„Дух в броня“ разказва за Мотоко, която губи тялото и самоличността си, но получава високотехнологична броня. В желанието да бъде зрелищен, докато задълбава във философски територии, филмът на Рупърт Сандърс надхвърля капацитета си.
Битката за човешкото съзнание (или пък душа) се води на много фронтове в киното. Сред любимите сюжети на фантастиката винаги са били манипулацията, генерирането на супер оръжие, „злоупотребите” с мозъка и унижението на „синтетичните хора“. В този ред на мисли „Дух в броня“ на Рупърт Сандърс („Снежанка и ловецът”) не добавя нищо ново по темата като съдържание, а ефектната визия бързо ще потъне в морето от свръхиновативни технологични решения, които се надпреварват за зрителското внимание.
В основата си „Дух в броня“ е японски манга комикс на Масамуне Широу и едва ли е случаен фактът, че всички досегашни кино и телевизионни превъплъщения на поредицата са анимационни. Важен елемент в акциите на елитните спецчасти от Отдел 9 е фонът на действието – средата на ХХI век, когато светът е преживял още две световни войни, а хората намират в кибернетичната медицина последна „утеха“ за тленното си несъвършенство. Този постапокалиптичен дух липсва във филма на Рупърт Сандърс (което не е непременно недостатък), също както и различните варианти на злодеи и терористични структури, срещу които да се изправи Отдел 9 (макар че в началото нещата изглеждат иначе и за известно време сме в криминалния жанр). Така теренът е разчистен за философско изследване на границите на човечността или за личната битка на Майора по пътя към „себепознанието“. Ако това ви наведе на мисълта, че сте попаднали на психологическа драма – в грешка сте, все още се намирате в зоната на фантастичния екшън, при това с доста предвидими ходове, дори за незапознатите с правила на оригинала.
Проект 2571 представлява „монтиране“ на човешки мозък в синтетично, ултрамодерно „тяло“ с цел изработване на съвършеното оръжие. Някак си автоматично мозъкът бива отъждествен с Духа, който получава киберброня, много по-надеждна от всяка тленна обвивка. След това се озоваваме в киберград – рай на „естетичната хирургия“ от нов тип, и сюжетът някак се завърта около синтезираните подобрения за всякакви ситуации, които една суперкорпорация предлага на хората. Всички сетива са заменими, някои от обитателите на този град са повече киборги отколкото човеци (и следователно нямат сърце!), а на преден план излиза тезата, че спомените не са важни (защото всеки може да ги манипулира или унищожи), важни са делата ти. Виртуалният свят в „Дух в броня“ е любопитен като всяка нова играчка, но моралните въпроси, които се стремят да го „оживят“, остават някак повърхностни и формални.
След множеството японски анимационни проекти и продължения по темата, смисълът да се направи американски игрален филм (освен за да се „изфукат“ със спецефектите и да се наслаждаваме на голото тяло на Скарлет Йохансон), би намерил логично обяснение в някаква нова трактовка или странична гледна точка (различна от факта, че Стивън Спилбърг бил запленен от тази манга и героите й). Но дори да е имало подобен замисъл в основата на сценария – да се акцентира предимно върху душевните терзания на Майора, чувството й за непринадлежност към този свят и желанието й да открие истината за миналото си, – той остава твърде стереотипен. От друга страна, поради намерението да се погледне по-отблизо генезисът на един конкретен „дух в машината“, с произтичащите от това морални дилеми и криминални посегателства, комиксовата интрига на филма остава малко на заден план и в резултат се получава някакъв хибрид между два типа сюжет, чиято симбиоза не е доизпипана.
„Дух в броня“ на Масамуне Широу е киберпънк манга за отряд за борба с безредиците, който се противопоставя на организираната престъпност в един антиутопичен свят, населен със синтетично модифицирани индивиди. „Дух в броня“ на Рупърт Сандърс е началото на (вероятна) американска поредица за Мотоко, която губи тялото и самоличността си, но получава високотехнологична броня и се превръща в многофункционален, регенериращ се боец с високоефективна бойна подготовка. И след като (вече) знае коя е, ще спасява света (в бъдеще) заедно с колегите си от Отдел 9. Ако оставите мангата настрана и се съсредоточите върху наличната драматургия, ще откриете различни любопитни препратки към други мотиви за виртуални и психологически манипулации в киното. Тук са софтуерните кодове, хакерите и компютърните вируси от „Трон“ (1982, реж. Стивън Лисбърг), които превръщат потребителя в „програма“ (или в бъг). Редом с тях се промъкват революционните технологии за психоанализа от „Клетката“ (2000, реж. Тарсем Синх), където най-добрият начин да узнаеш истината, която пациентът крие, е да влезеш „физически“ в съзнанието му. Компания им правят методите за вербуване на „престъпни елементи“ и трансформирането им в камикадзе от „Никита“ (1990, реж. Люк Бесон). Изброените заглавия нямат монопол над споменатите трикове, разбира се, просто бележат някакво ниво на първоначална оригиналност, което отсъства от „Дух в броня“ (2017).
В желанието си хем да остане зрелищно атрактивен, хем да задълбае едновременно във философски територии, които са маркирани в различни части по протежение на манга поредицата, филмът на Рупърт Сандърс надхвърля капацитета си. И тъй като няма да получите ново преживяване от класата на „Ex Machina: Бог от машината“, опитайте да се забавлявате в компанията на Скарлет Йохансон, Такеши Китано и останалите от киберклуба.
