Бразилското кино пази спомените за неореалистичното си величие, но като че ли му е по-интересно да ги цитира и трансформира.
Когато си помислим за Бразилия, на небцето ни се появява вкус на екзотика и карнавал. Когато стане дума за бразилско кино, повтарям – кино, а не телевизия, т.е. сапунки, ясната представа на изкушения български зрител се съсредоточава доста назад през 60-те и 70-те години на ХХ век, в епохата на Cinema Novo. Каквото и да сте чували или вкусвали от бразилското кино след това (на големия екран в България), то е било доста откъслечно и недостатъчно за изграждане на отчетлива картина на бразилското филмово изкуство в началото на ХXI век. И сега си представете, че, въоръжени с подобна незапознатост, посещавате Седмицата на бразилското кино в Одеон. Разбира се, пет филма (от които гледате три) едва ли ще ви нарисуват твърде обширна или много обективна карта на съответния кинопейзаж. Но пък бихте имали възможност да задоволите любопитството си (ако ви се намира такова) накъде са се отправили наследниците на Гаубер Роша и Нелсон Перейра душ Сантуш.
Кинопътешествието би могло да започне с „Приятели” – историята на трима младежи, страдащи от синдрома на Даун. Освен че е комедия, филмът на Марсело Галвао е откровено постмодерен, което автоматично го оттласква от наследството на Cinema Novo. Може би сте гледали „Осмият ден” на белгиеца Жако ван Дормаел. Е, „Приятели” отива още по-далеч в приказката за „различните” хора, които имат право на свое място под слънцето, засято с мечти и възможности, както се полага на всички човешки същества. Филмът е забавен, почти до бурлеска, и дръзко флиртува с латиноамериканския магически реализъм и модерната филмова митология. Героите са достатъчно интелигентни не само да осъществят бягството си към свободата от специализираното заведение, в което са настанени, но и да го преживеят като някои от любимите си филмови персонажи. Освен „Телма и Луиз”, многократно гледан във видеобиблиотеката на дома, където Сталоун, Марцио и Аниня помагат, в сюжета са замесени още маскирани обири, циркови костюми, полицейски служители, преувеличаващи граждани и дълбокомислени диалози. Както в приказките се изпълняват три желания (макар и без златна рибка) и благодарение на света от филмите, който познават много по-добре от реалния, героите успяват да се справят по свой нестандартен, естествено, начин с всяка неочаквана ситуация. „Приятели” е екстравагантен, закачлив и трогателен, без да прекалява нито със сантименталните нотки, нито с киноманството си.
Прекаляване пък е ключът за следващата кинопорта по пътя към Бразилия. „Човекът, който предизвика дявола” е повече от странен филм и в някои отношения е пълна откачалка. Зрителят се киска глуповато и се чуди дали може да приеме сериозно тази порнографска притча, без грам голота, която носи зрънца филмова лудост в духа на Фелини (фееричната иреалност) и Бергман (философската интерпретация на реалността) и постоянно се люшка между откровения кич и символизма а ла Йеронимус Бош. „Разпасан” постмодернизъм или нещо като наивистичен попарт, който смесвайки артистичното и комерсиалното, рискува ту да се превърне в B–movie, ту да блокира каналите за комуникация с публиката, поради неразчитане на стила и повествователния код.
Всичко започва като ретро намигване към латиноамериканска сапунка: нахакан търговски пътник пристига в малко градче и пада в капана на местна хубавица; един ден му писва да е мъж под чехъл, променя самоличността си и… филмът преминава в паралелна реалност с рицар пилигрим, духове, дявол, фатални жени и преследване на себеутвърждаването, което се оказва… голямата любов… Или нещо такова. Никой не може да е абсолютно сигурен дори след края на „Човекът, който предизвика дявола”. С визуални елементи, напомнящи за пионера на триковото кино Жорж Мелиес, непрестанни пориви за сексуално доказване, които ни препращат към естетиката на „Декамерон” и митологично-притчови проблясъци за вечното изкушение, на което дяволът подлага бедните човеци, филмът на Моасир Гоеш озадачава на ръба между фарса и пасторала, между забавлението и възмущението.
Следва „въздишка на облекчение” в зоната на реализма. Реализъм, граничещ с неореализма или с усещане, доста близко до Cinema Novo. Но… само на пръв поглед. „Звуците на квартала” също е постмодерен в желанието си да приложи правилата за „прочит” на всекидневието на обикновените граждани към една улица на богаташки квартал. Привидно нищо не се случва, привидно не е ясно дали си имаме работа с актьори или с непрофесионалисти (любимите на неореализма „натуршчици”), привидно единствената разлика е промяната на контекста – преминаване от фавелите в къщи, обзаведени с много пари, където богатите домакини скучаят… Но кварталът е някак несигурен (привидно, защото е резултат от вътрешен „саботаж”) и има нужда от денонощна охрана. А охранителите виждат и чуват, и участват в разни неща…
Филмът на Клебер Мендоса Фило съчетава документално наблюдение с драма а ла Антониони и елементи на трилър, които изникват в най-неочаквани моменти. И в крайна сметка реализмът му се оказва по-скоро претекст за разгръщане на едно сюжетно „контраамплоа”, но зрителите доброволно се оставят да бъдат въвлечени в жанровата заблуда и лекото усещане за неудовлетвореност на финала са дължи по-скоро на драматургичните обрати (или тяхната необяснимост), а не на стиловата неопределеност на това квартално… наблюдение.
В заключение, можем да констатираме че бразилското кино е в добро здраве, подсказано от неговото сюжетно, стилово и жанрово многообразие. Най-вероятно пази спомените за неореалистичното си величие, но като че ли му е по-интересно да ги цитира и трансформира, отколкото да ги възражда.
