0
1529

БСП в спор с историята

Или за трудните истини в българския ХХ в.

TNikolov

Миналото е скръбно убежище на политиката, пише в едно свое есе Йосиф Бродски. Щом една партия тръгне надолу, неяснотата на нейните стремежи често размътва психиката й, защото вече не може да разпределя времето. Така изчезва единствената й утеха – усещането за автентичност на начинанието, което е нещо реално, и тя се потапя в свят, населен с призраци.

Горе-долу такава е днешната ситуация на БСП. Сведена до най-твърдото си ядро (средна възраст 69 години), смазана от десет последователни загуби на изборите и сдаването на последните „червени крепости”, в момента БСП наистина не знае накъде да поеме. И то не само предконгресно (в спора между Миков и Нинова), но и следконгресно (в опит за търсене на някаква нова идентичност – отвъд Русия или призрака от „Комунистическия манифест”).

Че БСП живее в свят с призраци, по това спор няма. Но сега разбираме, че тя държи да влезе и в спор с историята, предлагайки със закон „да бъдат обявени за престъпни авторитарните режими в периода 1923-1926 г. и 1934-1944 г.”.

Тезата на социалистите е, че който „не подкрепя закона, очевидно подкрепя фашизма”.

Доста изветряла реторика, която сме чували (и учили) от комунистическите учебници преди 1989 г. Там всеки, изразил позиция, разминаваща се с тази на БКП, автоматично биваше заклеймяван като „фашист” (а не като нацист: интересно е, че комунистическата пропаганда така и никога не направи разлика между фашизма на Мусолини и нацисткия режим на Хитлер, макар да става дума за различни тоталитарни режими). Накратко, целият политически режим до 1944 г. се определяше като „монархофашизъм”; „фашистка” беше и „българска буржоазия”, както и „буржоазната интелигенция”; фашистки бяха и „буржоазните партии” – включително и най-прозападно настроените (Демократическата, Радикалдемократическата).

„Фашисти” бяха не само привърженици на авторитаризма като Александър Цанков или Богдан Филов, но и демократи като Никола Мушанов (загинал в следствието на ДС) или Александър Гиргинов (намерил смъртта си в лагера Белене). Че даже и социалдемократи като Кръстьо Пастухов (удушен в Сливенския затвор) или д-р Атанас Москов (минал през цялата Голгота на комунизма, включително през лагера в Белене, но успял да доживее 1989 г.), за които съществуваше специалния термин „социал-фашисти”, изкован някога от Георги Димитров в Коминтерна.

Но да речем, че така е било някога – в НРБ.

Сега, четвърт век след промените, би трябвало да е друго. Българската историческа наука отдавна не е „слугиня на идеологията”. Появиха се задълбочени изследвания за българския комунизъм (Георги Фотев, Ивайло Знеполски), за непосилната колективизация (Михаил Груев), за практиките на ДС и нейната кастова структура, предаваща се по наследство (Момчил Методиев и Мария Дерменджиева), за „всекидневието на соца” и борбата на „културния фронт” (Иван Еленков). Освен, че описват комунистическия период, споменатите изследвания, както и редица други, правят най-сетне възможно втората част от българския ХХ в. да влезе в учебниците, а не да блуждае като призрак из подземията на колективната ни памет.

И тъкмо това провокира истеричната реакция на БСП.

Поради „биографични съображения” на застаряващия си електорат, БСП със зъби и нокти е решена да брани „комунистическата версия” на българската история. А в случай, че не успее и периодът след 1944 г. все пак влезе в учебниците – с политическите репресии и лагерите, както и с антитоталитарната литература („Белене” на Стефан Бочев или „Задочните репортажи” на Георги Марков) – тогава най-лесната „опорна точка” е следната: комунистите също са жертви.  Само че преди 1944 г.

Може и след 9 септември 1944 г. да е имало „някои грешки” ни казват председателят на БСП Михаил Миков и депутатът Стоян Мирчев (внук на идеолога на БКП Стоян Михайлов), ама преди това са се леели реки от кръв, избивали са се хора заради техните комунистически убеждения, тоест последвала е „законна мъст”.

Явно тъкмо от този „жертвен ексцес” тръгва и налудничавата идея със закон да бъдат обявени управленията 1923-1926 и 1934-1944 г. за „престъпни”.

Проблемът на БСП, освен обременителната им некомпетентност, е и чисто психоаналитичен – те наистина не правят разлика между описаната от доктор Фройд граница между „свободата да мислиш и задължението да вярваш”.

Целта на техния закон не е „да мислим историята”, а да ни накара да „повярваме” в „тяхната версия” на българската история, която в техните очи не само ги оневинява, но и ги героизира.

Историята като наука обаче се придържа към фактите. Или, както пише в един манифест на френските „нови историци”: „Ис­то­ри­кът не на­ла­га вър­ху ми­на­ло­то съвремен­ни ид­ео­ло­ги­чес­ки схе­ми и не въ­веж­да в няко­гаш­ни­те съ­би­тия днешна чувствител­ност.” Историята не е препиране на родови или индивидуални съвести, тя често безпокои и тревожи. Няма „политика на историята”. Иначе историята изчезва и се подменя с казионна идеология, каквато имахме до 1989 г.

Ето защо, отвъд политическия дебат, ще се опитам съвсем накратко да отбележа някои сериозни пробойни в „закона за паметта”, предложен от юриста Михаил Миков и бранен на амбразурата от икономиста Стоян Мирчев.

1. Двете половини на българския ХХ в. изобщо не са идентични.

Отрязъците от 1900 до 1944 г. и от 1944 г. до 1989 г. времево са съпоставими, но не и съдържателно. В първата половина на века, независимо от националните катастрофи и авторитарните управления има все пак парламент, политическа опозиция, преса, частна инициатива, граждански сдружения, свобода на вероизповеданията и силно обществено мнение (без което би било немислимо спасяването на българските евреи).

Във втората половина на ХХ в. няма нищо подобно. Комунизмът е „обществена скоба”: тотална репресивна система и пълно потъпкване на човешките свободи (доказват го обезличаването на българското общество от началото на 50-те или страховете около „възродителния процес”).

Как тогава да се приемат „огледални закони” за режимите преди и след 1944 г.? И кому е необходимо това, вместо историците да си вършат работата?

2. Ако след 1944 г. историята „спира” (както беше на герба на НРБ – 681-1944: край на историята) и няма нищо друго освен БКП, преди 1944 г. изобщо не е така.

Дори и обявявана в отделни години извън закона, БКП води и легална, и въоръжена борба срещу правителствата на Царство България. Ето защо осъждането на престъпленията по време на тези режими е немислимо без осъждането на престъпните деяния на самата БКП, която е оръдие на Коминтерна, финансирана е от него, и носи немалка отговорност за кръвопролитията. Дали днешните лидери на БСП, повдигайки тази тема, са готови за това, или пак ще търсят за вината „нови мезета”, както казваше някога Филип Боков, брат на г-жа Ирина Бокова?

3. Периодизацията на „престъпните режими”.

Според комунистическата историография всички кръвопролития започват със Септемврийското въстание през 1923 г., за да завършат на 9 септември 1944 г.

Ала фактите в българската история сочат друго.

Истината е, че първите политически убийства започват с управлението на Александър Стамболийски – още през 1920 г. Повечето са дело на дружбашкия режим, което често се премълчава, но над някои от тях витае и сянката на комунистите.

Изброявам само някои от тях:

– На 24 януари 1920 г. по време на изборна обиколка в Пещера е убит Михаил Такев, един от лидерите на Демократическата партия, който като вътрешен министър ръководи отбраната на София по време на Владайското въстание. Убиецът е Георги Донски, лице с комунистически убеждения, близък на земеделския депутат Васил Мулетаров.

– На 3 март 1920 г. е извършен атентата в театър „Одеон”. Целта е била по време на сказката на руския емигрант и журналист Пьотър Рис за „прелестите” на болшевишка Русия да бъдат избити основните лидери на буржоазните партии – Малинов, Гешов, Теодоров, Ляпчев, Буров. Една случайност – забавянето на молебена за Освобождението на България – пощадява живота им, а избухването на адската машина избива невинни хора и осакатява двайсетина човека. Адската машина е задействана от авантюриста Антон Прудкин, който като близък на Стамболийски от затвора е назначен за столичен градоначалник, но всъщност е агент на съветското разузнаване и скоро се приобщава към комунистите.

– На 28 юни 1921 г. е ликвидиран един от лидерите на ВМРО Гьорче Петров, който по това време ръководи Бюрото за настаняване на бежанците към Външно министерство. Според една версия той е убит след скандал за фондове със земеделския вътрешен министър Александър Димитров, според друга – по нареждане на Тодор Александров. Убийството му бележи началото на братоубийствата в македонската организация, които не секват до средата на 30-те години. Може би по логиката на БСП би трябвало да се приеме и специален закон за обявяването на ВМРО за престъпна организация?

– На 21 май 1922 г. е убит Александър Греков, един от лидерите на опозиционния Народен сговор и главен редактор на в. „Слово”. Още в първия брой на вестника си Греков пише, че той ще се бори  „срещу тесния партиен дух, срещу съсловността и изобщо срещу идейните крайности от всякакъв род и най-вече срещу „оранжевата диктатура”. Убийството му също е приписано на „анархокомунисти”, макар следите да водят към дружбашите, които отдавна плашат Греков, че „ще играе цепеницата”.

Списъкът е доста дълъг и той изважда наяве кървавата предистория на преврата на 9 юни 1923 г.

Впрочем по време на деветоюнския преврат БКП нескрито се радва на конфликта между „градската и селската буржоазия” и няма никакво намерение да подкрепя дружбашите, нека сами се оправят. Намесата на Изпълнителното бюро на Коминтерна обаче променя курса на партията. Григорий Зиновиев, който председателства Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ), усилено координира подготовката на въоръжено въстание в Германия, предвидено за октомври-ноември 1923 г., което трябва да доведе на власт Германска комунистическа партия. Коминтернът има интерес от „димна завеса” и бързо стига до извода, че в България е назряла „революционна ситуация”. Чрез Васил Коларов (тогава генерален секретар на Коминтерна) са спуснати съответните указания и инструктори, отделени са много крупни суми във валута. Резултатът е известен. Комунистическата историография говореше за 30 000 убити (според днешни историци броят на жертвите и от двете страни е поне два пъти по-малък), но така или иначе септемврийският метеж от 1923 г. е началото на гражданска война. Така БКП потапя българското общество в разпалено отвън братоубийство, което може да се докаже чрез запазените документи (например протоколите на Московското съвещание на БКП, 31 юли-15 август 1925 г.).

Да не забравяме и за кървавото продължение – за атентата на 16 април 1925 г. в катедралата „Св.Неделя” –  213 убити, над 500 ранени. Комунистите обаче зле са си направили сметката, както признава по-късно в Москва Петър Абаджиев, един от лидерите на Военната организация:

„Ние казвахме, че в продължение на 15 дена ще пропищи дете в майка след атентата, но не мислихме, че ще има военно положение, полицейски час в 19,30 ч. и всеобщи арести. Ние замислихме да избиваме „Обществената безопасност”, а после се каза, че трябва да избиваме военните.

Това е искрата, дала началото на „безследно изчезналите” през 1925 г., когато офицери от Трета секция на Военната лига,  т. нар. „неотговорни фактори”, тръгват да мъстят за убитите в атентата генерали, екзекутирайки по свое усмотрение. Ето причината за смъртта на хора като Йосиф Хербст или Гео Милев.

Означава ли това, че армията трябва да бъде обявена за „престъпна” в периода 1923-1925 г.?

И съответно, ако законът Миков-Мирчев бъде приет, по неговата логика не следва ли обявяването за „престъпна” и на дейността на БКП в същия времеви отрязък?

Още по-безумно е искането на БСП да се обяви за „престъпно” цялото управление в периода 1934-1944 г.

Първо, защото без 19 май 1934 г. нямаше да го има и 9 септември 1944 г. Простете, но авторите и на двата преврата се препокриват поне на 80 % (и на 40 % с превратаджиите от 9 юни 1923 г.). Кой може да отрече приемствеността между двата преврата, оглавявани от Кимон Георгиев? А също и ролята на Дамян Велчев, на Димо Казасов, на Владимир Стойчев? Както и по-сетнешната изява на повечето от тези лица в комунистическа България? Вярно е, че БКП отправя призив за въстание и обща стачка по време на преврата, но после нещата се променят. Деветнайсетомайци са крайни републиканци и проюгославски настроени, но най-вече те са първите, които установяват дипломатически отношения със СССР (юли 1934 г.).

Може би тук се крие разковничето за неочакваното затопляне между БКП и част от дейците на Военната лига, които през 20-те години избиват комунисти и сдружени земеделци. Кимон Георгиев е на два пъти след 9 септември премиер – в първото правителство на Георги Димитров е вицепремиер и външен министър, а във второто – министър на електрификация и мелиорацията, пост, който запазва до 1959 г. Димо Казасов – активен участник в превратите през 1923 и 1934 г. – е министър на информацията след 1944 г., а генерал Владимир Стойчев ръководи Първа българска армия до края на Втората световна война.

Ако приемем, че едни и същи хора са „фашисти” през 1934 г , то те би трябвало да са „фашисти” и през 1944 г., от което следва, че превратът на 9 септември 1944 г. е „военно-фашистки” преврат в очакване на Червената армия.

Може би това обяснява донякъде обратите в историята на БКП, която едва след 22 юни 1941 г. става „антифашистка”, защото от 23 август 1939 г. (тоест след пакта Молотов-Рибентроп) под внушение от Москва зове за лоялност към съветско-германското споразумение. Тоест по смисъла на закона Миков-Мирчев дейността на БКП в периода 23 август 1939 – 22 юни 1941 е „профашистка” и следва да бъде призната за „престъпна”.

Изобщо историята е пълна с детайли, които с лекота преобръщат колата на всяка преднамерена политическа интерпретация, била тя и постановена със закон. Затова и задачата на историка е специфична – не да въодушевява или осъжда, а да ни помогне да разберем. Потвърждават го трудните истини на българския ХХ в.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСтранност на ума
Следваща статияТова не е Америка или модерност на директна скорост