. Никак не беше добре.
Защото работа имаше твърде много.
Ето, от няколко седмици го притискаха да намери бързо решение на въпроса с плъховете под НДК. Там имаше станция на метрото и хората с право искаха катакомбите да се разчистят. Да, но как? НДК се простира цели пет етажа, ако не и повече под земята, колкото стърчи нагоре, толкова се спуска и надолу, това са помещения, зали, коридори и коридорчета и цели тунели, голяма част от които занемарени или направо забравени с годините. И лека-полека това подземно царство, тези катакомби, тези тъмни пещери, стълбища и ехтящи шахти се бяха превърнали в най-голямата колония от плъхове на територията на столицата. И то не домашните плъхове с големината на малко котенце. Де да беше така. Това бяха плъхове, големи колкото възрастна котка. Колкото дакел. Десетки, стотици и хиляди яростни торпили с горящи очи и денонощно скърцане на зъби.
Вътрешният телефон в кабинета на Герд Пешев иззвъня. Беше секретарката.
– Дойдоха от фирмата – извести тя.
– Да влизат – късо каза зам.-кметът. Беше си внушил, че като говори кратко, изглежда корав пич. Заместникът по безопасността задължително трябва да е корав пич. Най-коравият пич. Поне колкото Лино Вентура.
Беше поръчал да го свържат с най-добрата фирма за борба с гризачи. Цялата му надежда сега беше в тях. Очакваше да види бригада сурови професионалисти в гумирани гащиризони, с авиаторски очила и с огнепръскачки в ръце, готови на мига да започнат да действат.
През вратата влезе красива като зряла праскова дама в късните си четирсет, която сигурно всеки ден се теглеше на кантарчето. Беше си облякла пола над коляното и като приседна на ниското канапе, колената ѝ светнаха като сребърни вази. Приличаше повече на майсторка на гоблени, отколкото на боец с плъховете.
– Няма да се справим – изстена тя. – Ходихме, проучихме обстановката. Капацитетът ни е малък. Тук трябва да се включат сапьори.
Герд Пешев изстина. Разроши косата си и черният плот на бюрото се покри със суграшица.
Жената извинително повдигна разкошните си рамене и бавно, като под флейтата на факир, се надигна от канапето.
Герд Пешев я изпрати до вратата и сетне отиде до прозореца. Неволно разроши пак косата си и видя как в слънчевия сноп затанцуваха безчет прашинки и люспички, които, докато падаха, за миг блясваха като златни. От прозореца се виждаше спрелият до отсрещния бордюр на улицата затворен пикап с изрисувани насекоми и мишки и с голям червен надпис по диагонал „Наемни убийци”. Егати скеча. Фирма „Наемни убийци” на посещение при зам.-кмета по безопасността. Добре че нямаше телевизионни камери наоколо. Той видя как гостенката му пресече платното, кършейки се като нестинарка на високите си токчета, седна в пикапа и автомобилът потегли.
Телефонът на бюрото му иззвъня.
– Как е, Пешев, вдигаш ли рейтинга на властта? – чу той в слушалката.
– Ами, стараем се.
– Нашата работа върви ли?
Питаха го за плъховете.
– До няколко дни ще се оправим.
– Действай, действай! – И отсреща затвориха.
Вратата на кабинета му се открехна. Пак беше секретарката.
– Петров е дошъл – само с мърдане на устни го осведоми тя.
Петров беше страшилището на кметската управа. Беше най-обикновен човечец, който обаче беше изучил и кътните зъби на всички закони и закончета и атакуваше в съда всяко неправилно според него решение на кмета или на общината, което газеше правата на гражданите. Всички бяха вдигнали ръце от него, но гледаха да не го ядосват излишно, защото беше упорит като свредел от закалена стомана. Герд Пешев обикновено се криеше или го отпъждаше, но сега, притиснат от проблемите си, беше със забавени реакции и неволно махна с ръка – да влиза.
Петров се появи в неизменната си найлонова ризка и излиняло якенце и със старата напукана пластмасова папка, овързана с ластик, от която общинарите ги втрисаше. От тази папка понякога той изстрелваше такива снаряди към общината, че Герд Пешев, без да иска, погледна тази напукана папчица с истинско страхопочитание, сякаш виждаше обгорена в боя фронтова гаубица.
– Донесъл съм тук няколко проекторешения за най-болните проблеми, които не чакат – каза Петров.
– Сядай, разполагай се.
Петров чак не повярва на късмета си, че дори го канят да седне.
– По въпроса с безопасността на подлезите…
– Петров, как ти е малкото име? – прекъсна го Герд.
– Иван.
– А моето знаеш ли как е?
– Знам. Герд.
– Кажи ми, това може ли да е име? Герд! На нищо не прилича. Искаш ли да сипя по едно питие?
– Може. Защо не?
Герд Пешев наля в две чаши уиски, извади от хладилника лед, друсна пълна шепа в своята и бързо отпи.
После погледна Иван Петров в очите и продължи:
– Баща ми, лека му пръст, беше учител по литература. Страшен фен на Горки. „Човек – това звучи гордо!” И като съм се родил, взел че ме записал Горд. Горд Пешев. Можеш да си представиш какво цвилене наставаше в клас, когато учителката ни проверяваше по списък или когато ме вдигаше на дъската. Едва успяхме да сменим името на Герд. В райсъвета първо се опънаха… Едва го промениха. Само една буква може да промените, казаха. И затова сега съм Герд Пешев.
– Че и аз, като кажа Иван Петров, мислят, че се шегувам. Че се правя на средностатистически гражданин.
Герд Пешев така се разсмя, че си поля панталона с уискито.
– Какво викаш – казвам се Иван Петров! А те не вярват.
– Не вярват, бе. Викат, шегувате ли се? Я си кажете, господине, как ви е истинското име и не ни будалкайте. Не ни пързаляйте. Че само ни губите времето.
Герд Пешев изведнъж забеляза колко са широки китките на този човек. Като китките на дивия есаул от „Тихият Дон”, който с един замах на сабята си отсичал петгодишна фиданка.
– Абе чакай да те питам – сепна се той. – Как да се избавим от плъховете под НДК? Имаш ли някаква идея?
Иван Петров разклати питието, отпи и остави чашата на масичката. Сетне се изправи, стана сериозен като гвардеец. Заобиколи масичката, наведе се към главата на Герд Пешев и тихо каза няколко думи в ухото му.
