Вчера беше денят на свети цар Борис-Михаил. Използвах титлата, дадена в календара на Българската православна църква, но ще продължа с княз.
Почувствах се, поради близостта на дните, в правото си да предложа за публикация кратък текст, посветен на този човек и на нещо, което засяга само една от страните на направения от княза епохален избор, и на осъщественото в съответствие с него дело. Една от страните само, подчертавам, и само един от многото аспекти на тази страна. А именно – чисто владетелската и политическата.
Традиционно, предприетата от Борис славянизация на неговите поданици, последвала приемането на християнството от Константинопол и свързаното с него спасяване на оцелелите кирило-методиеви ученици и донесената от тях нова писменост, бива интерпретирано в ключа на стремежа към хомогенизиране на (съвсем естествено за тогавашните условия) разноезичното и хетерогенно като етнически състав население, подчинено на владетеля.
Действително, мащабното разширяване на българската държава през VIII и IX век подчинява поетапно на нейните владетели нови и нови маси от хора с много различен социален, езиков и народностен произход. От този факт наративът за предприетото от свети княз Борис сплотяване на „българи, славяни и траки“ черпи своя аргументативен ресурс и с времето поема към канонизирането си в кодекса на историческата наука, както и към критиките, на които ще бъде подлаган. Но така или иначе, споровете обикновено опират до това какво е било количественото съотношение между отделните съставки, нежели до усъмняване в основателността на тезата, според която водещият мотив на княз Борис е бил точно този – за отливането на сплав, в която различията да бъдат претопени с времето в полза на единството. Биографията на българското общество за последните 100 години дава възможност да се види, че поставянето на акцент върху един или друг от тези три, станали класически, конституента на нашата народност, се влияе или зависи от идеологически предразположености, смяната на политическите режими и свързаната с тях динамика в нагласите към собствената национална идентичност.
Във всеки случай е ясно, че в този стандартен обяснителен модел за разгърнатата от княз Борис I стратегия е разположен в плоскостта на чисто държавническата целесъобразност. Точно затова си и позволявам да употребя думата стратегия тук.
Но, както е добре известно, разглеждана дори и само на този фон – и в контекста единствено на реконструкции от режима на политически мотивираната експликация на историческия акт – тази парадигма съдържа едно със сигурност слабо звено. И това звено са траките. Не защото няма основание да се смята, че и по времето на княз Борис голяма част от завареното предславянско население, намирало се тогава под неговия скиптър, не е имало палеобалкански произход, а просто защото означаваното с термина траки скрива под и зад себе си едно море от хора на балканския римски свят, за които все още и по времето на княз Борис е важала истината за разнороден етнокултурен произход. Но голяма част от които люде същевременно са споделяли еднообразна като език и нрави наследена култура.
Това, на което искам да обърна внимание, е следното: по времето на свети Борис-Михаил романизираните негови поданици са съставлявали значителна порция от цялото население.
А казаното важи най-вече за западните части на тогавашната българска държава. Ще рече, за районите от един пояс, които и до ден днешен пазят плътен пласт от наследство и следи в топонимията, и с право се определят като влашки.
В най-голяма степен казаното се отнася за югозападните краища в пределите под управлението на българския княз по времето, за което става дума.
Тоест, за краищата, в които Борис ще изпрати свети Климент.
Областта на Девол и целият регион, известен и под името Кутмичевица, са представлявали в онези дни гъсто населен и цивилизационно значим регион с градски центрове и околности, запазили своя късноримски културен характер. Последното означава, разбира се, и консерватизъм по отношение на езиковия пейзаж, съхраняване на романския (етно)лингвистичен профил. Което трябва да се подчертае, с оглед превеса на романското над елинското и славянското по тези земи във времената, за които става дума.
И тук, мисля си, се открива мотивът на Борис-Михаил да обърне такова особено внимание на тези места, та да изпрати точно там, а не където и да било другаде, Климента.
Идеята, види ми се, е била тази: да се подготви и разгърне славянизацията на въпросните земи като превантивно и необходимо средство срещу евентуална и очаквана културна, а оттам и политическа, експанзия с произход Италийския полуостров, който отстои на пренебрежимо малко морски мили от Драч, от Девол, от големите езера и градовете около тях. Тази същата е била най-податливата тогава на влияния хора в пределите на Борисовото царство и най-рисковата, съответно. Затова са били взети мерки.
Та, опасенията на Борис за тези краища не са идвали по никакъв начин от Константинопол, а са идвали от латинците. И като държавник Борис се е оказал впоследствие, показва го историята, прав.
Идеята на този текст е да подчертае нещо, което понякога се забравя. И то не е, че латинците са били, или са заплаха. Съвсем не, за разочарование на прибързващите с удобните изводи. Думите тук са за обратното: за това да не се забравя каква важна интегрална част, от което сме станали като народ, та да сме сега българи, е огромното население от наши прадеди, говорили латински като майчин език. Някои наричат същите тези траки.
Мислих върху този текст в планината Ерул, недалеч от село Банище (Банишор до Кимон Георгиев през 1934 г.), а после на път към София през Логатор…
