Гледна точка

Брат

2572

Много шамари ядеше Кико. Той просто дразнеше хората. Тоест нас, децата. Беше една марда, не ти е работа. Но все се мъкнеше с нас, какво да го правиш, нали беше от нашия клас. Търпиш го до едно време, но накрая ти писва. И пляс, един шамар. Или шокче. Той само казваше ох. Не плачеше. А и главата му беше ръмбеста, как да кажа, много подходяща за тази работа. Беше размъкнат, беше бавен, беше дебел, идеален да дразни хората. Тоест нас де.

Но веднъж Зипо ама направо го преби. Зипо ни беше нещо като вожд. А му викаха Зипо, защото пушеше и имаше запалка Зипо. Може и да я беше отмъкнал от масата на някое кафене. Той преби Кико, защото Кико изведнъж се запъна. Щяхме пак да ходим до недовършения строеж, край който минаваше улицата с магазините и по нея минаваха много хора. И друг път бяхме ходили там. Качвахме се на третия етаж и пускахме върху главите на хората едни неща, които купувахме от аптеките и които, като ги напълниш с вода, ставаха дълги по половин метър. Обикновено пращахме Кико да ги купува, но сега той отказа.

– Хайде бе, дебел! Отиваш и купуваш. Какво толкова? – уговаряше го Зипо. И накрая му излющи един шамар. И го почна с юмруците. Разкървави му носа. Играта се развали и всички се изнесоха. Останах само аз, защото с Кико живеехме на една стълбищна площадка. Добре че кръвта спря. Донесох му салфетки от сладкарницата да се избърше. Не за друго, а защото, ако ни срещнеше майка ми, щеше да пита какво е станало. Кико седеше на пейката на тротоара и хълцаше.

– Ще види той – чух го да си мърмори. – Ще кажа на брат ми. И той ще го счупи от бой.

Стана ми интересно. Досега не знаех, че Кико има брат. Но Кико дума повече не каза.

През следващите дни, за всеки случай, казах на Зипо, че Кико май има брат. Зипо изръмжа, не даде вид, че се е стреснал, но остави Кико на мира.

Понякога ходехме в полето, което опираше до последните блокове в нашия квартал. Там имаше изсипани строителни отпадъци, огромни тръби, в които се криехме, островчета с дръвчета и зеленина, запазили се все още по някакво чудо, дори имаше нещо като речица, която ненадейно се появяваше и пак така ненадейно изчезваше в земята. Бяхме си довлекли един обелен дънер, сядахме на него и гледахме водата. Зипо се беше опитвал да лови риба във водата, казваше, че тука има риба, но още нищо не беше хващал.

Но сега, като се завлякохме там, видяхме едно огромно платно, проснато на земята, нагърчено, набръчкано, дъждът го беше валял, но си личеше, че е от някаква много особена материя. Обиколихме го внимателно, пипахме го, сякаш щеше да ни ухапе, но така и никой не можеше да каже какво е това нещо. И очилатият Людмил, който знаеше всичко, включително имената на червеите, на мухите и на звездите.

– Това е парашут – каза изведнъж Кико, след като мълчанието ни започна да расте.
– Ти пък откъде знаеш? – засече го веднага Зипо.
– От брат си знам. Той лети с такива неща.
– А къде е тогава парашутистът, като толкова знаеш? – попита съвсем на място Зипо.
– Не знам – каза Кико. – Но ще питам брат ми.

Прибрахме се по къщите чак когато започна да пада здрач. Зипо вървеше с Кико напред, беше преметнал ръката си през рамото му и нещо му говореше.

Вечерта попитах майка ми верно ли Кико има брат.

– Няма такова нещо! – каза майка ми. – Кой ти каза?

Аз се направих, че не съм я чул.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора