Начало Идеи Гледна точка Бръсначът на Окам
Гледна точка

Бръсначът на Окам

2640
Паул Клее, „Умник“, 1934 г.

В понеделник главният редактор извика стажантката в кабинета си.

– Седни – каза ѝ.

После дълго време я разглеждаше сякаш под лупа, като че ли беше изумрудено морско конче или златна пчела. Не приказваше нищо, само я гледаше. Той обичаше психологическото айкидо.

Момичето на свой ред гледаше към тлъстите зелени листа на фикуса в ъгъла на кабинета. Въпреки сравнително малката си саксия фикусът беше израсъл до тавана, беше станал един такъв широкоплещест, беше запълнил целия ъгъл и приличаше донякъде на живо същество. Но понеже, както е при всяка жена, особено толкова хубава, момичето имаше свръхразвито периферно зрение, тя също успя да разгледа началника си. Видя, че има скъпи златни рамки на очилата, че брадата му е възрядка и може би затова се е обръснал старателно и че се е порязал при бръсненето. Значи е бързал.

Главният редактор беше легенда. Той много рядко общуваше с редовите журналисти. Да не говорим за стажантите. Свеждаше задачите по вертикала, чрез преките началници. Така че тази среща в кабинета му беше голямо изключение.

Момичето наистина беше много красиво. Главният редактор почти беше готов да признае в най-дълбокото на своята видяла всичко и разделена с всякакви илюзии душа, че това същество отпред на стола притежава съвършената женска красота. Дори донякъде се притесни, защото като запален човешки изследовател, беше убеден, че съвършената красота е стерилна. Но забеляза, докато тя си облизваше устните, че едно от зъбчетата ѝ е криво, а и косъмът на косата ѝ е тънък и се успокои.

– Ще трябва да направиш интервю с писателя Х. Не е давал интервюта от двайсет години. Той скоро има юбилей. Писателят е на инвалидна количка, предполагам, знаеш. На младини е живял доста бурно, направо разточително. Но още е с бодър дух. Тук съм ти приготвил една подробна справка, ще ти я дам. Чела ли си нещо от него?

Това беше най-трудният въпрос за главния редактор. Той знаеше, че младите не четат. Но, от друга страна, момичето изглеждаше достатъчно интелигентно, за да не посмее да го излъже, ако не беше чела нищо.

– Само последната му книга. Той е любимият писател на майка ми. Тя има всичките му книги. И тази последната направо ми я натика в ръцете. Тъй че нямаше какво да правя и я прочетох.

– Хареса ли ти?

– Ами да.

– Това е добре. Това облекчава нещата. Но сега ще ти трябва максимална концентрация. Ще трябва да прочетеш и някои от другите му книги. Не всички, само още две. Нямаш много време. Интервюто е насрочено за четвъртък. В петък трябва да си готова. За да влезе в дебелия съботен брой.

Главният редактор незабелязано изтри с палеца и средния пръст на дясната си ръка влагата в края на устните си. Той веднага оцени взривната мощ на идеята за такова интервю, която се появи във връзка с наближаващия юбилей. Двайсетгодишно медийно мълчание. Това си струваше усилията. Разбира се, учуди се на странно бързото и лесно съгласие от страна на писателя, но време за губене нямаше. Естествено, можеше да прати за интервюто всяка една от опитните си журналистки, имаше поне дузина такива, две на свой ред направо красавици и още една, която беше истинска фурия, но тя пък изглеждаше като избягала от фризьора. Но той избра варианта със стажантката. Интуицията му подсказваше, че при писателя Х., с доста палава в миналото биография, който, на всичкото отгоре, не беше давал интервюта от двайсет години, единствено магнитът на младостта можеше да осигури истински медиен удар.

– Това е – разпери ръце главният редактор. – Отивай да се готвиш. Ето справката. В сряда сутринта ще ми покажеш въпросите. Знаеш как е. Най-лесно е да му пратим въпросите и той да отговори писмено. Но аз искам живо интервю, с хъмканията, с междуметията, с импровизациите. А, да. И още нещо…

Главният редактор се засмя и стажантката отбеляза, че усмивката го прави много симпатичен, превръща го направо в хъшлак.

– Длъжен съм да те предупредя… Класикът обича да попипва. Но ти не си малко момиче. Успех!

Интервюто пожъна голям успех. От телевизиите също полетяха към писателя Х., но удариха на камък. Стажантката се превърна за броени часове в нещо като звезда.

В понеделник главният редактор отново я извика. Този път я посрещна прав и я настани на едно от креслата около масичката, а сам той седна срещу нея. Не може да му се отрече, че владееше като ластик изкуството да скъсява и да удължава дистанцията между себе си и подчинените в зависимост от случая.

– Много добре, моето момиче! Едно голямо браво! От другия месец си назначена на пълен щат. Имаше ли някакви проблеми?

Тук той затаи дъх. Както всяка душа, хранеща се от човешките подмоли, обичаше да се наслаждава на шлаката от занаята, онова, което не влизаше в материалите.

Момичето вдигна рамене.

– Писателят беше чудесен. Отговори ми на всичко. А в началото дори ме спаси от провал. Каза, абе, я да проверим дали записва това касетофонче, че нещо не свети. И се оказа, че не съм го включила.

– Дерзай, моето момиче! В теб има много хляб – каза на раздяла главният редактор. Мразеше подобни тъпотии като глагола „дерзай”, но не му дойде нищо по-подходящо в главата.

Стажантката затвори вратата на кабинета след себе си и се усмихна наум. Преди няколко седмици се беше свалила с един студент по философия в четвърти курс, с много бърз ум и с мазно кокче на темето, който в хода на някакъв спор надве-натри я открехна какво се крие зад фразата „бръсначът на Окам”. И сега тя за миг се изкуши да използва тази парола пред главния редактор, но в крайна сметка се отказа.

А нещата наистина бяха прости. Писателят Х. беше съученик на дядо ѝ, който също пописваше и имаше издадени няколко книжки. И когато внучката започна работа като стажантка в най-големия вестник и сподели с баба си, че на планьорката е обсъждана идеята за интервю с писателя Х., баба ѝ изобщо не се подвоуми, а веднага вдигна телефона и му се обади. По-нататък беше лесно.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора