Виждал съм Йозеф Ратцингер няколко пъти на конференции, преди да бъде избран за папа, но ясно си спомням как на 24 май 2011 г., когато излезе да поздрави българската делегация във Ватикана, бях много поразен колко крехка всъщност е фигурата на този „човек в бяло“, приведена под бремето на тежките отговорности на Католическата църква, а и под напора на годините. Помня блясъка на интелекта, излъчващ се от очите му, но и видимата умора, която струеше от него. Давах си сметка, че освен духовен пастир и изтъкнат богослов, пред мен е и един от големите интелектуалци на нашето време, диагностицирал редица от „симптомите“ му в прочутия дебат със своя съотечественик, философа Юрген Хабермас. Темата „разум и вяра“ бе една от големите теми на неговия живот. Ала най-силно ме бе впечатлила тезата му за „богословието на най-малкото“: че величието на Бога се открива именно в слабостта. Затова силата на историята е именно в онези, които обичат, доколкото става дума за сила, която не може да бъде измерена в категориите на могъществото. И затова Синът Божи избира да се яви в безсилието на Назарет и Голгота. Защото велик е не разрушаващият най-много, а носителят дори на минимална любов, по-велика и от максималната унищожителна сила.
В много отношение представите за него бяха твърде превратни. За противниците му Йозеф Ратцингер си остана един Panzer Kardinal, въплъщение едва ли не на чистия авторитаризъм, пряка проекция от неговия немски произход и юношество, съвпадащо с периода на нацизма. Което изобщо не беше вярно, както свидетелстват всички, общували или работили с него. Ала този медиен образ си остана, тъй като Ратцингер нямаше медийната харизма нито на предшественика си, великия Йоан Павел II, нито на наследника си Франциск. Той бе човек на вярата и голям теолог, но не беше „поп икона“. Не скриваше, че „престолът на св. Петър“ не е бил детската му мечта. Пред журналиста Петер Зеевалд дори споделя: Наистина очаквах най-накрая да намеря мир и спокойствие. Фактът, че най-неочаквано се озовах пред тази неимоверна задача беше за мен, както е известно на всички, истински шок. Отговорността е огромна… („Светлина на света“, българско издание 2011 г.).
И тя видимо му тежеше. След избора му за папа не крие, че имал усещането как „острието на гилотината се спуска над него“. Още преди да стане папа, през 1977 г., изнася доклад, в който цитира думите на английския кардинал Реджиналд Пол за това, че „един папа би трябвало да се възприема и държи като най-малкия сред хората“. Думи на теократ? На консерватор, вкоренен в традицията?
Да, Йозеф Ратцингер бе като мислител безспорен наследник на една голяма духовна традиция, която познаваше в дълбочина. Той не приемаше обаче Църквата да се мисли нито като „духовен корсет“ за хора, които не са в състояние да се справят със света, нито като „психотерапевтична система“, както я схваща Карл Густав Юнг. И съзираше в нея „нещо свежо и дръзко, наистина голямо, което търпеливо чака, способно да даде действително ново начало“ (виж книгата му „Солта на земята“, разговори с Петер Зеевалд, българско издание 2011 г.).
Да, папа Ратцингер се бореше с онова, което наричаше „диктатура на релативизма“, притеснен от попълзновенията на хора, настояващи как едва ли не „притежават истината“, както и от насаждането на фалшива реалност с фалшива истина. Не беше съгласен, че човекът не е способен на истина, защото това би означавало, че не е способен и на морал. Държеше човечеството да обръща поглед назад, за да види кои истини са го направили наистина велико, към делото на Иисус, защитаващ истината не със своите легиони, а със страданието Си („Светлина на света“).
Определено бе склонен да подаде ръка и на „традиционалистите“ в католическия свят, които не са никак малко; върна и възможността да се служи меса на латински. Сещам се какъв огромен медиен шум вдигна използваната от него традиционна червена папска шапка (камаурото), с която се появи веднъж през зимата, и с която, честно казано, твърде приличаше на дядо Коледа. Факт, в който мнозина съзряха едва ли не връщане към Средните векове.
В същото време малцина знаят, че той е първият римски първосвещеник, който отмени задължителното целуване на ръка. Сетне от папския герб отпадна тиарата, символ на земната власт. И ако всички римски папи до него говореха само в първо лице, множествено число, сиреч с „Ние“, той бе първият, който каза „аз“, запазвайки „Ние“-то само за най-официални становища.
В книгата си „Солта на земята“ той споделя, отново пред Петер Зеевалд, колко му станало драго, когато веднъж един представител на протестантската общност го попитал може ли да го нарича „брат Йосиф“. Съгласил се на драго сърце, защото сметнал, че това е най-хубавото обръщение, което въобще може да се измисли, доколкото се вписва изцяло в разбирането му за „християнското братство“ (развито от него в книга, публикувана още през 1960 г.).
Вярно е също, че неговият понтификат бе разтърсван и от сериозни и шумни скандали – около нерешените проблеми със сексуалните посегателства на свещеници педофили или за финансовите транзакции от разни лица през банката на Ватикана, извличали от това огромни печалби. Личният му секретар Георг Гансвайн споделя, че това му е тежало най-много като папа; чувствал се е изправен пред огромен набор от чужди грехове, с които не е бил в състояние да се справи.
И може би заради това през 2013 г. той реши, че трябва да се оттегли. Огромен урок, който папа Ратцингер остави на своите наследници. Теологът Грегоар Солари писа тези дни във в. „Ла Кроа“, че така той показа пред света лика на един „погрешим папа“, белязан от „огромна вътрешна и духовна свобода“.
В някакъв смисъл, когато днес го изпровождаме от този свят, би трябвало да се каже, че той си „отиде“ на два пъти: един път (символично) на 28 февруари 2013 г., в последния ден на своя понтификат. И втори път (физически) на 31 декември 2022 г., когато дойде вестта за неговата кончина.
Кадрите от неговото погребение също са важен „урок за смъртта“, който съвременният свят би трябвало да усвои.
През 2022 г. светът се прости с кралица Елизабет II, както и с легендарния футболист Пеле, като и двете погребения бяха силно „медиатизирани“, напуснаха ни две живи легенди. Но в нито един от двата случая не бяха публикувани други изображения, освен техни фотографии, правени приживе, където те са усмихнати и щастливи.
За два дни край отворения ковчег на Йозеф Ратцингер (папа Бенедикт XVI) се извървяха близо 150 000 поклонници, пряко се излъчва и опелото му, отслужено от папа Франциск. Целта на всичко това е да се покаже, че смърт има (факт, сякаш грижливо изтласкван днес). Че раждането, животът и смъртта са триединството, което ни прави хора. И че за да има възкресение, трябва да има и смърт, колкото и горчива и непоносима да е тази мисъл за всички нас.
Така в католическия свят се следва традиция, установена още с кончината на папа Инокентий III през юли 1216 г. Същата е и традицията с изпровождането на големите църковни йерарси в Православния изток. И това е част от християнската антропология: да се покаже тлението на тялото като надежда за вечен живот. За да се даде кураж – доколкото е възможно! – та да не се боим от смъртта в прехода към живот вечен.
За същото се говори и в „духовното завещание“ на брат Йосиф, разпространено след кончината му (писано е на 29 август 2006 г.): В ретроспектива виждам и разбирам, че тъмните и будещи страх преходи по пътя са били спасителни и че тъкмо те са ме отвели до добър пристан.
