– Аре, бе, брат, аре да излезем – чуваше се гласът на приятелката ѝ по телефона.

Това е новият език, така си говорят момичетата сега. „Аре, сестро“ – звучи прекалено остаряло и смотано. Сега не е модерно да си просто някакво си момиче или момче. Трябва да можеш да си и едното, и другото. Всички искат да са известни, да са знаменитости, да не слизат от сцената, от световната сцена. А това няма как да стане, ако не играеш. Искат да имат милиони гледания и фенове и да сменят постоянно все нови и различни тоалети и гримове. Епохата на театралния реквизит и мимикрията е, така че в епизодите преди развръзката главните герои имат да сменят достатъчно костюми и перуки. Да изпробват различни роли и да влизат в различни обувки.

Стана да се разтъпче из апартамента.

Всеки ден минаваше поне по три-четири пъти покрай сувенирния сребърен химикал с надпис „Никотиана“ и миниатюрната бронзова пластика върху седефена мида с размер на нокът на малък пръст. Ако химикалът все още пишеше, сигурно отдавна щеше да е изчезнал. Но може би този химикал ѝ се виждаше скучен. Както и на сестра ѝ. Нямаше как да знаят, че е сребърен, защото не разбираха от това. Нито пък можеха да предположат, че цената му е много по-висока от стойността на среброто, от което бе направен.

Този химикал имаше история, а нея историята никога не я е вълнувала.

Миниатюрната пластика беше на момиченце, застанало в позата на малката русалка, точно като известната статуя на тази любима по цял свят Андерсенова героиня в Копенхаген. Химикалът от „Никотиана“ – отдавна останал само сувенир, без да е важно дали някога изобщо е бил използван за писане – разказваше безмълвно историята на „малката русалка“, приседнала върху подложката му на своята малка седефена мида.

Тя още не беше чувала за „Никотиана“, но вече знаеше какво е вейп. „Никотиана“ беше минало и следователно това не я вълнуваше, а вейпът – нещо тук и сега, което се срещаше на всяка крачка. Със сестра ѝ още не бяха опитвали, но приятелките и съучениците им често подръпваха.

– Аре, бе, брат, аре да излезем…
– За какво да излизам бе, брат? Като ти се обадя аз, ти все не можеш. Само когато ти искаш, само тогава се виждаме.
– Оооо, така ли! Чакай да видиш, като не искаш! – каза ядосано момичето от другата страна и ѝ затвори.

…

На вратата се звънна. Първо кратко, след това силно и продължително. Тя не чуваше звънеца, защото обикновено през цялото време беше със слушалките на ушите си. Нещо обаче я накара да стане, да отиде до вратата и да погледне през шпионката.

Пред вратата стоеше жена, която ѝ изглеждаше смътно позната. Нямаше представа дали наистина я познава, или не, но ѝ изглеждаше някак странно близка. Не обичаше много да говори, още по-малко с непознати, но нещо я накара да отключи.

– Здравей, как си, какво правиш?
– Нищо, стоя си… Познаваме ли се – реши се все пак да попита.
– Какво!? Защо ми говориш така?
– Не разбирам.
– Шегуваш ли се? Няма ли да ме пуснеш да вляза вкъщи?
– Вкъщи?! – повиши глас в изненада.
– Какво се правиш? Искам да пишкам, не ме дръж така на вратата, моля ти се.
– Но моля ви, аз не знам коя сте.
– Ама мамо, моля ти се! Мамо!
– Мамо?! – каза и леко се дръпна назад.

Това вече беше прекалено. Всичко друго, но нямаше никакви спомени да е имала някога дете. Та кога е успяла? И освен това тази жена срещу нея ѝ изглеждаше по-голяма от нея. Сякаш можеше да ѝ бъде майка.

Жената я избута още малко и влезе в апартамента.

– Но какво правите? Моля ви! – почти извика.

Жената влезе и затвори вратата след себе си.

Усети как сърцето ѝ започна да подскача като топка в гърлото. Жената нахълта в тоалетната, сякаш знаеше къде се намира и сякаш си беше у дома. Тя изгуби ума и дума.

Опитваше се да мисли, но мислите ѝ се блъскаха в съзнанието като мухи без глави. Нищо не разбираше.

Искаше да отиде и да отвори вратата, но сякаш нещо я беше залепило за пода под краката ѝ и не можеше да помръдне.

– Искам да ям! Какво има за ядене? – каза жената на излизане от тоалетната, влезе в стаята ѝ и се тръшна на леглото ѝ.
– Но какво правите? – попита с лек нюанс на плач в гласа.
– Гладна съм. Искам да ям. Стига си се правела и ти! – продължи да упорства жената.

Тя отиде до хладилника и започна да вади продукти. Направи айрян и изпече три принцеси. Лека полека мислите ѝ престанаха да прелитат като „Пършинг“ в главата и тя започна да се окопитва. „Това да не е някоя от приятелките на майка ми и двете да са решили да ме стреснат заради номерата, които ѝ правя?” – каза си. „Но коя може да е и защо в началото ми се струваше позната?“ – продължиха да изникват един след друг въпросите.

– О, принцеси, страхотно! Само толкова ли салам ти се откъсна? А нещо за десерт няма ли? – каза жената, тръшна се на масата и започна да яде като невидяла първата принцеса.

„Колко е нахална само!“ – помисли си и усети, че едва се сдържа да не се разплаче. Жената сякаш усети това, хвана ножа, обърна се към нея, изхили се и го насочи с острието към нея.

– Какво съм ви направила? Защо се държите така? – попита я и залитна.
– О, я стига, мамо! Много си тъпа!… Ти кога ще излизаш? – попита жената, дъвчейки с отворена уста.
– Моля, защо да излизам?! – гласът ѝ преминаваше във фалцет.
– Ох, аре тая пак! Гледай я бе, гледай я! Ти няма ли да ходиш на работа? К’во си ме зяпнала?

Непознатата беше много упорита и се държеше наистина така, сякаш това е нейният дом, а тя – дъртата досадница, която ѝ пречи с присъствието си.

– И да ми оставиш пари, преди да излезеш – провикна се, мляскайки.

„Боже, какъв кошмар! Не е истина“ – помисли си и отиде към чантата си.

– Да заключа ли на излизане? – реши да попита изненадващо непознатата, сякаш вече беше наясно с ролята, която ѝ е отредена.
– А, видя ли сега, че можеш да се държиш нормално? Така те искам. Чантата си не я вземай, за какво ти е притрябвала? – изхили се „дъщерята“.
– Но вътре са документите ми – опита се да се постави в кожата на майка си и да мисли и говори като нея.
– Е, тях си ги вземи, хайде, от мене да мине.

„Господи, как така ще оставя някаква непозната жена вкъщи? Какво ще каже мама, като се върне и я завари тук?“ – сети се в един момент и застана в средата на коридора объркана.

Гостенката усети колебанието, налапа набързо последния залък, стана от масата, отиде към нея и я блъсна. Тя се олюля и падна на земята.

Когато се събуди, не можеше да разбере къде се намира. Около нея не се виждаха никакви мебели, жилището беше празно и ако не беше старият паркет, сигурно стоновете ѝ щяха да отекват като топчета за тенис на маса в стените. От паркета – кой знае колко пъти боядисван с различни цветове блажна боя – се носеше силен нетърпим мирис на котешка урина. Опита се да се надигне, но нямаше никакви сили. По жълтеникавата кожа на лицето ѝ и по бялата ѝ коса се виждаха следи от засъхнала кръв.

През счупения джам влетя врабче. Чуруликането му беше последното нещо, което запомни от този живот.

…

– Аре, бе, брат, аре да излезем… – чу пак гласа ѝ в телефона.
– Казах ти, че не искам да излизам сега – осмели се да ѝ противоречи за втори път.
– Маменцето ще ти се кара ли? Хахаха – озъби ѝ се злобно.

В този момент майка ѝ влезе през вратата и заключи. Тя нямаше навик да посреща майка си, но сега стана, свали си слушалките и излезе в коридора да я посрещне.

– Здравей, мамо.
– Здравей, миличка.
– Имам да ти кажа нещо.
– И аз, моето момиче.
– Аз се държах много лошо към теб… И разбрах, че си права за приятелите и приятелството.
– Много се радвам, че си имала време да помислиш за тези неща… Сигурна бях, че ще разбереш. Ти си умно момиче.

Но знаеш ли, миличка, трябва да те предупредя за нещо. Появила се е нова измама. Трябва да сме много внимателни. Звънят на вратата или те спират на улицата непознати и започват да се преструват все едно са ти близки – майка или дъщеря, или сестра, или баба… Искат да те накарат да се чувстваш неудобно, че не си ги познал, да започнеш да изпитваш вина и да се объркаш – да не знаеш със сигурност нито какво помниш, нито кой си, нито на колко години си. Много са ловки. Знаят, че никой от нас не е идеален, че всеки от нас има за какво да съжалява и винаги точно успяват да нацелят слабото място. Дори да не си имал никога деца и да си още дете, могат да те накарат да се почувстваш така, все едно си убил всичките си деца или си виновен за гибелта на цял град. Целта им е да откраднат каквото и колкото повече могат.

Вчера са намерили леля Пепа мъртва в апартамента ѝ, който бил напълно празен. Кой знае дали и тя не е станала жертва на такива измамници…