Ботевата епопея (1876) и българското хроникално-документално кино през 20-те и 30-те години на XX век

На 17 май 1876 към 11.00 часа австрийският пътнически параход „Радецки”, плаващ по Дунава на път от Румъния за Виена, приближава мястото, където река Огоста се влива в могъщата си посестрима. По даден знак около 180 млади български градинари навличат странни униформи и се преобразяват в четници, предвождани от своя войвода Христо Ботев (1848–1876). Корабът е завзет, капитанът го насочва към българския бряг, върху който „терористите” скоро наскачват – направо от борда. Започва кратък, но славен път през поробената родина. На следващия ден хъшовете наближават Враца, в чийто балкан водят първото си голямо сражение – на Милин камък. На 19 май те отдъхват на поляните около друг рид – разположения наблизо Веслец, но на 20-и биват обградени от башибозушки отреди и редовна войска. Четата бързо се изтегля на най-близката удобна за отбрана позиция в района на връх Околчица (Вола), оказал се лобно място на поета, революционера и войводата Христо Ботев. В мрака на падащата нощ оцелелите се изтеглят към Балкана…

Още по времето на Руско-турската война (1877–1878) отец Никола Петров от врачанското с. Мраморен поставя дървен кръст на Милин камък, през 1878 г. даскал Младен Павлов издига 4-метров опълченски кръст от акациево дърво на Козлодуйския бряг, за чествания на това място призовава даскал Тома Младенов от Оряхово през 1879…

Въпреки това историците приемат годината 1884-та за началото на тържественото отбелязване на годишнината от Ботевата епопея от признателните потомци. На 17 май в Козлодуй е отслужена панихида за Христо Ботев и неговите паднали в битките четници, паметта им бива почетена още на Милин камък и в Пловдив. През 1885 г. във Враца е изработен и приет устав за Ботевите чествания, според който те стават ежегодни и се подготвят от комитет под председателството на кмета на града, който тогава е бившият опълченец Иванчо Цветков. През 1901 г. на връх Вола стават тържества, на които присъстват все още живи Ботеви четници. До 1912 г. поклонниците са се придвижвали от Мездра до Враца с файтони и каруци, а след тази година вече по новопостроената ж.п. линия.

От 1904 г. студентската общност, чийто духовен патрон е Христо Ботев, поставя началото на традицията да се посещава организирано всяка година на 20 май Враца и връх Околчица. През 1916 г., поради замяната на Юлианския календар с Григорианския, честванията стават на 2 юни, макар че в действителност Ботев загива на 1 юни по нов стил! През 1927 г. Никола Обретенов, синът на Баба Тонка и Ботев четник, за пръв път посочва лобното място на войводата – под връх Камарата. През 1937–1938 на Околчица е издигнат 35-метров железобетонен опълченски кръст-паметник. През 1949 г. на връхната му част е поставена петолъчка, но през 1992 г. бива възстановен в първоначалния си вид.

Във връзка със 100-годишнината от рождението на Христо Ботев паметта му за първи път бива почетена с едноминутно мълчание – на 2 юни точно в 12.00 часа цялата страна е огласена от непрекъснатия вой на сирени, използвани през Втората световна война за известяване на населението за предстоящи бомбардировки.

1922: „Студентски тържества в чест на Ботев” на „Луна” АД

През 1919 г. в София е създадено акционерното дружество „Луна”, което смогва за кратък период от време да реализира четири игрални и десет пъти повече хроникално-документални филма. Ръководителите му поддържат топли взаимоотношения с властващата по това време партия – Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Затова и голяма част от целулоидното производство на „фабриката” отразява мероприятията на земеделската политическа формация, затова държавата изкупува „цялата продукция” на „Луна” – „с цел за пропаганда”, но и затова след Деветоюнския преврат през 1923 г. дружеството бива обявено в ликвидация и престава да съществува. Две години по-късно част от филмите на „Луна” са предложени на Държавния ученически кинематограф (ДУК) при Министерството на народното просвещение (МНП). Тъкмо то разпорежда сформирането на комисия, включваща отговарящия за ДУК главен инспектор при МНП, тогавашния управител на ДУК, двама финансови представители на МНП и „вещото лице” Христо Константинов (първия професионално подготвен български кинооператор).

С цел да изгледа и одобри продаващите се филми „великолепната петорка” се събира на 18 и 19 ноември 1925 г. на софийската улица „Стефан Караджа” №1 – в гимнастическия салон на Първа девическа гимназия, където тогава се помещава Ученическото кино, върху чиито руини днес се извисява част от сградата на Телефонната палата, вече собственост на „Виваком България” (Българска телекомуникационна компания). И комисията си свършва работата, оставяйки за поколенията един най-обикновен (при това неподписан) протокол, съхраняван дълги години в Централния държавен архив (ЦДА). В него се изреждат заглавията на цели 24 кинохроники, реализирани през 1919–1923 г., пет от които отразяват провеждането на пет традиционни български празника: на св. св. Кирил и Методий, на освобождението на България, на народните будители, на автомобилистите и Деня на Ботев. За съжаление, филмите биват квалифицирани като показващи „праздненства, които се повтарят всяка година”, „несъставляващи никакъв интерес” и „негодни за държавния кинематограф”. Ето защо днес се смята, че „Студентски тържества в чест на Ботев” е една от многото ленти, безвъзвратно изгубени по друмищата на неумолимото време.

Заснета е на 2 юни, най-вероятно през 1922 г. Тогава на 1 юни в 7.00 часа от софийската Централна гара за Враца потегля влак, пълен със „студентки, студенти, артисти и художници”, изпроводен от звуците на „Тих бял Дунав”. В отделен вагон пътува групата на студентите комунисти – около 100 души, които на гара Мездра запяват „Интернационала” и принуждават началника на влака да „смъкне” българския трикольор, поставен на „машината”. „Това възмути всички” – уверява в. „Пряпорец”.

Посрещнати с военна музика на врачанската гара, пристигналите от София се отправят към паметника на Христо Ботев, издигащ се в центъра на града, на който полагат венци. Речи държат представители на „българската академическа младеж”, „конгреса на запасните офицери” и дружество „Вардар”. Сетне гостите биват „настанени по квартири”, а вечерта в градината на Военния клуб започва увеселение. На 2 юни в 5.00 часа сутринта 500 души тръгват за „лобното място” на Ботев, където бива отслужена панихида. След като двама офицери говорят за подвига на войводата пред множеството, то се завръща в града, където пред паметника държи реч окръжният управител. Денят завършва с вечеринка в салона на дружество „Развитие”. На 3 юни към 14.00 часа гостите си тръгват, изпратени от врачанското гражданство. На Мездра студентите комунисти подхващат „формен бой” със студентите патриоти. Няколко национални флага са разкъсани, няколко глави биват счупени, докато полицията не се намесва с „голи сабли”… В София младежите се построяват на площада пред гарата и под оцелелите знамена се отправят към паметника „Цар Освободител”, където един от тях държи пламенна реч, апелирайки „за борба срещу агентите на кървава Москва и предателите на България”…

Описвайки подробно тридневните тържества, в. „Пряпорец” не само сътворява – на 6 юни, но и съхранява за идното „сценария” на кинохрониката „Студентски тържества в чест на Ботев”, която ще да е отразявала някои моменти от тях…

1929: „Ботевите тържества във Враца”

Лентата (с дължина 300 м.) се съхранява в Българската национална филмотека (БНФ), но е без титулни надписи, в които обикновено се обявяват имената на авторите. Въпреки това служители на киноархива приписват (през 1960^те) нейните режисура и операторска работа на Жак Х. Леви – лаборант и асистент-оператор на „Луна”, за която заснема няколко хроникално-документални филма, между които, не е изключено, да е бил и репортажът от Ботевите тържествата от 1922 г.; асистент-оператор (според Васил Гендов) на игралния „Виновна ли е?” (1921), останал незавършен. Когато фирмата фалира през 1923 г., цялата ѝ снимачна техника бива разпродадена. Така тя преминава в ръцете на Минко Балкански, който открива своя кинолаборатория – „Нова Луна”, в която негов „помощник” става Жак (Жако) Леви. Там се обработва голяма част от филмите на ФАНАМЕТ – представителството на американските компании „Феймъс плейърс Ласки корпорейшън” (бъдещата „Парамаунт”), „Фърст нешънъл” и „Метро-Голдуин-Майер”. През 1925 г. Балкански и Леви заснемат кадри, използвани при направата на кинохрониката „Атентатът в „Света Неделя”.

От друга страна, в документацията на БНФ се пази една страничка, съхранила върху себе си кратък сценарий, озаглавен „Ботевите тържества в гр. Враца”, чийто текст скъпернически (едва в шест изречения) проследява „тържествата на 2 юни 1929”, „шествието към Околчица и Вола” и завръщането му във Враца, описва два кадъра с „група останали живи поборници от четата на Христо Ботев” и „Никола Обретенов – единственият жив от групата на тримата със знамето”, за да завърши с част от стихотворението „На прощаване”… „Този късометражен ням филм – бива добавено най-отдолу – е сниман от режисьор-оператор Кирил Петров Перфанов по случай Ботевите тържества в 1929 година”. Следва забележка: „Музикалната илюстрация от грамофонни плочи е съставена и изпълнявана от Кирил П. Перфанов”.

Много е възможно Кирил Петров да е продуцентът и режисьорът на филма, а Жак Х. Леви – негов оператор. Съществуват податки, че двамата са си сътрудничели по време на работата и върху други филми.

Съдържанието на „Ботевите тържества във Враца” (1929) стриктно следва традиционния ред на тържествата, като започва с панорама, направена през прозореца на един от вагоните на влака, в който пътуват студентите, идващи от София. Следва гара Елисейна и тази на Враца, върху чийто перон пристигналите се изсипват. Показано е шествието към Вола, където родолюбиви организации полагат венци и дават клетва. Мярва се поставената към края на Първата световна война и поддържана от два пилона табела, върху която са изписани огнените слова: „Но… стига ми тая награда – да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода”. Множеството коленичи пред величавия подвиг на Христо Ботев и неговите четници, офицери произнасят бойки патриотарски речи. Начело със свещениците шествието се завръща в града, по чиито улици маршируват мъже в поборнически униформи, докато накрая всички не се събират около паметника на великия българин. Камерата се спира върху лицата на група останали живи другари на Ботев, един от които е Никола Обретенов…

Междукадровите надписи върху лентата са на български и френски език – индикация, че тя е била приготвена и за разпространение в чужбина. Че е било така, доказват трите реда във в. „Зора”, гласящи: „Седмичен преглед „Гомон” № 12 с интересни новини, между които Ботевите тържества при Вола”, придружавали в цели 6 последователни броя на столичния всекидневник (от 14 до 19 август 1929 г.) рекламния текст за игралните филми, показвани в кината „Модерен театър” и „Роял”.

1929: „Български Дунав” или „Христо Ботев”?

На 6 ноември 1929 г. в. „Свободна реч” публикува обявлението „Нови български филми”, с което информира читателите си, че „под патронажа на Ломския клон на Българския народен морски сговор е бил снет през това лято филма „Български Дунав”. Филмът е изпъстрен с красиви изгледи от българския бряг на Дунава и завършва с слизането на четата на Христо Ботев при село Козлодуй. Използувани са били исторически сведения и личните спомени на г-н Никола Обретенов, бивш четник на Христо Ботев. За представяне на парахода „Радецки” е бил използуван парахода „Минерва” на австрийското параходно дружество с персонала му”.

След една седмица същият вестник под същото заглавие известява: „Новия български филм „Христо Ботев”, за който съобщихме, има около 400 метра дължина и е рижисиран от младия артист от Варна г-н Васил Димитров”.

1.XI.1929: Премиерата в Лом

Оказва се обаче, че филм, озаглавен „Български Дунав”, е показан още на 1 ноември – в Лом, където по случай празника на Народните будители бива осветен въздигнатият в двора на казармите на Втори ломски конен полк монумент в памет на 67 негови войници и офицери, загинали от Съединението на България (1885) до 1923 г. В лицевата част на облицования с варовик паметник е вграден мраморен барелеф – скромен, ала излъчващ достойнство и величие, издялан от архитекта и скулптора Кирил Шиваров (1887–1938). По време на церемонията става и „кръщаването на знамето на Ломския клон от Б. Н. М. С.”. Кръстник е капитан I-ви ранг о. з. Стефанов, началник на морската и дунавска полицейска служба, сред присъстващите е ген. Кисьов – „представител на Н. В. Царя”, а председателят на клона д-р Недков държи „кратка съдържателна реч” пред „многото публика”, в която изтъква „значението на Б. Н. М. С. за културния и икономически прогрес на България, неговите цели и пътищата за тяхното осъществяване”.

„Вечерта, в присътствието на гостите – съобщава варненският в. „Морски сговор” в своя първи (януарски) брой за 1930 г., – биде прожектиран филмът на Ломския клон от Б. Н. М. С. „Български Дунав”, за първи път в България. Сцената с слизането на Хр. Ботев и другарите му на историческия Козлодуйски бряг биде посрещната с бурни ръкопляскания, а сцената с клетвата (която те дават, че ще умрат за свободата на България), беше посрещната от публиката на крака под звуците на националния химн. От Лом филмът ще се изпрати последователно в всички градове, където Б. Н. М. С. има клонове или свои представители”.

1930: Прожекциите на „Тих бял Дунав”в София

На 16 април 1930 г. „Свободна реч” публикува антрефилето „Българско филмово производство”, в което, след като се подчертава, че „текущият месец отбелязва едно раздвижване в българските филмопроизводствени кръгове”, биват представени „пет нови филми”. С единия от тях (посочен трети поред) „се прави опит да се създаде документално-исторически филм у нас – уверява вестникът. – Той се нарича „Тих Бял Дунав” и е снет по инициативата на Българския народен морски сговор. Филма представлява целия български дунавски бряг от устието на река Тимок до румънската граница под град Русе. Вмъкнат е и един епизод – слизането на Христо-Ботевата чета при село Козлодуй, който се отличава с твърде наивното и любителско третиране на сюжета”.

На същата дата в известието „Български филми” в. „Мир” акцентира върху смелостта „да се създава български филм” при съществуващата голяма „конкуренция на чужди филми” и особено тази „на говорящия филм”. „Въпреки това, напоследък имаме вече няколко български филми. Тоя на Морския сговор, представляващ цялото българско Дунавско крайбрежие” – диви се авторът Несторов, който уверява, че филмът, без да споменава заглавието му, „има голяма стойност като географичен”, смята за „уместно” да „се представя на учащата се младеж”.

И това се случва. След три седмици, на 7 май, „Мир” известява в постоянната си рубрика „Театър и музика”, че „Бълг. нар. морски сговор дава днес, 6 и пол. ч., в Центр. учен. кино филма „Тих бял Дунав” (слизане на Ботев при Козлодуй и др.) с сказка от г. Цв. Стоянов”.

Това не ще да е било първото му показване там, защото още на 19 април П. Ив. Кепов публикува в същото издание обширната си рецензия, озаглавена „Български Дунав”. „Така се нарича оня хубав филм – започва текстът, – който от двадесет деня Българския народен морски сговор (Софийски клон) прожектира в Държавния ученически кинематограф – продукция и собственост на Ломския клон и снет от българския катер „Ст. Караджа”. Оказва се, че „Български Дунав” е документална лента, която запознава зрителя с „цялото българско Дунавско крайбрежие” – от „устието на Тимок” до „с. Турк-Смил” (с. Нова Черна, тутраканско), като му „поднася чудни изгледи на всички почти пристанищни градове и селища с техните географически и исторически особености”. Един от тях е град Лом, след панорамата на който следва „чудната картина „17 май 1876 год.”, където повече от 200 български юнаци, начело с своя легендарен вожд, поет и революционер, Христо Ботев, слизат от парахода „Радецки” и стъпват на българска земя при Козлодуй, за да я целунат и да се закълнат, че ще умрат за нейната свобода. Представена е и картината в парахода, когато тия 200 български юнаци от тихи градинари се превръщат в напети и стройни бунтовници, как слизат на Козлодуйския бряг и първата им среща с турския патрул”.

Продуцентът Български народен морски сговор (БНМС)

Идеята за създаването на културно-просветна организация, чиято главна цел е „да пробуди, поддържа и пропагандира у народа познание и любов към морето”, се ражда през лятото на 1920 г. сред неколцина варненски флотски офицери. Учредителният събор на БНМС се провежда на 20 май 1923 г. във Варна, след който Сговорът изгражда в цялата страна мрежа от местни дружества (клонове). Възприел за свое верую девиза „Към морето и Дунава – за напредък!”, БНМС „ходатайства” за приемането на закони за корабостроителството и рибарството, за построяването на пристанища и рибни тържища, за откриването в СУ на катедра по морско право, насърчава морелечението и производството на сол, допринася за откриването на рибарско училище, поставя началото на морския туризъм у нас, от 1924 г. организира – в Созопол и Варна – първите морски летни колонии (летовища) за деца на своите членове, а и курсове за инструктори по плуване… За да популяризират морското дело в страната, членовете на БНМС – около 4500–5000 на брой, главно хора от градската средна класа, публикуват статии, изнасят сказки и лекции, организират изложби, откриват музеи, устройват кинопрожекции… От 1921 г. Сговорът започва да издава поредицата „Морска библиотека”, а от 1924 г. – сп. „Морски сговор” (което излиза до 1944). БНМС провежда ежегодни събори в различни градове, организирани от местните клонове, създава клубове по водни спортове, наречени „морски спортни легиони”, от 1925 г. урежда национални състезания по плуване и гребане. БНМС просъществува до лятото на 1947 г., когато бива закрит.

Според цитираните вестникарски съобщения филмът, озаглавен „Български Дунав” или „Тих Бял Дунав”, е „снет по инициативата на Българския народен морски сговор”, реализиран „под патронажа на Ломския клон на Българския народен морски сговор” и поради това е „на Ломския клон от Б. Н. М. С.”, негова „продукция и собственост”, която организацията показва „за първи път в България” именно в Лом, а впоследствие поема и разпространението му из страната. Оказва се, че обществената дейност на БНМС е включвала и продуцирането на филми, защото е очевидно, че освен вдъхновител на „Български Дунав” („Тих Бял Дунав”) Сговорът е и „спонсорът”, финансирал изработката му.

„Епизодът”: Слизането на Христо-Ботевата чета при село Козлодуй

Титулната раздвоеност на творбата произлиза навярно от нейната двойствена същност, пробваща да обедини два различни вида кино – научнопопулярното и игралното. От една страна, „Български Дунав” („Тих Бял Дунав”) е „опит да се създаде документално-исторически филм у нас”, разкриващ природните хубости на „цялото българско Дунавско крайбрежие”. От друга страна, той съдържа игрален „епизод”, „рижисиран от младия артист от Варна г-н Васил Димитров”, показващ „слизането на Христо Ботевата чета при село Козлодуй” – възстановка (инсценировка) на историческото събитие, осъществена с участието на актьори и статисти и отличаваща се с „твърде наивното и любителско третиране на сюжета”.

Въпреки своята „наивност” (а може би тъкмо заради нея) „епизодът” се радва на успех сред публиката. По време на премиерната прожекция на „Български Дунав” в Лом „сцената с слизането на Хр. Ботев и другарите му на историческия Козлодуйски бряг” е „посрещната с бурни ръкопляскания”, а „сцената с клетвата (която те дават, че ще умрат за свободата на България)” – вдига всички „на крака под звуците на националния химн”.

В краткия рекламен текст, предшестващ показа на „Тих бял Дунав” в софийското Централно ученическо кино, цялото съдържание на филма бива предадено посредством едно-единствено изречение, очевидно концентрирало в себе си най-същественото от сюжета: „слизане на Ботев при Козлодуй”.

Споменатият вече П. Ив. Кепов оставя за идното не само обстоятелствен преразказ на „оня хубав филм” – „Български Дунав”, но и ярко свидетелство за влиянието му върху зрителите в Ученическото кино. „И филма на Морския сговор, назначен да ни запознае с Дунавското наше крайбрежие – споделя авторът във в. „Мир”, – всяка сутрин се посещава от поведе от 1000 деца на столичните училища, върху които безспорно упражнява голямо културно-възпитателно въздействие и буди техните народностни чувства. Достатъчно е да посетите едно представление, за да видите как сърдечно и бурно бъдещите граждани на столицата посрещат филма на Морския сговор. Гръмливо „ура” от стотици гърла цепи въздуха и бодрия марш „Тих бял Дунав” ехти в залата – буен и неугасим възторг се носи около тебе. Гледаш ги, очите им широко разтворени, а в тях блести радост и доволство, възбудени от опиянение, подобно рой пчели, бръмчат гласчетата им от високото четене на текста или от оригиналните и хубави коментарии по филма. Ето защо филми като „Български Дунав” би трябвало по-често да се прожектират в нашите кинотеатри. Защото: каква по-нагледна, по-жива география и история за мало и голямо и какво по-могъщо средство за насаждане на чисто здрави чувства в душите на млади и на стари?”.

1930: ДУК и Христо Константинов

През лятото на същата 1930 година кинооператорът Христо Константинов заснема поредните Ботеви тържества във Враца. За това пръв съобщава (на 2 юни) в рубриката си „Новини” местният в. „Врачански новини”, пояснявайки, че кадрите са предназначени „за културния филм „Град Враца”. По това време Христо Константинов изпълнява длъжността „завеждащ Държавната филмова лаборатория при Фонд „Кино-просвета” към МНП – факт, който обяснява огласената от в. „Македония” поява от 14 до 16 юли в Държавния ученически кинотеатър на „Ботевите тържества в гр. Вратца”. Впоследствие Константинов завършва филма си „Изгледи от град Враца и околностите му” (1930), в който навярно е включил репортажа от тържествата. Със сигурност обаче го е съхранил – заглавие „Ботевите тържества в гр. Вратца” фигурира в „Списък на филмите, намиращи се в библиотеката при фонд „Кино Просвета” на 28.V.1931 год.”, което означава, че филмът е бил собственост на ДУК, чиито служители изготвят споменатия документ.

За съжаление, днес не знаем нищо друго за съдбата както на „Изгледи от град Враца и околностите му”, така и на „Ботевите тържества в гр. Вратца” (1930).

1933: Възпоменателно утро на Пловдивското македоно-одринско опълченско дружество в кинотеатър „Екзелсиор”

На 25 март 1933 г. софийският в. „Зора” информира читателите си за предстоящо в Пловдив събитие: „Цялото априлско възстание е възпроизведено на филм. Филмирани са всички исторически места и участвуващите в възстанието революционери. Както и Ботевата чета. Тоя филм ще се представи от пловдивското опълч. д-во на 26 т. м., неделя. Тържеството ще се открие от г. П. Дървингов, зап[асен]. полковник”.

И наистина от 10.30 ч. на 26 март 1933 г., неделя, Пловдивското македоно-одринско опълченско дружество урежда в салона на кинотеатър „Екзелсиор” едно „голямо възпоменателно утро по случай 55 годишнината от освобождението на България и 57 годишнината от Априлското възстание”.

Македоно-одринското опълчение е специална българска военна част, включваща предимно доброволци от Македония и Одринска Тракия (14 670 души), които като поданици на Османската империя не е могло да бъдат зачислени в редовната ни армия. За участие в утрото от София пристигат о.з. полк. Петър Дървингов – председател на Съюза на македоно-одринските опълченски дружества в България, основан през 1932.

1934: „Звуковата” прожекция в Русе

Историческата значимост на събитието, обаятелността на личността Христо Ботев, героичният поход на неговите четници през родината и трагичният им край са съставките, които времето забърква във врящия си котел, за да ги превърне в национален митичен разказ. Подкупващ тъкмо със своята „наивност”, слушан, а и гледан с интерес от „мало и голямо” през всички епохи.

Свидетелство за правдивостта на тези разсъждения предлага ръкописът „Историческа справка за киното в Русе” на Димо Миндов, в който този дългогодишен местен кинопрожекционист, кинодеец и летописец на киното в града споменава любопитен факт. „В 1934 год. – подхваща Димо Миндов своя разказ – кинооператорът Димитър Георгиев организира в кино „Модерен театър” кинопредставление на филма „Епопеята на Хр. Ботев” – ням филм, снет години преди това и траещ около 25 минути. Този късометражен филм беше една инсценировка на историческото събитие за завладяването на „Радецки” от четата на Хр. Ботев, слизането ѝ на Козлодуй, първите ѝ сражения с турските потери. За да се получи обаче илюзия на истински звуков филм [по това време звукът е навлязъл тотално в киното, а публиката вече е отвикнала да гледа неми филми], кинооператорите, контрольорите и ръководителят на киното го „озвучават”, като чрез магнетофон, грамофон и други прибори възпроизвеждат от кинокабината говор, музика и декламират стихове, взети направо от стихотворението на Ив. Вазов – „Тих бял Дунав”. При появяването на сцените със сраженията с турците, по микрофона се предават викове на турски език, чуват се удари, чупене на предмети и пр. за илюстрация на гърмежите и боевете. При завладяването на „Радецки” се чуват думите на капитана на немски език и „гласът” на Ботев. Въпреки неточния синхрон между картините и звуците и наивното, театрално позиране на артистите на екрана, филмът произвежда силно впечатление и минава при голям успех”.

1935: Премеждията на Васил Бакърджиев и Симеон Симеонов

Свидетелствата относно заснемането на филм за Ботевите тържества през 1935 г. са едва две. Дължим ги на Васил Бакърджиев-Бакъра (1906–1980) – един от пионерите на българското кино, сценарист, оператор и режисьор. В изработената от него филмография на творчеството му е включено заглавието „Ботевите тържества на Вола” – документален филм, 1 част, 250 м. Сценарий и режисура: Васил Бакърджиев. Оператор: Симеон Симеонов. Консултант: Васил Воденичаров. Производство: „Сердика филм” в сътрудничество с БОННС”.

През 1930 г. Васил Бакърджиев заедно с оператора Симеон Симеонов-Монката (1911–1965) основават филмовата студия „Сердика филм”, за която до 1936 г. двамата заснемат десетки документални и научнопопулярни филми, полагат началото на редовен седмичен кинопреглед у нас, прожектиран в продължение на 6 месеца през 1935 г. под наименованието „Преглед на кино „Роял”, създават първите български трикфилми…

Второто свидетелство е увлекателната история, която Бакърджиев разказва в главата „Ботевите тържества и полицейските издевателства” от неиздадената му мемоарна книга „Случки, спомени и преживелици около нашето кино”, в която той проследява основните етапи от реализацията на филма.

Един ден „в студиото” [„Сердика филм”] дойдоха бонсистите Васил Воденичаров и Георги Гандев и предложиха „създаването на един филм, посветен на Ботевите тържества”. „Смятаме, че една такава творба ще обогати представата за легендарния герой” – подхваща повествованието си сладкодумният автор. Оказва се обаче, че БОНСС (Български общ народен студентски съюз – организация, тясно свързана с Българската комунистическа партия (БКП), „не разполага със средства”, за да „погаси разноските” и затова двамата посредници предлагат това да стане „с организирането на специално киноутро”. Васил Бакърджиев великодушно се съгласява, заявявайки: „Изкуството принадлежи на народа. Важното е да възвисим крилатите пориви на народното студенство”.

След няколко дни започват и снимките. „В прохладното утро слънцето обля склоновете на Вратчан-балкан. Изгревът разкри безкрайна върволица от хора, сред които по тесния коларски път се движеха с бодри стъпки множество бонсисти. В редиците кънтяха весели шеги и закачки, чуваха се Ботеви песни. Нарамили дървения апарат и тежкия статив, с Монката се промъквахме сред навалицата, за да снемем вълнуващите мигове. Задъхани стигнахме върха, изпълнен с много народ. Паметникът извисяваше снага, облян в слънчева светлина”. Следва литургия, подхваната от „лицемерните попове”, реч на ген. Тодор Радев – „опънат като паун”…

„Използвайки малките възможности на примитивния апарат, движен с ръчка – продължава Бакърджиев – с усилия заснехме образи, групи и масови сцени, които разкриват настроението на обикновените хора. Докато камерата скрибуцаше, дойде най-непредвиденият завършек на тържеството. Когато народът коленичи да отдаде своята почит, чуха се дръзки и смели слова, бонсистите развяха червени знамена, екна бойна песен. Монката запечата мигът на филмовата лента. След издигнатите лозунги полицията се стъписа, проехтя заповед: „Огън!”. Във въздуха изтрещяха изстрели, заиграха полицейски бичове… Суматохата не убегна от будното око на камерата. Един стражар ме жулна с гърбача, ритна статива. Монката се сгромоляса с апарата. Набързо се спуснахме надолу по коларския път”.

„Вечерта, когато влакът спря на Софийската гара в конските вагони настъпи оживление. Чу се тропот на подковани ботуши, понесе се шепот: „Полицейска блокада!”. Стражари със заредени пушки започват проверка на документите, двамата кинаджии са арестувани и „натикани в двора на Дирекцията на полицията”. Там Васил Бакърджиев бива разпитан лично от легендарния полицай Никола Гешев, наричан Папата – поради това, че следва две години право в Италия, където обаче не завършва образованието си, чиито очи – „тъмни и мътни, се втренчват в „сердикаджията” с „неизчерпаема злоба”. За късмет, в кабинета на Гешев влиза агента Гошо Гърка, израснал заедно с Бакърджиев, който разпознава арестанта, представя го на шефа си като човек, който „филмира разните там големци и ги показва на екрана”, гарантира за него… „След малко с Монката се намерихме на улицата. От двора на полицията ехтеше бойна песен, чуваха се възгласи: „Да живее БОНСС!… Да живее Комсомолът!”…

През следващата седмица в театър „Роял” се открива обещаното специално киноутро. Преди започване на прожекцията народното студентство изпява песента „Върви, народе възродени”, след което салонът притихва. „Светлините загаснаха. Със започване на прожекцията настъпи невъобразим шум – спомня си Бакърджиев. – Нахлулата полиция започна безогледни издевателства. Гумените палки разгониха бонсистите. С Монката трудно се измъкнахме от салона. Огромната студентска лавина се пръсна в градинката, освирквайки полицейския ескадрон. Пред театъра съскаха маркучите на пожарната. Киноутрото завърши с арести и конфискуването на филма. Дълго време седях нащрек. Очудих се, че никой не потърси отговорност от автора…”.

Тогавашната преса не отваря дума за някакви размирици по време на празненствата. Тъкмо обратното – твърди, че всичко е минало спокойно и по предварително изготвената програма. „Съобщават ни от Враца с вчерашна дата – уверява „Мир” на 3 юни в обявлението „Тържествата за Ботйов”: – Тази година на Околчица се изкачиха повече от 5,000 студенти и др. граждани. Над молитствуващите летяха аероплани, които хвърлиха венец. Държаха се речи от студента Ризов, от зап. офицер Гето Кръстев, от н-ка на гарнизона, г. полк. Кюркчиев и др. След това се състоя народна трапеза. След обед тържествата продължиха в Враца, а вечерта се състоя голяма Ботйова вечер”.

Защо тогава Васил Бакърджиевите изпълва разказа си с „безогледни издевателства”, „подковани ботуши”, полицейски „гърбачи” (бичове от волска жила или кожа), „заредени пушки” и дори „изстрели”, говори за блокади, проверки, арести, разпити, за „конфискуването на филма”? Защото го е писал през 1950^те години…

Днес е лесно да „връзваме кусури” на неговите мемоари, да иронизираме неговия „героизъм”, да се дивим на възторга му от студентите революционери, да се надсмиваме над щампованите му характеристики, не щадящи ни „лицемерните попове”, ни генерала, „опънат като паун”, нито пък Гешевите очи – „тъмни и мътни”, излъчващи „неизчерпаема злоба”… Но не бива да забравяме епохата, в която е нахвърлял спомените си. Васил Бакърджиев никога не е членувал в БКП, основаваните от него през годините филмови студии, организации и кооперации винаги са били „национални” и поради това в очите на „народната власт” той е „националист”, ерго – „фашист”. Затова и, както се казва – „плаща дан на времето”, в което всяко позвъняване на входната врата е могло да означава привикване „за справка”, безкрайно лагеруване в ТВО (Трудово-възпитателно общежитие) и дори „безследно” изчезване!

1936: Възпоменателно кино-утро на Софийското македоно-одринско опълченско дружество в кино-театър „Славянс­ка беседа”

На 14 юни 1936 г. в салона на дружество „Славянс­ка беседа” в София се провежда „първото възпоменателно кино-утро” по случай „60 годишнината от Априлското възстание и Ботевите тържества”, организирано от Софийското македоно-одринско опълченско дружество. На него присъстват тогавашният министър-председа­тел Георги Кьосеиванов, началникът на столичния гарнизон ген. Константин Златанов, неназован „представител от столичната община”, всички свободни от наряд офицери…

След като председателят на столичното дружество открива тържеството, о.з. полк. Петър Дървингов, почетният председател на Съюза на македоно-одринските опълченски дружества в България, говори на тема „Българинът – войн и борец за свободата си от старо време до наши дни”.

„След сказката бе прожектиран филма „Априлското въстание” – огласява на 20 юни пловдивският в. „Воля”, – в който е описана дейността на апостолите за българската свобода: Бенковски, Левски, Раковски, Ботев, Волов, Каблешков, Петлешков и др. Освен този филм беше представен и филма „Ботевата епопея” – от тръгването на Ботевата чета от ромънските дунавски пристанища, завладяването на парахода „Радецки” и слизането на четите на родната земя при с. Козлодуй. Представени бяха и последните Ботеви тържества в Козлодуй, Враца и на „Вола”, които станаха в началото на този месец, с пренасянето на свещения огън до лобното място на поета-революционер Хр. Ботев”.

Вестникът заключава, че мероприятието е било „отлично посетено” от „много отбрана публика”, която „излизаше доволна от общата програма, за която бяха поздравени г. полк. Дървингов, на неговата отлична сказка, и г. К. Петров, под чието ръководство са снимани филмите”.

Продуцентът

Най-сетне, 7 години след заснемането и показването на филма „Български Дунав” („Тих Бял Дунав”), на бял свят излиза името на личността, „под чието ръководство” той е осъществен – Кирил Петров Перфанов (1890–1979). Родом от Панагюрище, той е първият българин, реализирал се професионално изцяло в света на киното като прожекционист, филморазпространител, наемател и съдържател на киносалони, програматор, оператор, сценарист, режисьор, продуцент, издател (стопанин редактор) на филмово списание, основател и ръководител на сдружения, обединяващи хора от кинозанаята, администратор, мениджър…

Важен за разглежданата тема е фактът, че филмът се анонсира под заглавието „Ботевата епопея” (през 1934 г. в русенския „Модерен театър” бива огласен като „Епопеята на Хр. Ботев” – според Димо Миндов). Още по-важно е, че и през 1933 г. в Пловдив, и през 1936 г. в София той е представен на възпоменателни кино-утра, организирани от Съюза на македоно-одринските опълченски дружества в България. Ала най-важното е, че пловдивското тържеството се провежда в „Екзелсиор” – киното, стопанисвано от Кирил Петров.

Той именно е личността, която свързва в единен възел и Български народен морски сговор, и Съюза на македоно-одринските опълченски дружества в България, и кино „Екзелсиор”, и филма „Ботевата епопея”! Сам участник в Балканската война (1912–1913) – и то именно като доброволец в Македоно-одринското опълчение, Кирил Петров е председател на Пловдивското македоно-одринско опълченско дружество, устроило тържеството през 1933 г., сред основателите е (през 1932) на Съюза на македоно-одринските опълченски дружества в България, негов подпредседател от 1937 г., а в периода 1943–1945 го председателства.

Кирил Петров участва и в Учредителния събор на БНМС през 1923 г. във Варна, основател е на Пловдивския клон на организацията, чийто подпредседател и председател е в течение на 15 години, а от 1939 г., когато се премества да живее в София – и негов почетен председател. През 1924 г. урежда първото детско летовище в Созопол, където всяка година възстановяват силите си повече от 160 деца на възраст от 7 до 15 години. Той е инициаторът за създаването на езерото сред пловдивската градина „Цар Симеон”, в което младежи започват да се упражняват в гребане, а след време се провеждат и състезания по този воден спорт. „По моя режисура и снимки – пише през 1969 г. Кирил Петров в своите „Биографични бележки” – бе създаден филма „Нашето море” по случай IV-тия редовен конгрес на БНМС, състоял се в гр. Созопол през 1929”. Документалната лента, съхранявана в БНФ, показва „екскурзия на конгресистите по Черноморието”, практикуване на „риболов, солопроизводство и воден спорт”.

Освен на филмите, отразили тържествата във връзка с честването на кръглите годишнини от Априлското въстание през 1926 и 1936 г. (виж Априлската епопея на филм в Портал Култура), Кирил Петров е продуцент и на „Български Дунав” („Тих Бял Дунав”), и на „Ботевата епопея”.

Авторството

„Воля” недвусмислено посочва автора на „Априлското въстание” и „Ботевата епопея” – „г. К. Петров, под чието ръководство са снимани филмите”. В интерес на истината ще подчертая, че в „Биографични бележки” Кирил Петров и дума не обелва за съществуването на филм, озаглавен „Български Дунав” или „Тих Бял Дунав”. Затова пък той е „завещал” на БНФ три написани лично от него кратки сценария на три негови филма: „Ботевата епопея”, „Ботевите тържества в гр. Враца” (2 юни 1929) и „Той не умира” (1936).

Първият сценарий (сценарен опис) предава в 7 точки (изречения) съдържанието на творбата – идентично с това на вече нееднократно споменатата възстановка (инсценировка), имплантирана като епизод, наречен „Слизането на Христо-Ботевата чета при село Козлодуй”, в целулоидната плът на филма „Български Дунав” („Тих Бял Дунав”). За радост, този „епизод”, оказал се цял ням филм, е оцелял до наши дни и се пази в БНФ под заглавието „Ботевата епопея” (№ 11806, 2 ч., 535 м., позитив без тон). За съжаление, географичния документален филм „Български Дунав” („Тих Бял Дунав”) няма тази съдба.

И под сценария на „Ботевата епопея” има забележка, гласяща: „Настоящият късометражен ням филм е сниман по случай Ботевите тържества в 1926 [1929] г. от оператор-режисьор Кирил Петров Перфанов, роден в гр. Панагюрище 1890 година. Музикалната илюстрация от грамофонни плочи е съставена и изпълнявана от Кирил П. Перфанов”.

Дали двата филма – игралният „Ботевата епопея” и документалният „Български Дунав” („Тих Бял Дунав”) – са били започнати като отделни произведения или „ашладисването” им е било замислено от самото начало? Дали заснемането им е станало по едно и също време? От един и същи екип? Не се знае. Но се знае, че Кирил Петров е запазил „Ботевата епопея” като самостоятелен филм, за да го демонстрира пред аудиторията при определени случаи и по конкретни поводи – честване на исторически събития, годишнини, юбилейни тържества…

1940: Поредното възпоменателно киноутро

Доказателство, че тази практика на Кирил Петров не само е съществувала, но и с течение на времето се е превърнала в традиция, дава на 15 юни 1940 г. пловдивският в. „Юг”, известяващ, че на другия ден (неделя) в кинотеатър „Екзелсиор” ще се състои „възпоминателно кино-утро”, организирано от „македоно-одринското опълченско дружество по случай годишнината от Априлското въстание и Ботевата епопея” (навярно е случайно съвпадение, но на 16.VI.1940 се навършват 3 години от рождението на престолонаследника Симеон). „На утрото ще се прожектират филмите: „Прослава на българския Картаген” – тържествата в Перущица и Брацигово, както и патриотичният филм на българското киноизкуство „Страхил войвода”.

На поредното възпоменателно киноутро филмът „Ботевата епопея” не бива показан, но пък екран виждат други два филма, чието програмиране заедно едва ли е плод на случайността, защото техен режисьор, оператор и монтажист е едно и също лице – хърватинът Йосип Новак (1902–1970).

„Ботевите тържества. Козлодуй и Враца юни 1936” (1936)

Йосип Новак пристига в България през 1934 г. и се задържа в страната ни цели двадесет години, оставяйки ярка художествена диря в историята на българското кино – полага основите на звуковия филм у нас, обзавежда няколко лаборатории, обучава квалифициран персонал за работа в тях, осъществява като режисьор и оператор пет игрални филма и поне дузина документални…

Той заснема и кадрите от „последните Ботеви тържества в Козлодуй, Враца и на „Вола”, които станаха в началото на този месец, с пренасянето на свещения огън до лобното място на поета-революционер Хр. Ботев”, представени на възпоменателното кино-утро на Софийското македоно-одринско опълченско дружество, състояло се на 14 юни 1936 г. в софийския кино-театър „Славянска беседа”.

Самият Кирил Петров отбелязва в „Биографични бележки”: „По случай Ботевите тържества през 1936 г. в Козлодуй, Враца и Вола бе заснет филма „Той не умира” – по мой текст и режисура с оператор Новак, [показващ] тържествата по откриването на паметника на Хр. Ботев на Козлодуйския бряг… Това бе първия говорящ български филм, озвучен от български специалисти – Георги Парлапанов и Кирил Попов”.

За щастие, филмът е запазен до наши дни. Заглавието му, изписано върху лентата, е „Ботевите тържества. Козлодуй и Враца юни 1936”, сподирено от подзаглавието „Той не умира”. Следват други два надписа: „Ръководство и издание на Кирил Петров, Пловдив” (което ще рече – режисьор и продуцент) и „Снимки И. Новак”. Макар и озвучена (най-вероятно от споменатите Георги Парлапанов и Кирил Попов) – както с музика (тържествено-траурни оркестрови изпълнения, марша „Тих бял Дунав” и песента „Горда Стара планина”), така и с говор (дикторски текст и патетична рецитация на Ботевото стихотворение „Моята молитва”), съхраняваната в БНФ хроника  (№ 8422, 1 ч., 300 м., 8 мин. 32 сек., позитив с тон) има и обяснителни междукадрови надписи.

„Ботевите тържества. Козлодуй и Враца юни 1936” започва с кадри от крайдунавския град, показващи акостирането на пътнически кораб, от който слизат стотици гости на честването – „от цялото крайбрежие на Дунава пристигаше хиляден народ по суша и вода, за да се поклони на мястото, където воеводата с четата си слезе от парахода „Радецки” (заявява дикторският текст). Следва полагането на венци от страна на официалните лица и „родолюбивите организации”, а и забиването на първия гвоздей в кръста-паметник (извисяващ се над могъщата река), предназначен да бъде обкован – както с благотворителна цел (всеки гвоздей е имал предварително определена цена, срещу която е бил закупуван), така и като символ на „заковаването” в народната памет на великия подвиг. Тържествата продължават с конните „състезания на войсковите части” и „символичните игри на козлодуйските юнаци” (членове на Гимнастическо дружество „Юнак”). За да дойде ред на старта на щафетното „пренасяне свещения огън от козлодуйския бряг през „Милин камък” и „Веслеца” до „Вола” и „Враца”.

През това време във Враца се стича многохилядно множество. Панорама на града (с която, условно казано, започва „втората част” на филма). На гарата пристигат с влак студентите, чийто патрон е Христо Ботев, а ведно с тях и „гости от цяла България”. Шествието се упътва към връх Вола – „лобното място, където преди 60 години Ботьов падна пронизан от вражески куршум”. Там вече се е появил „първият бегач с свещения огън” (участник в щафетата). Отново има приветствия и отново се полагат венци. Тържеството завършва пред паметника на Христо Ботев в центъра на Враца – дефилиране на войската, свещеничеството и гражданството… Градският площад се изпълва с народ…

Операторската работа с една дума може да се охарактеризира като брилянтна (особено в сравнение с тази на други документални филми от периода, оцелели до наши дни), монтажът (който навярно също е бил осъществен от Новак) е традиционен за жанра, логичен, систематичен до педантизъм. Дори самата изработка на титулните и междукадровите надписи (елемент, често пренебрегван по това време у нас) говори както за сериозно отношение към професията, така и за тънък естетически усет (дължащ се в случая, без съмнение, на хърватина).

Заключителни слова

Ботевата епопея се оказва тема, вдъхновила българското кино още в началото на 1920^те. Едно от доказателствата за нейната значимост е сериозността на институциите и фирмите, продуцирали изброените филми: „Луна” АД, БНМС, МНП (ДУК), „Сердика филм”… Техни оператори са най-добрите тогавашни майстори в тази специфична област: Жак Леви, Христо Константинов, Симеон Симеонов, Йосип Новак… Изработени са под ръководството на дългогодишни и утвърдени кинодейци като Кирил Петров и Васил Бакърджиев, поне един от репортажите бива разпространен в чужбина и то от могъщата френска кинокомпания „Гомон”!

Навярно защото хубавите приказки нямат край, Ботевата целулоидна епопея продължава да шества по родните екрани вече повече от век, провокирайки и днес нашите родолюбие и патриотизъм, подтиквайки ни да свеждаме глави пред саможертвата на отдалите живота си за свободата на България.