0
3361

„Боядисаната птица“ не е измислица

Боядисаната птица

Разговор с Вацлав Мархоул за вродените киновлияния у децата на 60-те и 70-те, за тишината като звук и за правдоподобността на ужаса. Чешкия режисьор беше гост на София Филм Фест

„Боядисаната птица“ е мрачен киношедьовър с вплетени нишки светлина и надежда за спасение, именно там, където Данте съвсем ясно е видял изписано „Надежда всяка тука оставете“. И наистина, основните глави на това близо тричасово пътуване през деветте кръга на Ада, парадоксално, не са изцяло черни – съзираме и светлина, и човечност (понякога там, където най-малко я очакваме), и други нюанси, често сред най-дълбокия и непрогледен мрак, именно там и тогава, където и когато сме повярвали, че този свят е преминал отвъд прага на всякакъв човешки облик. „Боядисаната птица“ е история от времето на Втората световна война и Холокоста – по романа на американския писател от еврейско-полски произход Йежи Кошински (1933–1991) – но не и задължително за Втората световна война и Холокоста. Самият Вацлав Мархоул го е казал повече от изчерпателно – „…това не филм за Холокоста или военна драма – ако бяхме направили филм за дете от Земята, което е изоставено на Марс, смисълът щеше да е същият“.

Вацлав Мархоул

Г-н Мархоул, макар „Боядисаната птица“ да е внушително и монолитно кинопроизведение, можем ли да погледнем на филма ви и като на „история на цялото киноизкуство“? Паралели могат да се направят и с „Иди и виж“ на Елем Климов (наред със Стелан Скарсгард, Харви Кайтел и Удо Киер, вие сте поканили и самия Алексей Кравченко, който като дете изиграва главната роля в „Иди и виж“)… Ако се вгледаме в лицата на героите, откриваме у тях родство с персонажите на Бела Тар. Дори ако отидем в съвсем друга посока – американското кино: образът на детето на кръстопът между невинността и покварата („Имало едно време в Америка“)… Какво е за вас „Боядисаната птица“ в контекста на историята на киното?

Никой от нас не е бяла страница. Всички ние сме се формирали под влиянието на филмите, които сме гледали, на литературата, която сме прочели, и разбира се, на житейския опит, който имаме. Аз съм на 60 и съм дете на 60-те и 70-те, т.е. дете на истинското кино, не на видеото. Това е проблемът… Ето, вие споменавате прекрасните филми на Бела Тар, но тук можем да добавим и Ханеке, и Андрей Тарковски, както и прекрасния български филм „Козият рог“, който е един от най-важните филми за мен… Така че всички тези филми съвсем логично водят до някакво вдъхновение. Те са просто част от теб, защото ти вече не ги усещаш като нещо отделно от теб. „Иди и виж“ за мен е един наистина определящ филм, както и „Иваново детство“ и „Андрей Рубльов“ на Тарковски. Всички тези вдъхновения не идват тепърва до теб, защото ти вече ги имаш у себе си. Това е и причината да снимам всичките си филми на 35-милиметрова лента и никога да не използвам дигитална камера. Никога, никога. И никога няма да го направя.

Какво е тишината за вас? В „Боядисаната птица“ тя си е отделен персонаж, говорещ през погледна на детето.

Вижте, тишината също е звук. Никога не е просто тишина. Във филма ние всъщност я чуваме тази тишина, именно защото няма диалог. В „Боядисаната птица“ смесваме тишините от 5000 кадъра, за да постигнем тази тишина. Така че във филма вие постоянно я чувате – звукът във филма има не по малко значение от това, което показва камерата. И това е нашият, на кинотворците, майчин език – образът и звукът, а не диалогът. Това е и проблемът на съвременните… да кажем, телевизионни филми. Хората гледат най-вече сериали, а тези сериали са пълни предимно с диалог. И там хората непрестанно говорят, говорят, говорят… Но границата между телевизията и киното ще бъде все по-тънка спрямо това, което беше в миналото. Хората днес понякога остават много изненадани, когато гледат филми с малко диалог. И просто ще трябва да открият това, което беше нормално през 60-те, и да си кажат: „А, не ми липсваше диалогът! Не ми липсваше! И това работи, и си е съвсем окей“.

На пресконференцията, разказвайки как сте се запознали с детето, изиграло главната роля – Петер Котлар (ромско момче от Южна Чехия, внук на приятел на режисьора), вие описахте едно доста общително хлапе. Образът на момчето във филма обаче е коренно различен. Трудно ли ви беше да го постигнете?

Да, тежко беше. Най-вече в началото. Защото, разбира се, той никога не беше играл преди. Не знаеше абсолютно нищо за снимките, за снимачния процес, понякога му беше много трудно да бъде концентриран. Да се работи с деца е винаги много трудно… и особено в този филм. Но и аз бях много търпелив и постоянно се опитвах да общувам с него с примери. Например той много обича футбола. Един от неговите най-любими футболисти е Лионел Меси. И му казах: „Виж, Петя, ти си в същата позиция като Меси. Меси е професионалист. Може би не иска да отиде на тренировка, защото вали и е студено и може би той самият не е на кеф. Но той е професионалист и ще получи пари за това, че е отишъл на тренировка. Също като теб. Ти си моят Меси. И аз съм твоят треньор“… И той отвърна: „Добре, разбрах“. Трябва да откриете някаква игра. Никога не може да режисирате децата по същия начин, по който режисирате възрастни актьори. И ще ви дам един класически пример: имах нужда за една сцена от един истински поглед от него, от неговите прекрасни очи, но на едно дете никога не може да му кажеш: „Гледай така, изиграй го така, преструвай се“. Трябва да се получи естествено. Той обожава животните. Има куче. Обича кучето си ужасно много. И кучето много му липсваше по време на снимките. А аз го накарах да си представи следната история: „Ето, ти се разхождаш с кучето си. Но се срещаш с твой приятел, на когото започваш да разказваш нещо интересно за новата видеоигра. И неусетно забравяш, че кучето ти е с теб… И след десет минути, като приключиш разговора с приятеля си, ще се обърнеш и кучето ти ще бъде избягало. Къде е кучето ти?… Може би някой го е откраднал и може би в момента кучето ти е нечий затворник – в някое мазе, без вода“ И той започна да плаче, защото е много чувствително дете…. Тогава в очите му се появи всичко, което имах нужда да заснема.

Начинът, по който момчето проговаря в средата на филма – не на човек, а на окуцял кон, към който изпитва нежност; сцената, в която освобождава птиците от клетките… И, да, началната, почти сюрреалистична сцена, в която бяга, прегърнало невестулка, а другите деца го нападат и изгарят жива невестулката… Тази връзка със света на животните, която е връзка и с човешкото у самите нас, е и красиво, и тъжно, и зловещо на моменти предадена. Как се справи Петя с по-чудовищните моменти?

В книгата тази сцена е с катерица, не с невестулка. Във филма използвахме невестулка вместо катерица, защото е невъзможно да се получи с катерица, която би умряла в по време на снимките, което, разбира се, е страничен ефект… Но първият въпрос, когато представях филма си в САЩ, на всяка прожекция беше: „Какво става с невестулката?“… Не питаха за момчето, но винаги питаха за невестулката. Накрая, заради цензурата – особено във Великобритания – трябваше да подготвим заснето доказателство за това как точно сме направили филма и за това, че не сме убили невестулката. И това не важеше само за невестулката. В този филм не сме убили нито коня, нито някое друго животно, но явно всичко е изглеждало доста правдоподобно, щом хората са повярвали и са се шокирали… Самият Петя мина през психологически тестове преди снимките и това, което психолозите му повтаряха непрекъснато, беше: „Това е игра, не е истинско“. Беше важно да му се напомня, че само играем.

Филмът е копродукция между Чехия, Словакия и Украйна, но с Полша ситуацията е доста по-деликатна. Йежи Кошински представя романа си, когато излиза през 60-те, като „автобиографичен“, което не е вярно и това не само, че разгневява полското общество (в реалността семейството на Кошински е спасено от поляци), но и дава на крайнодесни политици, както самият вие казахте, оръжие за създаване на нови разделения. Самият Кошински е бил доста противоречива личност, но дори посредством „лъжливата автобиография“ той говори истини за онези години, а и за човешката душа изобщо…

Йежи Кошински е бил изключително чувствителен човек. И въпреки че е прекарал войната със семейството си и че те са останали в относителна безопасност, през цялото време той е бил в стрес, защото е знаел, че войната тече, че евреите биват изпращани  в концентрационни лагери. И като много чувствително дете, той е живеел с този страх през всичките шест години на войната… Някои от нещата наистина са станали така, както ги описва. Например в книгата има една сцена, в която той е в църквата и трябва да донесе Библията, но се спъва и я изпуска… Тогава селяните, макар да не го хвърлят във фекалната яма като във филма, все пак го захвърлят в калта. Но всеки, който е чел романа, може да потвърди, че той е много по-травмиращ от филма ми. Много неща не съм заснел, защото хората никога не биха повярвали, а за някои неща дори бих бил арестуван навярно… Не, във филма ми дори насилието не е директно – примерно в сцената, в която Милър вади очите на другия персонаж с лъжица: при Тарантино това би било центрирано, а моята камера е някак си встрани… Но го усещаш, знаеш какво става. И хората проектират тези сцени на насилие върху самите себе си. И макар да не го показвам директно, то си остава много, много болезнено. Защото хората вярват. Това е проблемът с правдоподобността на насилието в моя филм. Дори хората днес, които са изложени на толкова много насилие по екраните и могат най-спокойно да си ядат и да пият вино едновременно с това, без да се притесняват, защото знаят, че всичко е измислица, усещат нещо различно тук. Защото „Боядисаната птица“ не е измислица.

превод Стефан Прохоров