0
2788

„Борхес е прав. Раят е библиотека“

Интервю с Ели Трингова, библиотекарка в Седмо СОУ „Свети Седмочисленици”

Коя книга препрочитате постоянно? Има ли такава книга? Или предпочитате да четете нови книги? Изобщо, споделете нещо за вашите литературни вкусове.

В нашия бързо променящ се свят, изпълнен със съмнения как трябва да се живее, да се общува, да се открива и създава, понякога имам потребността да чета „Диалози” на Сенека – за да не ми се изплъзнат тайната и смисълът на живота, скроен по мярка на човека. Връщам се към Волтер („Кандид, или оптимизмът”), към разказите на Чехов, Хемингуей („Безкраен празник”), Марсел Пруст, Вирджиния Улф, Йордан Йовков, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков и много други автори. Преоткривам проницателната мъдрост на Шекспир. Четенето на поезия е моето бягство в съкровения свят на човека.

Аз съм „всеяден“ читател. Това идва не само от моята професия и необходимостта да съм информирана, но и от това, че имам любопитство към света и хората. Чета книги и документи на всякакъв носител, все пак не мога да бъда встрани от времето, в което живея. Харесвам класическата литература. В нея намирам отговори на въпросите, които ни съпътстват през живота – за доброто и злото, за духовните ценности, за истината и любовта, за човешките ни дългове. Чета и съвременна българска и чуждестранна художествена литература, както и публицистика, историческа и философска литература.

Израснала съм сред много книги. В семейството на моите родители се получаваха по абонамент и много списания и вестници, вкл. и на френски език. Като малка обичах да чета списанията на майка ми („Жената днес”, „Лада” и др.) или само да разглеждам снимките в невъобразимо цветния и различен за нашите ширини свят на „L`Humanité dimanche”, защото не познавах този език. Оттогава датират моите мечти да пътувам. Разбирах, че физическото пътуване до непознатите страни от вестниците е почти невъзможно, затова пък книгите бяха моят билет за пътешествия. Обожавах да чета приказките на Андерсен, илюстрирани от Марайа, „Котаракът в чизми“ на Шарл Перо, „Приказен свят“ на Ангел Каралийчев, смеех се с „Патиланци“-те на Ран Босилек, „Пипи Дългото чорапче“ ме караше да мечтая за свободата да подредиш живота си по свой вкус. По-късно открих света на Джералд Даръл и Туве Янсон.

Има един период в моето детство, който днес оценявам като крайъгълен за формирането ми като читател. Слушането на детски приказки от грамофонна плоча беше любимо мое занимание, което ме срещна не само с много истории, но и с прекрасните изпълнения на наши известни артисти и музиката към тези драматизации, които помня и до днес. След това дойде редът и на самите книги. Това преживяване за едно дете е безценно в годините преди научаването на буквите и неусетно води до интерес към четенето и книгите. Днес има много платформи с аудио книги.

Много са факторите, които правят от детето истински читател – на първо място е интересът на родителите към книгите, ранното четене на приказки на малкия човек, разказването на истории, докосването и разглеждането на книжки, ранната среща на малките с библиотеката, осъзнаването, че това е място за теб, за задоволяване на твоето любопитство към света, място, в което си защитен и спокойно можеш да пътуваш по пътя на разказваните истории. Разбира се, това се постига с много професионално отношение и умения от страна на библиотекаря, който е в ролята на пътеводител в необятния свят на книгите.

Разкажете за професионалния си път.

Избрах си тази професия, защото реших, че мястото ми е сред книгите. Обичам да ги докосвам, да ги разгръщам, да ги чета. Техният свят ме прави щастлива. Хорхе Луис Борхес е казал, че си представя рая като библиотека. Мисля, че е прав!

След завършване на образованието си по библиография и библиотекознание започнах да работя в една от най-модерните регионални библиотеки, в един от най-прекрасните краища на България – Родопите. Работата ми в отдел „Изкуство“ и читалня „Хуманитарни науки“ на Смолянската регионална библиотека ме срещна с професионални предизвикателства и с много стойностни хора – интелектуалци, писатели, краеведи, учители, читатели, с някои от които и до днес общувам. Запазих прекрасни спомени с моите колеги, обичащи книгите и отдадени на работата си и своите читатели. Родопите и родопчани ми дадоха друга гледна точка към живота. Срещнах се с българската мъдрост, с родопския писмен и музикален фолклор, с величествените звуци на родопските каба гайди. С напевния родопски диалект там ме омагьоса завинаги спектакъла на мама Злата (Златина Тодева) „Забравените от небето“ по книгата на Екатерина Томова.

В 7-мо СУ „Свети Седмочисленици“ и неговата библиотека се озовах в годината, в която училището честваше своята 130-годишнина. Бях потопена буквално за дни във водовъртежа по създаването на юбилейния сборник, тъй като училищната библиотека беше мястото за събиране на текстовия и снимков материал, редакция, предпечатна подготовка. Там усетих възрожденския дух на първите учители на Първа Софийска девическа гимназия, сякаш преминал в съвременните преподаватели на 7-мо, който ги окриляше и задължаваше да представят историята на училището и личностите, които са я писали през годините. Виждах уважението и респекта, с които подбираха снимките и създаваха текстовете за учителите в едно от най-старите училища на нова следосвобожденска България и техните наследници в съвремието – техни колеги, с които са работили. Беше ми много трудно, но и много интересно да се потопя в тази вихрена атмосфера, наред с всичките задължения на библиотекар в училището. Съвместната работата с тези учители остави в мен дълбоко удовлетворение. Успяхме да създадем безценни професионални и човешки отношения, научих много от тях, мога да разчитам във всеки момент на съдействие за работата ми с моите читатели – учениците, както и те в мое лице, надявам се.

Работата ме среща ежедневно с прекрасните и вдъхновяващи учители в 7-мо СУ. Виждам техните стремежи да предадат своето знание по предмета, който преподават, вълнуват се от успехите и неуспехите на учениците си. Често се налага да работим заедно при провеждане на събития, свързани с четенето. Възхищавам се на възрожденския им дух, който успяват да предадат на учениците и да ги провокират да прочетат, да осмислят и да предадат на съучениците си своите разсъждения за произведения, които са извън учебната програма. Уважавам и обичам тези учители, сигурна съм, че и техните ученици изпитват същите чувства.

Харесва ли ви думата „легендарно”, прибавена към вашето училище? Как се грижите за сенките на големите българки, учили тук?

Разбира се, че ми харесва, нашето училище наистина е легендарно. То е достоен наследник на Първа Софийска девическа гимназия. През своята 142-годишна история училището е образовало хиляди българи, някои от които са елитни представители на българската интелигенция, наука и политика. Дори само споменаването на имената на някои от директорите и учителите от първите години на училището предизвиква уважение и надежда, че съвременната училищна общност е достойна продължителка на традициите, оставени от тях. Ще спомена малка част от тях – Димитър Маринов – директор, Михаил Сарафов – учител и директор, учителите – Екатерина Каравелова, Елисавета Консулова-Вазова, Мара Белчева, Николай Павлович, Добри Христов. Възпитаници на гимназията са поетесите Елисавета Багряна, Екатерина Ненчева, акад. Вера Мутафчиева, ст.н.с. Магдалина Станчева, Лада Брашованова-Станчева, ст.н.с. Елена Стоин, актрисите Стояна Мутафова, Татяна Лолова, Мария Русалиева. В училищната изложба за историята на училището се съхраняват много документи, училищни вещи, снимки на гимназистки от различни випуски, чествания на празници, както и запазена ученическа униформа с барета.

Училищната библиотека е създадена няколко години след училището и става значимо място за любознателните девойки и за работа на учителите, както е и днес. Няколко книги и педагогически списания поставят нейното скромно начало. През 1896 г. фондът ѝ е 1249 книги, а през 1930 г. броят на томовете достига 10 850. Днес в специален шкаф в училищната библиотека се съхраняват около 500 тома книги, оцелели през годините от фонда на Първа Софийска девическа гимназия.

Нашият „дигитален” свят не е особено милостив към „аналоговите” занимания, в това число и към четенето. Това, няма какво да крием, са просто две епохи. Чувствате ли се „пазителка на старини”, ако използваме заглавието на един роман на Юрий Домбровски?

Ще ви отговоря нееднозначно на този въпрос. В училищната библиотека имаме приблизително 15 000 тома книги. Когато разказвам на най-малките ученици за училищната библиотека и споменавам тази цифра, съзирам в техните очи възхищение и респект. Искам да си мисля, че си представят колко ценни неща могат да бъдат открити в тези книги. Да, в този смисъл се чувствам като „пазителка на старини“ – на човешко знание, на духовни ценности, на културно наследство, на събрана история. Територията на училищната библиотека съхранява книгите, които ще обогатят със своето съдържание тези, които бъдат посветени на тях. Това се постига със създаване на навици за четене и за учене. Тази задача е на учителя, но и на библиотекаря в училището, чиято цел е да среща своите читатели с книгите и да вдъхва уважение към техните създатели – автори, илюстратори, издатели.

За да отида на другия полюс – на четенето в дигиталния свят, бих казала, че трябва да приемем това предизвикателство спокойно. Пандемията, която все още не е приключила, ни накара да преосмислим отношението си към информационно-комуникационните технологии. Преди нея се притеснявахме, когато децата прекарваха някой и друг час в повече пред екраните, а днес им се налага да работят с компютър по 6–7 учебни часа, за да участват в учебния процес. Децата четат много активно и книги в електронна среда. Имам усещането, че това е бъдещето, което ни очаква. Нашата задача е да ги предпазим от опасните сайтове, от недобронамерените участници в интернет, да ги научим как и къде да намират най-достоверната информация, да могат да я осмислят и оценяват критически, да се стремят към намиране на най-пълната информация, и не на последно място да ги научим на етично поведение към другите при работата им с информацията и информационните технологии.

Процесът на дигитализиране на книги е новата модерна роля на „пазителя на старини“. Чрез дигитализираните им копия книгите се опазват от физическа амортизация, стават достъпни за читателя на практика от всяка точка на света, в която има интернет, става възможно популяризирането на нашето и чуждо културно и историческо наследство. Разбира се, тук е предизвикателството, което стои пред всички съвременни хора – да формират умения за работа с информационно-комуникационните технологии, които се развиват изключително бързо. Опасността интернет да се превърне в проблем на неравнопоставеността при ползването на електронни ресурси може да се избегне с постоянните усилия и работата на библиотекаря с учениците за формиране на добрите умения за търсене и намиране на релевантната информация, информационните източници, в които се намират отговорите на техните потребности от качествено поднесена и точна информация.

Има ли училището финансов ресурс, за да попълва регулярно фонда на библиотеката? Как е решен този въпрос?

За съжаление дълги години у нас се неглижираха училищните библиотеки, дори бяха закрити стотици от тях, това е известен обществен факт. В останалите проблемите с остарялата материална база, с попълването на библиотечния фонд, с липсата на съвременни информационно-комуникационни технологии се решаваха на парче или не се решаваха. Радостно е, че в последните една-две години, се появиха национални програми, които целят да се създадат нови или да се обновят училищните библиотеки с обзавеждане, с комплектуване на нови заглавия за фонда, с оборудване с компютри, мултимедии и др. техника, както и увеличаване на сътрудничеството с по-големите библиотечни институции. Тази практика трябва да бъде запазена. Нашето училище също работи по тези програми, като това е начинът да се поддържа библиотечният фонд с нови книги.

В българските общински училища не е предвиден финансов ресурс за редовно осигуряване на попълнения от нови книги и периодични издания, каквато е нормативната практика в Германия например. Ще опровергая защитниците на твърдението, че не можем да се съизмерваме с тази далеч по-развита от нас икономика, като кажа, че когато става дума за интелектуалното, емоционалното и духовното развитие, както и за развитието на информационната и медийна грамотност на младите хора, на които ще разчитаме за бъдещото развитие на държавата ни, институциите, от които зависи да създадат съответните нормативни рамки, трябва да променят приоритети си, за да можем да създаваме добре подготвени за новите предизвикателства граждани.

Направете анамнеза на днешното отношение на учениците към книгите. Има ли още такива деца, които наистина са запалени читатели и често посещават библиотеката? Изобщо, как се създава отношение и обич към четенето при учениците – вашата рецепта? Как си партнирате с учителите по литература?

Има четящи деца! Щастлива съм, когато в голямото междучасие най-малките ученици идват в училищната библиотека да си изберат книжка за четене вкъщи или следобед в занималнята, информират се за наличието на едно или друго заглавие, за което са чули или някой им е казал, че е интересно. Когато имат време, остават в читалнята да разгледат списание. Мисля, че възприемат библиотеката като тяхното спокойно място, в което да отдъхнат и да останат насаме със себе си и любимата книжка. По желание на малките ученици четем заедно избрани книжки и говорим за героите в тях. Ще се радвам, ако в тези мигове се създават множеството истински ценители на хубавата книга. Моят труд е посветен на тях.

Според Майкъл Горман библиотекарят в училищната библиотека е еднакво важен за четенето и познанията в ранния стадий на грамотност, както библиотекарите в обществените и университетските библиотеки, затова най-същественото, което може да се направи, е поддържането на съдържателни и качествени колекции от книги, отговарящи на мисията на училищната библиотека, но не само това. В нашата библиотека се използват методи на презентиране на новите книги чрез представяне в сайта на училището, с излагането им на специално място, с разговори с читателите за предизвикване на интерес към новите заглавия. Събитията, които се случват в библиотеката или с нейна помощ, се популяризират в училищната общност с цел насърчаване на четенето и желанието на учениците за самоусъвършенстване и научаване на нови неща. Грижа на учителите и библиотекаря в нашето училище са организирането на срещи с писатели за представяне на цялостното им творчество и новите им произведения, участието в събития на 23 април, Световния ден на книгата и авторското право, четения на любими книги съвместно с известни актьори и познати на учениците обществени личности, посещения на обществени библиотеки за запознаване с техните фондове и възможности за надграждане на знанията, изработването на плакати за автори и годишнини, организирането на игри с участието на книгите, четения на поезия от любими автори.

За финал, за да си вдъхнем кураж, разкажете някоя история, свързана с вашата професия, на която сте била възторжен свидетел.

Ще разкажа една история, която ми показа, че съвременните млади хора са точно толкова чувствителни към четенето и книгите, колкото ни се иска на нас по-големите. Много често си говоря с моите читатели за книги, за техните читателски желания и вкусове, кои нови заглавия искат да намират в библиотеката, за трудно осъществимите възможности на училищната библиотека да се снабдява с нови книги. Преди около пет години с моя читателка, вече в дванадесети клас, се заговорихме, че томовете на романа „Тютюн“ на Димитър Димов, едно от най-четените произведения, са доста опърпани и неприятни за ползване. След няколко дни тя ми разказа за своя идея, която ѝ хрумнала покрай честването на 140-годишнината на нашето училище и запазената във витрина ученическа униформа от Първа Софийска девическа гимназия. Момичето искаше да организира благотворително ревю на ученически униформи – старинни и съвременни, със свое участие и с участието на свои съученици, а със събраните средства да закупят нови екземпляри от романа „Тютюн“. Ревюто беше изключително артистично представено, идеята получи своята реализация, а новите книги са все още в училищната библиотека и всеки, който заема от тях, знае за прекрасния доброволен жест на Адриана.

Адриана вече е завършила педагогика. Тя искаше да стане учител в нейното си училище, в което вече е оставила следи в най-добрите традиции на Първа девическа. Дано да сбъдне мечтата си.

Разбира се мога да разкажа за много случаи, които доказват любовта към книгите и четенето на ученици и учители, които се нареждат в почетния списък на дарителите на училищната библиотека.

На всички тях благодаря от сърце.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияРадикалната прагматика на Димитър Вацов
Следваща статияЗа злото