За два британски филма в програмата на Киномания 2016 – „Флорънс“ на режисьора Стивън Фриърс и „Легендата за Барни Томсън“ на Робърт Карлайл.
Британските режисьори често маркират своите сюжети по неподражаем островен начин дори когато действието не се развива в родината им. Понякога това е чувството за хумор, друг път е ексцентричността. А защо не и двете заедно… В програмата Фестивал на фестивалите от Киномания 2016 ще откриете поне два британски филма в подкрепа на тази теза. „Флорънс“ е история за американка в Ню Йорк през 1944 г. „Легендата за Барни Томсън“ разказва за шотландец в Глазгоу в наши дни. Общото между една биографична драмедия и една черна комедия се оказват ексцентричните персонажи и ироничният поглед към живота.
Англичанинът Стивън Фриърс (на когото завинаги ще сме благодарни за „Опасни връзки“) не е специалист в комедиите, а през последните десетина години се е съсредоточил с особена страст върху биографиите на повече или по-малко известни личности. Най-новият му филм се занимава с богатата американка Флорънс Фостър Дженкинс, известна със страстта си към музиката, покровителството за оперната култура в САЩ от началото на ХХ век и.. с бездарността си като певица. Преданият й съпруг Синклер е англичанин, бивш актьор и понастоящем абсолютно отдаден на призванието да поощрява музикалните прищевки на Флорънс и да я пази грижливо от възможни недоброжелателни отзиви за „таланта“ й.
Шотландецът Робърт Карлайл, утвърден актьор с два специалитета – зловещи персонажи и безподобни карикатури, е решил, че на 55 е време да мине зад камерата. За целта избира екранизация на история, изтъкана от абсурд и потрес. Скромният бръснар Барни е съвършеният загубеняк. Дори когато е на път да изгуби работата си – едничкото, което запълва празния му живот, той не е в състояние да се амбицира или ядоса достатъчно, за да промени обстоятелствата. Затова съдбата взима нещата в свои ръце, което първоначално му създава известни усложнения с откачената майка, смахнатия приятел и натрапчивия полицейски инспектор, които единствени се интересуват от Барни, но впоследствие славата на сериен убиец неочаквано му се отблагодарява…
„Флорънс“ съвместява успешно личната драма на една щедра жена (която очевидно има нюх за всичко в обществено-музикалния живот на Ню Йорк от 40-те години, освен за посредствената си музикална „дарба“) и комизма, породен от разминаването между представа и реалност. Филмът неочаквано, но с голяма доза последователност се превръща в комедия на ситуациите, изпъстрена с драматични поанти и лирични отклонения. Режисьорът се справя чудесно с баланса и нито за момент не окарикатурява персонажите си и не принизява техните емоционални преживявания. Общото усещане е за някаква необикновена смес от затрогващ хумор и закачлива тъга, каквато Фриърс не е демонстрирал до момента.
„Легендата за Барни Томсън“ често е на ръба на добрия вкус, откъдето успява да го измъкне предимно абсурдният хумор, който ни напомня, че не трябва да приемаме ситуацията на сериозно. Като криминална история филмът звучи изопачено и недостоверно, а като комедия – еднообразно и несъразмерно брутално (с оглед на фабулата). Събрани заедно, двете съставки постигат равновесие с променлив успех, което обаче е достатъчно ефикасно, за да предизвика любопитство и да подстрекава някаква „уродлива“ наслада от ексцентричния ход на събитията. Сякаш Робърт Карлайл се опитва да събере на един екран сюжетни и жанрови елементи, които не съжителстват мирно и някой постоянно „стърчи“ извън контурите.
Флорънс е трогателна в своята наивност, но не по-малка симпатия будят грижовният съпруг Синклер и всеотдайният пианист Козме, които стават „съучастници“ в музикалното престъпление с абсолютното съзнание, че това е малко непочтено, но човешки целесъобразно. Мерил Стрийп, която напоследък щедро споделя музикалния си талант, вероятно е имала много трудна актьорска задача, предвид необходимостта да пее фалшиво.
От друга страна, Хю Грант, чиято актьорска кариера изглеждаше в упадък през последните години, прибавя една от най-добрите роли в актива си. С други думи, Стивън Фриърс не само се справя чудесно с биографичните ограничения и с жанровата еквилибристика, но е открил и най-добрите изпълнители за своята музикална трагикомедия.
Чешитите, които населяват „Легендата за Барни Томсън“, са онзи безспорен елемент от филма, който омаловажава всяка наченка на раздразнение от неговите ексцесии. Самият Барни е неподражаем в своята безнадеждност, инспектор Холдал е нещо като събирателен образ на всички подигравки, с които британските филми обичат да осмиват полицейската си система, но черешката на тортата е майката на Барни – Семолина. Неузнаваемата Ема Томпсън отдавна не е била толкова зловеща и отвратително магнетична. Що се отнася до Робърт Карлайл, актьорският му талант е безспорен, особено в характерни роли, и това със сигурност засенчва някои от изборите, които прави режисьорът Карлайл, поне за момента.
На пръв поглед между „Флорънс“ и „Барни Томсън“ няма нищо общо, освен може би екстравагантното чувство за хумор на създателите им. На втори поглед това са британски филми, често неловки, леко дразнещи, префърцунени или озадачаващи, но неизменно интригуващи.
