„7 хайдути и едно магаре“, Бранислав Нушич, превод от сръбски Ася Тихинова-Йованович, издателство „Сиела“, 2014
Поводът за написване на тази книга е особен – в предговора от 1933 г. Бранислав Нушич разказва, че веднъж посетил свой приятел и попаднал на децата му, които допрели глава до глава четели нещо и се заливали от смях. Писателят поискал да види на какво толкова се смеят и с изненада открил, че това е негова книга, която обаче съвсем не била предназначена за деца. Изтръгнал им книгата и ги предупредил, че не е за тях. Те пък го попитали кога ще напише нещо за деца и така малко по-късно се появява „7 хайдути и едно магаре“.
Дори историята да не е истинска, тя е доста правдоподобна. Защото един от първите ми книжни спомени е как майка ми ни чете Автобиографията на Нушич на глас, а ние, три хлапета – на 2, на 4 и на 6 години, се заливаме от смях. Може би затова съм останала с усещането, че Бранислав Нушич пише предимно за деца, дори когато пише политическа сатира. Нищо че книгите му излизат веднъж в детските поредици, друг път – като томчета с твърди корици и в колекция „Класика“.
Въпросът е дали сега „7 хайдути и едно магаре“ може да предизвика същите реакции у децата? По-скоро да. Героите му – Лаза Дребосъка, Мита Търтето, Сима Глухото, Миле Врабеца, Чеда Бърба и Жико Кръпката могат да бъдат разбрани от всеки и на всяка възраст. Дори нещо повече – винаги ще се намери кой да е на тяхна страна, дори когато правят пакости. Още повече, когато ядат бой, защото в онези времена боят си е бил истински бой, на него се е гледало с други очи, бил е препоръчително средство за възпитание и дори се е вярвало в здравословния му ефект.
Колкото до историята – тя е класика. Седмината герои без магарето тръгват по стъпките на Том Сойер и Хъкълбери Фин, както и на всички други непослушни деца преди тях, който предпочитат да хванат гората, вместо да ходят на училище. С тази разлика, че пред героите на Нушич няма кой знае колко романтични алтернативи, освен да станат хайдути. И те – въоръжени кой с нож и кой с вилица, кой с щрудел с вишни или прах срещу бълхи, тръгват да стават юнаци. По-важното е, че хуморът на Нушич не остарява.
Пък и писателят си е същият, независимо дали пише за деца или възрастни – ироничен и непредсказуем. Но това може да се очаква за човека, който е осъден на две години затвор за сатирично стихотворение срещу краля.
„7 хайдути и едно магаре“ излиза за първи път на български език. В хубавия превод на Ася Тихинова-Йованович, която е свършила двойна работа, защото рядко децата ще се спънат в някоя непозната дума.
И накрая – трябва да се признае, че Бранислав Нушич е прав, когато пише. „Ако тази книга няма с какво да поучи малките читатели, вярвам, че ще има на какво да се посмеят. Може би, най-много на мен.“
