Защо децата на едни и същи родители са толкова различни? Тази тема не спираме да обсъждаме по различни поводи. Защото е загадъчна, неизчерпаема и необяснима. И защото става дума за нашите деца, които израстват пред очите ни и виждаме колко различни стават едно от друго, как всяко оформя и придобива своята неповторимост. И как ние нямаме власт над този процес. И слава Богу, че нямаме.
След един такъв разговор се замислих за други двама братя – този, когото познаваме като Блудния син, и неговия по-голям брат. Знаем за грозната постъпка на малкия син да напусне бащиния дом, за последвалото дълбоко покаяние и за още по-грозната постъпка на големия брат, който обиден, гневен, озлобен и на брат си, и на баща си, и на съдбата си, не пожелал да седне на трапезата с този, който „изгубен беше, и се намери”.
Притчата е удивителна, дава отговор на много важни въпроси, но и поставя много въпроси, като ни подтиква да търсим отговор.
На пръв поглед евангелската история има щастлив завършек – Блудния син се е покаял, завърнал се е и е приет с покъртителна любов от баща си. Но това не е финалът. Големият брат приема завръщането му с гняв, злоба и настървение. Притчата завършва, без да даде отговор защо се стига до този драматичен разрив и каква е съдбата на „послушния син” по-нататък.
И ето първия въпрос: какво се е случило преди, за да се стигне до такъв завършек?
Представих си двете братчета, с няколко години разлика във възрастта, как растат щастливо под грижите на любвеобилния си баща, как играят заедно, докато са малки, как започват да помагат с каквото могат, когато порастват. Бащата е богат, децата не са лишени от нищо. Те са негова радост и надежда. За тях сигурно са се грижели слугите на богатия дом. Разбира се, случвало се и неизбежното – между тях да се появяват дрязги, скарвали се, разсърдвали се за някаква детска дреболия. Когато това се случвало, сигурно са търсели помощта и съветите на баща си да разрешат спора помежду си. Колкото и справедлив да е баща им, ту у единия, ту у другия понякога е оставало чувство на неудовлетвореност и недоволство. Нали знаем, че винаги е така – всеки вижда справедливостта по свой начин. И пораствали така, с тези натрупващи се у тях недоволства. Достатъчно ли е това, за да си обясним все пак защо идва ден, в който по-малкият брат казва на баща си: „Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота”. Така започва притчата, но искането на малкия син и още повече напускането на дома трябва да има своята дълбока причина. Решението му сигурно идва в резултат на неудовлетвореност, породила усещане за неразбиране и пренебрегнатост. Такава решителна и крайна постъпка не е момчешко хрумване. Не е спонтанен каприз. Постъпката на малкия брат е скандална и драматична, в притчата не се казва, но тя сигурно идва като гръм от ясно небе за бащата. Може да не го е изрекъл на глас, но не може вътре в себе си да не си е задал въпроса: защо? Иисус казва само, че бащата не възразил на желанието на сина си, разделил имота и му дал полагащия му се дял. И младият авантюрист тръгва по широкия свят, през девет страни в десета – „в далечна страна”.
Трудно е да си обясним неговата постъпка, обикновено избягваме да разсъждаваме за нейната причина и да търсим обяснението. Но ако намерим обяснението, притчата ще ни се разкрие в още по-голяма дълбочина.
Бащата бил богат човек, имал много земи, добитък, скъпоценности и голям дом с многобройни слуги. Първородният син се смятал за наследник на бащата. Такъв бил по-големият брат – бил сигурен, че имотът или поне по-голямата негова част му се полага по право, по закон. Стремял се да угоди на баща си, да му се хареса във всяко отношение, да бъде достоен негов заместник един ден. Към по-малкия си брат имал пренебрежително отношение вероятно, смятал го за хлапе, което за всичко трябва да слуша батко си, да му се подчинява, ако ли не – ще си носи последствията. С порастването големият брат започвал все по-открито да демонстрира превъзходството си, да крои планове за наследството, да се представя пред баща си като по-зрял, по-разумен, по-послушен, по-достоен да наследи имота. Това ставало пред очите на малкия брат и не оставало незабелязано от него. Но какво можел да направи той? Големият му брат бил заел своята позиция в сърцето на баща си, по-късно самият той ще изтъкне като своя първостепенна заслуга пред баща си: „ни веднъж твоя заповед не престъпих”.
Двамата братя живели в еднаква любов и грижа от страна на баща си. Но самите те били различни и по различен начин възприемали бащиното отношение. Има много примери и в Библията, където бащиното сърце е привързано към най-малкото дете по особен начин. Най-ярък е примерът с Йосиф и неговите братя. Бащата обича всичките си деца, но към детето, родено в старините му от любимата Рахил, изпитва по-голяма нежност, закриля го, ако по-големите му братя го пренебрегнат. И това поражда тяхната смъртна завист. Решават се дори на убийство. Нима можем да виним Яков за замисленото братоубийство?
Не е трудно да допуснем, че по подобен начин между двамата братя от притчата се е появила завист и тя се проявявала по всеки повод. В началото е била детска, но с годините накипявала. Завистта породила вражда, която все повече се усилвала, все по-често се проявявала и все по-силно избухвала. Големият брат стоял твърдо на своята позиция – че той ще бъде бащиният наследник. Това го правело пресметлив, подмолен и лукав. Малкият се чувствал все по-безпомощен. Усещал бащината любов към себе си, но му се струвало, че тя е по-голяма към по-големия му брат. Той така докарвал нещата, че все той да бъде похвален за едно и за друго. И всеки път похвалите за по-големия брат ранявали сърцето на малкия. Бил безсилен да промени ситуацията, а и брат му вече демонстрирал превъзходството си. Братската любов отдавна била изчезнала. На нейно място се била настанила не само враждата, но вече и все по-трудно прикриваната злоба един към друг. И двамата се стараели да не показват пред баща си взаимните си чувства, защото се опасявали, че ако те бъдат забелязани от него, и двамата може да изгубят бащиното благоволение. А те водели битка за бащиното сърце. Озлоблението им пречело да видят, че баща им еднакво обича и двамата. Чакали деня на развръзката, когато всеки ще нанесе решаващия удар върху брат си и ще го отстрани от пътя си. Превърнали се в Каин и Авел. Всичко ги огорчавало. Престанали да изпитват радост. Взаимната завист и ревност раздирала душите им. Охладнели към бащината любов. Охладнели за всяка любов. Дебнели се. Мислели само за едно – как да се отърват един от друг. Но не можели да показват чувствата си пред баща си – нали за неговото благоволение се борели. Престрували се пред него. Станали измамници и лицемери.
Така дошъл онзи черен ден, когато по-малкият брат събрал решителност да поиска дела, който му се пада от имота. Но нали децата получават своя дял след смъртта на баща си! За него баща му бил вече мъртъв. Не искал вече неговата любов, искал своя дял. Сигурно и бащата е видял окаменялото сърце на детето си и не се възпротивил, не се опитал да го възпре, да го вразуми, нито дума не произнесъл. Нито дума! Сърцето му е плачело, но се чувствал безпомощен. Любовта сякаш е безсилна пред завистта и злобата.
Малкият син напуснал бащиния дом. Бащата измокрял със сълзи постелката си, а големият син тържествувал. Вече нямало кой да му пречи. Вече нямало пречка въжделенията и амбициите му да се изпълнят. Но бащата не бил толкова стар. Трябвало да чака смъртта му. И да изпълнява волята му. Оттук нататък това било единственото му старание. Това било основното, което изтъкнал при завръщането на блудния си брат – „ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих”.
Но и още нещо казал в гнева си – „мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си”. А защо не е поискал? Нима баща му е щял да му откаже? Нали е видял как баща му, без да възрази, е дал половината имот на брат му. Нима на него е щял да откаже едно козле?! Но неговото лицемерие, преструвката му били стигнали дотам, че за да се покаже като изряден пред баща си, дори едно козле не смеел да поиска. Искало му се, глождело го, но не смеел да го изрече, за да не се разочарова баща му от него. Да не се изложи. Да не развали имиджа, който създал. Да не стъпи накриво и да изгуби имота.
Как се живее в такава лицемерна пресметливост? Ето как се живее – бил погребал в сърцето си и брат си, и баща си. Бил се превърнал в роб и по-лошо от роб на имотите на баща си. Предпочитал да живее без радост, без приятели, без козле, но само да не загуби наследството. Завърналия се син отдавна не му бил вече брат, а „тоя ти син”. Неговото завръщане съсипвало всичките му планове, кроежи, старания. Не радост, а ярост клокочела в сърцето му. И на всичкото отгоре баща му заклал за брат му угоеното теле, което също се полагало на него. Да беше заклал нещо по-малко, ами точно угоеното теле! Ненавиждал го стократно повече, отколкото преди да напусне дома.
Когато малкият син поискал своя дял от имота, за него баща му бил вече мъртъв. При завръщането му бащата казал за него: „мъртъв беше, и оживя”. А на големия си син казал: „всичко мое е твое”.
Големият син не губел наследството. То било негово. Всичкото. Но и то вече не го радвало. Нищо вече не можело да го радва – нито козлето, нито угоеното теле. След като убил баща си в сърцето си, самият той вече бил мъртъв.
А покаянието на малкия брат възстановило неговото синовство напълно. И той седнал на бащината трапеза, на която радостта няма край, няма предел.
След финала на притчата остава да блещука надеждата, че както малкият син се покаял, така и големият може да преживее тази промяна на ума и да седне на трапезата на несвършващата радост.
