„12 разгневени мъже“, постановка на Петринел Гочев във Врачанския театър

Спектакълът „12 разгневени мъже“ на Врачанския театър гостува за първи път в София на 11 февруари, като неминуемо даде повод за сравнение с кинокласиката.

Филмът „12 разгневени мъже“ (1957) на Сидни Лумет е създаден по телевизионната драма на американския драматург Реджиналд Роуз от 1954 г. След успеха ѝ Роуз я адаптира и като театрална пиеса, а впоследствие се появяват и други интерпретации и адаптации по цял свят – като телевизионния филм на Уилям Фридкин от 1997 г. или руската версия на Никита Михалков „12“ от 2007 г. Филмът на Лумет въздейства силно както с оригиналния, изпълнен с обрати сценарий, така и с майсторското движение на камерата, придаваща с близките си планове и стесняваща се перспектива допълнителна дълбочина на героите и конфликтите между тях. С документална реалистичност той ни въвежда в съдебната зала, където се решава съдбата на 18-годишно момче, обвинено в убийството на баща си. Дванайсет съдебни заседатели са заключени в една стая и трябва да излязат с единодушно решение за неговата вина, като наказанието е смърт на електрическия стол. Единайсет от тях са готови веднага да издадат присъдата „виновен“ и само един ги подтиква с аргументи да помислят и постепенно да променят напълно гласа си. Плавно и методично Лумет разкрива образите на мъже от различни социални слоеве, с различни житейски истории, професии и разбирания, които насред задухата на лятната жега са принудени един по един да се изправят пред своите предразсъдъци, индивидуални амбиции, травми, комплекси, желания, пред инерцията или безразличието си към живота на другия и да поемат своята отговорност в името на обществената справедливост. Камерата ги принизява и последователно ги издига, сменяйки умело ракурсите в синхрон с тяхното развитие, а в самия край ни представя и името на човека, преобърнал нагласите с критичното си мислене.

Постановката на Петринел Гочев, гостуваща в ТР „Сфумато“, се придържа към творбата на Роуз и респективно на Лумет. Тя изгражда същата атмосфера на задушна стая с баня и тоалетна от 50-те години, в която актьорите брилянтно пресъздават усещането за жега и психическо напрежение. Актьорската игра на врачанската трупа, вживяването в образите – впечатляващо добри и естествени, наред с доминиращото единство на време и пространство, потапят зрителя в илюзорния свят пред него, за да може внимателно да следи размяната на реплики и доводи. Костюмите, жестовете, поведението извеждат конкретните характери на младия критичен архитект – морален инициатор, невзрачния, но мъдър пенсионер, честолюбивия и тираничен бизнесмен – огорчен баща, расиста собственик на гараж, рекламния агент конформист, нехайния търговец – футболен запалянко, амбициозния помощник-треньор, натрапливо рационалния борсов посредник, плахия банков служител, санитаря от бедните квартали, почтения работник, принципния имигрант. Всички те разсъждават над фактите и показанията, принудени от архитекта, който настоява за вглеждане във веществените доказателства и проверка на всички теории. Воден не от твърди убеждения в невинността на (в случая) 15-годишното момче, а от отговорността си пред човешкия живот, който са на път да отнемат. Делото на пръв поглед изглежда ясно – мотивът на малтретирания син, опровержимо алиби, свидетелски показания – вината е правдоподобна, но дали е така? Заседателите са нетърпеливи, всичко е очевидно, убийството заслужава сурово наказание, непоносима жега е, а вентилаторът в стаята не работи. Но архитектът нарушава единодушието и заради него те са принудени да обсъдят делото. Постепенно напрежението се сгъстява, повдигат се нови въпроси, пропуснати от прокурори и адвокати, и под твърдите показания започват да прозират основателни съмнения. При всяко от тях по един човек променя мнението си, докато накрая остава единствено огорченият баща, неспособен да прости на собствения си син и проектиращ личния си опит върху обвиняемия. „Нека живее“ – насърчават го да гласува, след като лъсват субективните му втвърдени нагласи, неподатливи на никакви рационални доводи.

Дотук посланието, което помним от филма, е предадено, но постановката на Гочев прави нещо повече. Театърът като медия успява да конструира едно по-абстрактно, условно пространство и да се отдалечи от реалистичния подход на Лумет. Постановката ни въвежда в историята през жена наратор, създавайки и емоционално отчуждаване на зрителя, деликатно намекващо му да остане в позицията на критичен наблюдател. И какво вижда критичният наблюдател? Дванайсет разгневени мъже с различни убеждения, интерпретиращи наличните факти по един начин в първата част на представлението, където гласовете са в полза на вината, и по друг във втората, където са в полза на невинността. Двата ножа на обвинението и защитата слагат твърдата разделителна линия. Всичко е въпрос на тълкуване и на убеждаване, а нашият архитект е усвоил успешно методите на убеждението дотолкова, че да обърне всички гласове в своя полза. На финала другите заседатели си тръгват, а той пуска вентилатора и забива своя нож, превръщайки единството от филма в изпълнена с хипотези и съмнения множественост.

Постановката ни лишава от монолитната фигура на архитекта визионер – милосърден и толерантен човек, търсещ истината като абсолют. Образът му е компрометиран от двусмислието на символите, тук той е човек, готов да осъществи диктат над самата правота. Оставаме с усещането за режисираност, преднамереност, манипулация и борба за надмощие. Истината като обективна категория изглежда невъзможна и непостижима. Дори фактите звучат неубедително, за да кажем с категоричност дали детето е убило, или не своя баща. Делото изведнъж започва да ни се струва като неразрешима апория. Но то е намерило своя изход в основната идея за човешкия живот. Когато липсват твърди и неопровержими доказателства, каква присъда би дал? Да накажеш, да заклеймиш, да се превърнеш в това, което си мислиш, че наказваш, или напротив – да проявиш състрадание, да се издигнеш над морално осъдимото. Това е изборът, който всеки трябва да направи. И всеки може да бъде убиец, каквото внушение се поражда и от образа на архитекта тук – достатъчно висок, за да нанесе прободната рана по указания начин (защо не?), със собствен нож като на убиеца (съвпадение?), с хищна готовност да пържи всички в собствения им ад, за да постигне своето. Но и всеки може да опита да бъде добър като същия архитект – да не захвърли живота на детето и дори да се бори с всички средства, за да го опази. Не да въздава старозаветна справедливост, а да даде възможност за помилване и промяна. Това е архитектурата на обществото, което създаваме. Дали детето е убило баща си, или не, дори остава без значение, то е просто лакмус за всичко, което се случва в главите на хората. А доводи винаги се намират.

Филмът на Сидни Лумет е създаден през 50-те години в САЩ, когато либералната демокрация е в своя разцвет и идеите за толерантност, критично мислене и лична отговорност застават в основата на сюжета. Вярата в правосъдната система и постигането на справедливост, защитата на човешките права, надскачането на индивидуалните предразсъдъци през събирането на разнородни гледни точки (съдебните заседатели се привикват на случаен принцип) и отсяването на обективното (общото) сред тях, така че законът да застане над всеки независимо от неговото социално положение, определят контекста, в който се появява творбата. Правото на живот и свобода на изразяване са неприкосновени, наказанията са тежки, но те се случват само при твърди, несломими доказателства – обвиняемият е „невинен до доказване на противното“. А героят на Хенри Фонда е колосът на либералното и справедливостта, който търси да открие това общо и обективно, което прави системата честна.

Постановката на Гочев се появява в един глобален, разпокъсан и поляризиран свят на разочарования и интереси, дезинформация и постистина. В България, където вярата в управляващите и институциите е под критичния минимум, съдебната система често става поле на едностранчиво прокарвани интереси, на корупция и немарливост, а фактите в медийната среда са оставени да плуват в мътните води на релативизма и да се използват хитро в непрестанната борба за власт.

„12 разгневени мъже“ гостува в София в момент, когато цялата страна е разтърсена от смъртта на шестима души, от липсата на адекватни разследвания и правна справедливост. Доказателства липсват, а обществото раздира социалните мрежи с фанатични присъди. Героят на Хенри Фонда го няма – никой не търси обективната истина сред всички възможности. Архитектът в постановката на Гочев не е смиреният идеалист, а човек, отстояващ себе си. Тук няма правилно и грешно, има многозначност, в която всичко е борба за надмощие на ценности и убеждения. Дори фразата „Нека живее“ звучи като избор от моментно надделяване на силите, като внезапен миг на емпатия, а не като дълбоко убеждение в правотата на присъдата. И все пак ако всичко е въпрос на субективен избор, а фактите потъват в небитието, то коя е тезата, обединяващата точка, в която си струва да вярваш, за да не потънеш в блатото на отчаянието? Героите правят своя избор, но същото остава и за зрителя. Дали приемаме съмнението, смирението, състраданието, или фанатичната убеденост и насилието – определя света, в който ще живеем.

А дали постановката е по-добра от филма? Филмът на Лумет е изпълнен с оптимистичен идеализъм, задаващ ясно посоката на обществено развитие. Постановката на Гочев носи горчив и студен прагматизъм, повдига въпроси, без да дава категорични отговори, но оставя светлина. По-сложна е, по-нагнетяваща, по-съвременна, по-българска. Различна е.

„Дванадесет разгневени мъже“, режисьор Петринел Гочев, превод Харалампи Аничкин, сценография и костюми Надя Василева-Ковачовска и Цветослава Валентинова, музикална среда Симона Статева. Участват Борислав Борисов, Калин Костадинов, Делчо Чолаков, Борислав Сарафанов, Теодор Софрониев, Огнян Симеонов, Дейвид Тумбарков, Петър Горанов, Стефан Саръиванов, Калоян Говедарски, Петко Каменов, Христо Тенчев, Владинелла Кацарска и Симона Статева.

Елиза Младенова е завършила журналистика и магистърската програма „Изкуства и съвременност (XX–XXI век)“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Доктор по кинознание, киноизкуство и телевизия.