Уж наближава краят на зимата, но температурата рязко падна, заваля сняг, снежната покривка се задържа върху вкочанената земя. Задържа се и върху раменете на бронзовите фигури на светите братя Кирил и Методий пред Националната библиотека. На фасадата ѝ с едри бронзови букви са изписани техните имена. Всъщност е изписано „Народна библиотека Кирил и Методий”. Надписът не е променян, откакто е поставен, а през соца всичко беше „народно” и братята не бяха „свети”. А днес такива дреболии вече не ги забелязваме, както не забелязваме още хиляди неща, през които погледът ни минава всеки ден, с които съзнанието ни е свикнало. Може би защото мислим за по-важни неща, може би защото нещата, за които мислим, винаги са по-важни.
Но ето, в ледената тиха вечер застинах пред паметника на светите братя. Снегът беше върху раменете им и точно той отключи асоциациите в съзнанието ми. Те винаги са тук. Вградени са в нас. Светостта им не е в бронза, не е в скулптурите, не е във физическото присъствие на техния паметник. Толкова плътно живеят във всеки от нас, че за тях се сещаме едва няколко пъти годишно. Носим техния дух в себе си така естествено, както дишаме.
Тези фигури, изработени от скулптора Владимир Гиновски и поставени пред Националната библиотека през 1975 г., са изработени също по асоциация. Тъй като никой не знае точно как са изглеждали светите братя, скулпторът е поканил двама мъже, които в неговите представи са се доближавали до техните образи, да му позират, изваял е две внушителни фигури, които въплъщават и внушават светостта, просветеността, енергията и неустрашимостта на духа на братята и ние десетилетия наред в тези бронзови фигури виждаме равноапостолите. В Деня на просветата и културата пред тях се произнасят тържествени слова, полагат се венци и цветя, пеят се песни, покланяме се, всеки както разбира това. През другите дни минаваме край същите фигури, без да ги забелязваме, без дори да се обърнем – образите им не могат да изместят мислите на ежедневието от ума ни. А те са все там, застинали, неподвижни, през лятото бронзът е нагорещен от слънцето, през зимата е леден и на раменете им има сняг. В своята застиналост и неподвижност те са като канари и с това изразяват, че делото, което са извършили, наследството, което са оставили, е устойчиво и непоклатимо като скала, неподвластно нито на летния зной, нито на сковаващия мраз, нито на историческите водовъртежи, нито на политическите превратности, нито на злобата на деня.
Докато ние водим нашите спорове, те стоят там неподвижно, но не безучастно, а безпристрастно. От години водим спорове с държавата, която сега се нарича Република Северна Македония, в споровете участват историци, политици, духовници, дейци на културата, граждани, никой не остана безразличен и безучастен в тези спорове. Просветителите Кирил и Методий стоят в центъра на разгорещения спор, не отхвърлят почитта нито на българите, нито на македонците, нито на гърците, нито на сърбите, нито на руснаците, нито на украинците, нито на чехите, нито на словаците. Не може никой от нас да вземе част от тях, не може никой да ги присвои за себе си, нито целите, нито на части. Само ние се раздробяваме и то толкова повече, колкото по-настойчиво ги искаме целите. На фона на нашите спорове и претенции тяхното дело още повече се откроява като наднационално и неподатливо на национален егоизъм. Дори да имат частица българска кръв, те са византийски възпитаници и служители, дошли с мисията да ни донесат просвета и култура, да ни просветят със светлината на Евангелието, да ни приобщят към цивилизацията, да положат основите на държавата на духа, но ето, че не са се спрели тук, а са отишли при други народи, водени от същия дух, натоварени със същата мисия, посветени на същото дело.
Именно това дело е вечно и заради него ние отливаме фигурите им от бронз. Навсякъде, където са стъпили, са им издигнати паметници и хората се покланят пред тях. Паметниците стоят неподвижно, а светът около тях не спира да се движи и променя. Паметниците съхраняват константните величини в променящия се свят, памет, отлята от бронз.
Зад гърбовете им като храм се въздига Националната библиотека. Като че ли двамата братя носят на раменете си духовния трезор, чието начало са положили. Духът им и вдъхновеността им е вложена във всеки от хилядите томове, които се съхраняват в библиотеката, които се умножават ежедневно чрез труда на стотици автори, всеки от които също носи частица от вдъхновението на просветителите, също надгражда и развива просветителското дело, започнато от тях. Те стоят неподвижно, но дават посока на нашето движение. Нашите дела са мимолетни като снежинките, които днес са навалели по раменете им, а утре ще се стопят безследно. Тяхното дело е като бронзовите им рамене, над които вали сняг, духат ветрове, изливат се дъждове, но те са все там, независимо дали ги забелязваме, или не.
Случайно ли ме бяха сполетели тези мисли, или не? На другия ден разбрах, че църквата отдава почит на успението на свети Кирил.
