Седемдесетата годишнина от смъртта на цар Борис III е повод за историческа равносметка. Ето гледната точка на един британски историк, който се опитва да оцени плюсовете и минусите на царския „личен режим” в България през 30-те и 40-те години на ХХ в.
Превратът от 9 юни 1923 г. елиминира земеделския радикализъм; репресиите на Александър Цанков обезсилват левия екстремизъм; правителството от 19 май 1934 г. осакатява старите партии. Само царят остава някакъв фактор. Но Борис III не се стреми към монархическа диктатура. Понякога се твърди, че той гледал със завист на югославския крал Александър, който обсебва цялата власт в страната си през 1929 г., но ако това е вярно, то Борис се бави необосновано дълго преди да пристъпи към действие. Всъщност Борис търси опипом път към някакъв благодушен контрол, без да му е докрай ясно каква политическа система ще възникне. Ако е следвал някакъв модел, което не е твърде вероятно, той е бил по-вероятно този на румънския крал Карол, чието внимателно манипулиране на съществуващите цивилни политици много по-добре съответства на метода, следван на юг от Дунава. „Контролираната демокрация”, която се развива в България, е доста сходна с „насочваната демокрация” на Карол.
През 1936 г. Борис се изправя пред проблема как да заздрави властта. Царят търси средния път в българската политика, като се надява, че ще може да отбива атаките от три възможни източника: левицата, десницата и армията. Заплахата от последната не е съвсем изчезнала и Борис смята, че ако армията „няма с какво да си играе”, тя ще се изкушава да се бърка в политиката, докато, ако й се даде модерно въоръжение и и реалистична перспектива за отстояване на националните интереси зад граница, енергията й ще се отбие към подходящите професионални канали. Дотогава опасността си остава, а би могла и значително да нарасне, ако армията се съедини с Борисовите противници отляво и отдясно. Това не е празна фантасмагория: през 1935 г. комунистите се хвалят, че са основали свои ядки в почти всички казарми в страната, а по време на стачката на тютюноработниците в Пловдив офицери от градския гарнизон заплашват, че ще подкрепят стачниците.
В търсенето на този междинен път Борис е затруднен от простия факт, че никой не знае дали този път все още съществува. Избори не е имало от 1931 г., а с усмиряване на пресата и разпускане на партиите Дамян Велчев е ликвидирал средствата, с които би могло да се прецени общественото мнение. Борис не знае колко демократичен може да си позволи да бъде: заедно с Кьосеиванов той търси политическа сигурност, основана върху онова, което двамата смятат за център в българската политика, но ще трябва да се сблъска с възможността от изчезването на този скъпоценен център.
Че това може да се случи, проличава още през 1936 г. по време на честването на Първи май и по протестната вълна в промишлеността, която макар да не е толкова бурна, колкото в Гърция, довежда дотам, че изгубените работни места през 1936 г. са почти равни на тези от предходните пет години. През 1936 г. е провъзгласена и доктрината за „Народния фронт отдолу“, с която комунистите смятат да създадат мрежа от безобидни наглед комитети – например есперантския – които ще доминират и върху които ще градят своята обществена и политическа мощ.
Заплахата от средния път не идва само отляво. Цанковото движение е дейно в градовете, неговата настъпателност расте с всяка нацистка победа, а през лятото на 1936 г. конгресът му приема нов устав, което засилва фашисткия характер на организацията и я прави по-сериозен претендент за масова подкрепа. (…)
Нарастващата сила на Германия в българския политически живот се проявява особено ясно през 1940 г. с отстраняването на прозападния Кьосеиванов и заместването му с Богдан Филов, изтъкнат учен, който е следвал в Германия и е съхранил робска привързаност към земята на своите учители. За да спечели одобрението на Германия, Филовият кабинет намалява културните връзки със западните сили, закрива масонските ложи, към които принадлежат повечето български политически дейци и основава нова младежка организация „Бранник”, чиято функция е да подготвя българската младеж за вярна служба на „царя, отечеството, държавата и националните идеали”. По-зловещ жест е назначението за вътрешен министър на Петър Габровски, един от малцината яростни антисемити в България.
Отстъпките имат за цел, поне по замисъла на царя, за намалят германския натиск, а не да демонстрират българска подкрепа за германската кауза; те трябва да демонстрират окончателно уреждане на сметката, а не предплата. Ако искаше да свърже съдбата си с Оста, цар Борис можеше лесно да го стори през 1938 или 1939 г., а дори и по-рано. Но той се стреми да запази българския неутралитет и да държи страната си извън войната, въпреки големия вътрешен натиск да постъпи другояче, натиск, който го кара да се оплаква: „Моите генерали са германофили, дипломатите – англофили, народът е настроен русофилски. Само аз съм българофил.”
Към ноември 1940 г. Борис вече има твърде малко място за маневриране. Играта, която той е играл с усърдие и с ненадминато майсторство, е към края си. От септември немските войски започват да навлизат в Румъния като подготовка за предстоящото нахлуване в Русия. Хитлер вече е взел решение за операция „Марита“, той се бои от балкански десант на съюзниците. „Марита” означава преминаване на немските войски през България. През януари 1941 г. Филов е в Райха, за да обсъжда подробности от предстоящата военна операция. Американците правят последен опит да убедят българските водачи, че крайната победа ще е на Великобритания, подкрепена от Съединените щати, но германският натиск в София е огромен и България вече няма действителната свобода на избор.
Един ден преди да започне германската операция, Филов пристига във Виена, за да подпише Тристранния пакт. България става фактически част от Оста, макар да обявява официално война на Великобритания и САЩ чак след Пърл Харбър. След като опитите на Борис да запази България неутрална се провалят, той се подчинява на неизбежното, като избира сътрудничеството с нацистите пред безнадеждната съпротива срещу тях. Малцина от онези, които са сравнявали обстановката в София и в Белград през април 1941 г., биха оспорили решението му. Отсега нататък неговите усилия са насочени към запазването на толкова независимост на страната му, колкото позволяват мрачните обстоятелства.
Обвързването на България с Германия донася краткосрочни облаги, най-очебийната от които е окупацията на Тракия и Македония: силите на Оста успяват да предоставят последната на България едва след като белградският преврат от 27 март привидно включва Югославия в съюзническия пакт. Границите на окупационните зони не са точно определени, което поражда известно напрежение с Италия през 1942 г. и България не е допусната до Беломорския бряг, който остава в немски ръце; освен това пълните права на собственост върху окупираните територии ще се дадат след края на войната, за да не би България да дезертира от Оста, като вземе със себе си новопридобитите земи. Придобивките са посрещнати с голям възторг в България, а – поне отначало – в Македония, където след дългогодишното господство на Белград българското управление изглежда привлекателна алтернатива и новите власти наистина въвеждат редица подобрения, най-вече в образователната сфера с построяването на 800 нови училища и основаването на университет в Скопие. Българите обаче скоро затъват в същия порок, както сърбите – свръхцентрализация. През март 1942 г. Министерският съвет получава пълна власт над новите територии, които бързо са подложени на бюрократическа корупция, а нетактичното налагане на волята на София върху всички черти на македонския живот, особено на Църквата, води до негодувание и укрепване на сепаратисткото или автономистко мислене. Българските епископи в Македония стават също толкова непопулярни, както гръцките са били в България век по-рано. В Тракия въобще не е имало меден месец между окупатори и окупирани. Българите провеждат безмилостна кампания, за да накарат местните гърци да се изселят, и едно въстание през септември 1941 г. е потушено с крайна жестокост, като според мнозина то е било провокирано от българите, за да осигури оправдание за затваряне и изтребване на голям брой гърци.
За да устои успешно на натиска за изпращане на български войски на руския фронт, Борис съумява да представи аргументи, основани на практически съображения. По втория главен въпрос между Берлин и София – този за съдбата на петдесетте хиляди български евреи, царят, неговите министри и българският народ се изправят лице в лице с безумието на нацистката доктрина и никакви разумни доводи не могат да им послужат. Но това не отслабва съпротивата срещу нещо, което масово се смята за нередно. През ноември 1940 и януари 1941 г. се въвеждат редица антисемитски разпоредби, включително и носенето на жълтата звезда. И все пак България нито иска, нито може в този случай да прояви тевтонска ефикасност и усърдие. Евреите, отличени за военна храброст, са освободени от действието на разпоредбите; квотите за университета и обществените професии се основават по-скоро върху градското, отколкото върху цялото население и затова дават възможност на доста евреи да влязат в уж ограничения брой изключения. Обяснява се, че поради недостиг на електричество до октомври 1941 г. са произведени само малка част от необходимите жълти звезди. По-късно през войната ограниченията се увеличават. През март 1942 г. евреите са поставени извън закрилата на закона, а година след това започва изготвянето на планове за депортирането им в лагерите на смъртта. Обществеността узнава за тези планове, след като един от ръководителите на прилагането им ги признава пред любовницата си. Прокараните през 1940 и 1941 г. закони предизвикват протеста на редица професионални организации, Народното събрание и Църквата, но той се оказва твърде слаб, в сравнение с гнева, с който са посрещнати предложенията за депортиране. Всички слоеве на българската общественост са се сплотили, за да се изправят срещу депортирането, с изключение на шепа антисемити, и техните възгледи несъмнено са имали подкрепата на царя, защото ако Борис е искал да проведе депортирането, то щеше да стане.
Когато две седмици след едно посещение при Хитлер на 28 август 1943 г. Борис III умира внезапно от инфаркт, мнозина смятат, че неговият отказ да приеме германските искания за помощ на Източния фронт и нацистките планове за депортиране на българските евреи, е накарало немците да го отровят. Почти сигурно е, че това не е вярно. Официално обявената причина за смъртта е тромбоза на лявата коронарна артерия, комплицирана от камъни в жлъчката. Макар известна неяснота все още да тегне над това събитие, германците едва ли биха спечелили от смъртта на Борис; няма никаква гаранция, че режимът, който ще го замести, би бил по-благосклонен към техните желания, а при предстоящото отпадане на Италия от войната една нестабилност на Балканите само би умножила трудностите на Германия. За българския народ смъртта на царя е жесток удар, което личи и от безпрецедентното множество, стекло се на погребението. Проявеното от него умение в придобиването на нови територии, и, което е още по-важно, в държането на България встрани от ужасната война на Източния фронт, му е спечелило признателност и уважение. Личното или безпартийно управление, което той е установил през трийсетте години, печели при съпоставка с много от тогавашните режими на Балканите, а и не само там. Политическият контрол, особено над левите екстремисти, е строг, но управлението му не е нито фашистко, нито тоталитарно. След 1931 г. Цанков вече не получава държавни постове; Луков, който е служил като министър на войната от ноември 1935 до януари 1938 г., винаги е подчинен на царя, а през 1939 г. върху дейността на легионерите са налагат ограничения. Няма правителствена партия. България има късмета да не преживее публичните зрелища на едно фашистко ръководство. Събранието, макар и до голяма степен манипулирано, през цялото време запазва в себе си шепа опозиционни депутати, а през войната продължава да излиза дори един умерено критичен вестник като профсъюзническия в. „Мир“. Комунистическата дейност е забранена дори през периода на германско-съветския пакт, но първомайските манифестации са разрешени до 1941 г., като режимът на Борис възстановява българското гражданство на около 500 ветерани, които са се сражавали на страната на републиканците по време на Испанската гражданска война.
Из книгата на Ричард Крамптън, „Кратка история на България“, София, Фондация „Отворено общество“, 1994, превод Александър Шурбанов.
Проф. Ричард Крамптън, род. 1940 г. в Кидърминстър, Централна Англия, е един от най-известните британски изследователи на историята на Източна Европа през ХХ в. и по-специално на България. Той завършва съвременна история и политология в колежа „Тринити“ в Дъблин. През 1964 г. постъпва в Института за славянски и източноевропейски изследвания на Лондонския университет, където написва докторска дисертация върху някои аспекти на европейската дипломация на Балканите в навечерието на Първата световна война. Дългогодишен професор е по история в Кентския университет, в Кентърбъри, където работи в продължение на 23 години. От 1990 г. се премества в Оксфорд, където е избран за член на „Сейнт Едмънд Хол“ и преподава източноевропейска история. Автор на книгите: „Кухото разведряване“ (1981), „Кратка история на България. 1878-1918“, издадена от Колумбийския университет през 1983 г. и „Кратка история на България“, Рутредж, 1994 г. Автор на множество статии и емисии по Би Би Си, бил е дългогодишен съветник за Източна Европа на Комисията по външните работи към Камарата на лордовете на Британския парламент.
