На сто километра от София има населени места, в които живеят невидимите деца на България. Повечето от тях са от ромски произход, някои не могат да четат, никога не са имали компютър или детска книжка в дома си.
С Цветомира Антонова, учител в с. Дерманци, Ловешка област, разговаря Димитрина Чернева
Работите вече втора година по програмата „Заедно в час“ в Основно училище „Неофит Рилски“ в с. Дерманци. Какво заварихте, когато попаднахте за първи път там в началото на миналата учебна година, какво бе образователното ниво на децата?
На сто километра от София има населени места, в които живеят невидимите деца на България. Повечето от тях са от ромски произход – над 80 % от децата в училището. Родителите им са социално слаби и безработни, някои са неграмотни, други нямат завършен осми клас. Тази безпросветност и духовен мрак имат своето отражение върху децата. Има деца, които не могат да четат, никога не са имали компютър или детска книжка в дома си – нещо, което е немислимо за децата в София и големите градове. Да не говорим за клубове по интереси и занимания извън училище.
Когато влязох за първи път в класната стая, децата реагираха с враждебност и агресия, с проява на неуважение. Съвсем по детски те демонстрираха недоверие към новите и непознати учители и го демонстрираха по един шумен и провокативен начин. Голям проблем бяха отсъствията от училище. Децата нямаха никаква мотивация да посещават редовно часовете, нито да спазват училищните правила, които съществуваха само на книга.
Колко често отсъстваха от училище?
Някои от моите ученици трябваше да работят. Точно по времето, когато започва учебната година, семействата на село се снабдяват – къде законно, къде незаконно – с дърва за зимата. Децата трябваше да ходят заедно с родителите си да събират дърва за огрев. Те не смятаха, че отсъствията от училище са някакъв проблем, позволяваха си да отсъстват, защото не осъзнаваха ценността на това да бъдат в училище. И резултатите бяха налице – отсъствия, бягство от часовете, агресивно и провокативно поведение.
Първото предизвикателство, пред което се изправихме с моята колежка от „Заедно в час“, учителката по БЕЛ – Виолета Тасева, бе да мотивираме децата да останат в класните стаи и да започнат да идват редовно на училище. В това отношение държавата разполага с рестриктивен механизъм – спиране на детските помощи, но така не се работи за мотивация нито на родителите, нито на учителите, нито на децата.
Какво направихте, за да ги мотивирате?
Когато създадеш позитивна и защитена среда, в която децата могат да се развиват, когато ги накараш да почустват, че в класната стая се случва нещо интересно и полезно за тях, когато общуваш с тях и им делегираш отговорности за самото протичане на часа, покажеш им, че от тяхното активно участие зависи собствената им реализация и успех, те започват постепенно да се мотивират. Това е ключовият момент – как мотивираме децата да останат в час духом и телом, а не просто да присъстват физически, как ги мотивираме да бъдат ангажирани с учебния процес.
Кога усетихте, че това започва да се случва, че тенденцията да не идват в училище и да закъсняват за час е пречупена?
Реално усещам тази промяна от началото на новата учебна година. Влизайки в класните стаи в началото на тази година, установихме, че срещата ни с децата е съвсем различна, не само защото вече се познаваме и сме близки, но и защото те знаят каква е целта ни, знаят какво се случва в училище и имат съвсем различна нагласа. Постигането на тази промяна в нагласите отне много време. Това бе едно неистово усилие през цялата изминала учебна година. Усилие, насочено към това децата да повярват, че в час правим нещо смислено за тях самите, че с организирането на множество извънкласни дейности им предоставяме нови възможности за развитие. В един момент те все пак осъзнаха, че действително училището е техният прозорец към света и оттам започна голямата промяна. В извънучебно време ги срещахме с различни интересни хора, организирахме им работилници и ателиета, в които да се забавляват, да учат, да се състезават, да усещат, че са част от големия свят. Така училището се превърна в център на техния живот. На село действително училището е единственият център на общността и единственото място, от което може да се влияе на родителите и децата.
Как работите с родителите?
Това е най-трудната част от дейността ни. Работата с родителите изисква целенасочена стратегия и политика. Няма как това да става спонтанно и в резултат на някакви хрумвания. Осъзнавайки, че повечето проблеми на нашите деца са свързани с липсата на мотивация и грамотност сред родителите, ние разбрахме, че трябва да търсим непрекъснато тяхната подкрепа. Така че тази година започнахме да работим за ангажирането на родителите в събитията, които организираме, и за една по-тясна комуникация с тях – информираме ги за успехите на техните деца, а не само за проблемите, които ни създават. В по-големите градове учителите изпращат на родителите подобна информация по електронен път, в нашите условия това е много трудно и затова остава валиден старият класически метод с ходене на гости и среща с родителите. Много е важно родителите да бъдат информирани и да се чувстват ангажирани с това, което се случва в училище.
Така че ние започнахме с много ентусиазъм, бяхме силно мотивирани да поставим началото на голямата промяна в този край. Бяхме готови да се изправим пред всякакви трудности и предизвикателства. Оказа се, че не сме подготвени за повечето от тях – реалността се разкриваше постепенно пред нас, разкриваше предизвикателствата и битките, които трябваше да водим.
Кое бе най-тежкото предизвикателство?
Едно от предизвикателствата, с които се сблъскахме бе употребата на т. нар. енергийни напитки от учениците в училище. Това е една опасна тенденция, по отношение на която обществото си затваря очите – в магазините и кварталните павилиони на децата се продават безпрепятствено енергийни напитки с висок процент на кофеин, таурин и други вредни за здравето им вещества, въпреки че са забранени за употреба от деца под 18-годишна възраст. В малките населени места учениците от първи до осми клас изпиват в рамките на учебния ден по пет-шест такива напитки. Нещо повече, често им ги купуват собствените им родители. Една майка налетя да се бие с мен, защото съм забранила на детето й да пие такава напитка. Аргументът й бе: „Ти ли му даваш парите за закуска, та да му казваш какво да яде и пие?“. Това е проблем, който изисква ограмотяване както на децата, така и на родителите. Цяла година обяснявахме на учениците защо това е вредно за тяхното здраве. Освен това когато едно дете е изпило няколко енергийни напитки, то става хиперактивно и не може да се концентрира, не може въобще да работи в час. Представете си какво се случва в класната стая, когато всички деца са употребили енергийни напитки. Но това беше реалността. Постепенно успяхме да пречупим и тази тенденция. Сега, когато децата минават покрай нас, те показват с гордост минералната вода или сокчето, с което са заменили енергийната напитка. Те осъзнаха, че трябва да се грижат за здравето си. Това отново изискваше промяна на установени нагласи.
Когато става дума за статукво, предполагам, че освен от страна на родителите и децата сте срещнали съпротива и от страна на учителите.
Може би ще ви изненадам, но в училището, в което преподавам, учителите бяха готови за промяна. Големият ни шанс бе в това, че попаднахме на страхотни колеги, които очевидно имаха нужда от външно вдъхновение, за да усетят, че макар и трудни, промените не са невъзможни. Нямаше да се справим, ако нямахме тяхната подкрепа. Те ни помогнаха изключително много с опитността си, с това, че познават средата, даваха ни съвети как да се справим, предпазваха ни от евентуални грешки, а ние ги зареждахме с енергията на начинаещия, на новатора, на човека, който все още не е обременен от рутината и статуквото. Получи се един много интересен обмен, от който спечелиха и двете страни, както и усещане за екипност и за грижа, която споделяме. Търсим заедно решения и това е най-доброто. За да има позитивна промяна, за да може едно дете да постигне успех и да развие максимално своите качества, се искат усилията на всички – и на учителите, и на родителите, и на обществеността. Всички трябва да бъдем заедно в час, това е обща грижа, общо дело. Учителската професия е служение. Ако забравиш за своите егоистични човешки потреби, свързани с израстването в кариерата, ниското заплащане, битовите условия, непризнатия труд, което е изключително демотивиращо за всички учители, ако надмогнеш всичко това и приемеш, че най-важни са децата и техният успех, тяхното развитие и израстване, удовлетворението е невероятно. Промяната, която виждаш в децата, тази облагородена енергия, която те ти връщат, е нещо, което не може да ти даде никоя друга професия. Нужна е вяра. Вяра, че дори днес децата да не са във форма, дори да правят хиляди бели и дяволии, това все пак подлежи на промяна и ако вярваш в тях и работиш за тяхното добро, то чудото става. Това наистина е нещо велико и вдъхновяващо.
Казахте, че след една година упорит труд сте усетили промяна в поведението на учениците. В какво по-конкретно се изразява тази промяна?
В доверието и съпричастността, в нагласата, че ще градим и ще растем заедно. Децата имат желание за развитие. През изминалата учебна година колебанията и болката бяха наши непрестанни спътници. Почти до края на годината ни съпровождаше съмнението, че ще постигнем успех, че постигнатите резултати ще бъдат устойчиви. В края на учебната година с моите колеги от „Заедно в час“ направихме лятна академия за развиване на лидерски умения на учениците извън училище. В тази инициатива вложихме идеята си за това как трябва да изглежда училището на бъдещето. Организирахме различни събития, тематични дни, поставихме децата пред различни предизвикателства и казуси, които изискваха от тях да бъдат креативни и целенасочени, да развиват своите социални умения. Тогава си дадох сметка, че промяната е възможна, че ние сме открили работещия модел. Училището дава не само предметно знание, то е извор на вдъхновение и на осмислено присъствие в живота. Учейки децата да не се страхуват, да мислят самостоятелно, да поемат отговорност за постъпките си, да се аргументират за решенията, които взимат и да ги отстояват, да работят в екип, а не да търсят само своя личен егоистичен интерес, ние ги подготвяме не просто за настоящето, но и за бъдещето. Ако те развиват тези умения през целия си живот, ще създадат свои собствени успешни проекти. Така че ние създадохме модела за училище на бъдещето. Това ме окрили и ми даде силен заряд и когато в началото на тази учебна година се срещнах отново с нашите ученици, видях в тяхно лице съмишленици, видях, че са осъзнали и приели нашата идея, че сме в училище не само за да трупаме предметно знание, да гоним оценки и да отчитаме индивидуален успех. Наш приоритет е да развием у децата тяхното гражданско съзнание. През новата учебна година целта ни е да ги мотивираме да учат, да осъзнаят, че образованието е инвестиция за цял живот, че ученето е непрекъснат процес, че ние учителите също се стремим да се образоваме непрекъснато. Задачата ни е да ги научим да поемат отговорност за своето развитие и заедно с това да имат грижа за успеха на другите. Тези, които отбелязват по-голям напредък, да помагат на по-трудно справящите се, за да постигнат общо израстване като екип. Тази споделеност, това усещане, че принадлежат към общност е нещо много важно. Освен това желанието ни е да им помогнем да се научат да изразяват чувствата си, да развиват своята емоционална интелигентност и да имат куража да градят живота си, без да се оправдават с тежкото си детство или с тежката социална среда. Това е посоката, в която много ми се иска да работим тази година. И знам, че ще се получи, убедена съм. Вярвам си в децата.
Разбрах, че работите с неграмотните деца в извънучебно време, срещате ли съпротива или нежелание от тяхна страна? Как стои проблемът с отсъствията тази година?
Най-голямото чудо е, че децата са много щастливи, защото по време на тези занимания им обръщаме индивидуално внимание. Те усещат, че не са на нивото на съучениците си и се чувстват изолирани от общата работа, а когато има индивидуална работа с тях, това ги мотивира да се справят с проблема.
Що се отнася до отсъствията през тази учебна година – радостно е, че децата осъзнаха, че спазването на правилата е за тяхно добро. А нашите правила са много прости – ние имаме четири правила, които измислихме и приехме заедно с учениците. Първото правило е, че винаги идваме навреме за учебния час, не закъсняваме, защото имаме само 40 минути, в които да направим куп интересни неща, свързани с уроците, освен това всяко закъснение води до спиране на процеса, до възпрепятстване на учителя и учениците да си вършат работата. Това беше осъзнато и закъсненията намаляха драстично. Второто ни правило е, че идваме на училище, подготвени и с написани домашни и по време на учебния час учим, а не се занимаваме със странични неща като цъкане по телефона и разговори по теми, различни от това, което се обсъжда в рамките на урока. Ученето е нещо сериозно, то изисква концентрация и ангажимент. Третото ни правило е, че се уважаваме, изслушваме се и не прекъсваме този, който има думата, изказва свои мисли или се аргументира по някаква тема. През изминалата учебна година за децата беше много трудно да се справят с това правило, но тази година те вече сами държат на неговото спазване. Нашата обща цел е да намалим проявите на грубост, агресия и неуважение, каквито в началото имаше в изобилие. Постепенно децата осъзнаха ценността на това правило. И последното ни правило е, че пазим класната си стая винаги чиста и подредена. В началото ставахме свидетели на потресаващи сценки като например бой с кошче пълно с боклуци, подът на класната стая бе пълен с хартийки, сокчета, настъпени закуски и пр.
Всъщност в концентриран вид тези правила пресъздават правилника за вътрешния ред на всяко училище. С помощта на децата обаче ние преведохме тези общи законови правила на техния език, за да бъдат разбираеми за тях. Обсъдихме ги и ги гласувахме заедно с тях. Проблемът дойде с необходимостта да спазваме приетите правила. Ние като учители на „Заедно в час“ заложихме на позитивното поощрение при спазването на правилата. И тук стигаме до нашите работилници, които тотално промениха нагласата на децата, а на нас самите вдъхнаха енергия да продължаваме да се борим за това те да осъзнаят, че ученето е нещо важно, че то им носи много позитиви и че ако са отговорни към учебния процес и спазват правилата в училище, ще получат добра възможност за развитие не в далечното бъдеще, а още днес. Първото събитие, което организирахме миналата година заедно с колегите от Брестница и Орешене, беше Коледната работилница, която бе част от нашата инициативата „Училищни чудеса“, свързана именно със създаването на условия децата да идват в училище извън учебно време. Подкрепиха ни наши приятели и съмишленици, благодарение на които успяхме да съберем средства и да направим ателие за изработка на коледни подаръци и коледни картички, ателие за танци, ателие за песни, ателие за щафетни игри… Всичко това беше много добре планирано, координирано, организирано и реализирано, в резултат на което деца от трите села работиха заедно в отбори, създадоха се приятелства между учениците от Дерманци, Орешене и Брестница, които до този момент не се бяха срещали, защото нямат възможност да пътуват, нямат никаква обща база, която да ги обедини, за да общуват. Това беше първият опит за събиране на тези деца и за създаване на някаква общност. След Коледната работилница направихме Екомеждучасие в Брестница, по време на което учехме децата как се събират разделно отпадъци, как се садят цветя, как да допринасят всеки ден и в училище, и в къщи за опазването на околната среда по-чиста. Кулминацията на тези „Училищни чудеса“ бе на 1 юни, когато направихме Ден на таланта в Орешене. Отново имаше ателиета по музика, танци, песни. Децата блеснаха със своите таланти. През лятото пък направихме Лятната академия, за която вече ви разказах, по време на която снимахме филми, писахме сценарии, решавахме житейски казуси, имахме две посещения в музея в Ябланица и в музея в Тетевен. Музейните работници признаха, че толкова добри и любознателни деца като нашите ученици не са виждали до този момент. Това невероятно признание донесе голяма радост на децата.
В деня на народните будители направихте прекрасен спектакъл, най-впечатлаващо беше живото участие на децата, тяхната отдаденост и истинска въвлеченост.
Това бе един възрожденски спектакъл, в който свързахме учебния материал по два предмета – българска история и българска литература. Идеята ни бе да потопим децата в епохата на Възраждането, включвайки ги в един интердисциплинарен урок. Извън тази конкретна педагогическа задача имахме и една по-висока цел – да помогнем на учениците да почустват празника на народните будители, празника на патрона на училището Неофит Рилски като свой празник. Този празник да не бъде за тях само формално отбелязване на една формална дата, а лична среща и осъзната почит. Децата преживяха пътуване с машината на времето и среща с Неофит Рилски, който им разказа за епохата, в която е живял, за трудностите, с които се е сблъскал, за създаването на новото българско училище. Те се потопиха в атмосферата на Българското възраждане и се заредиха с мощната енергия на този исторически период. От друга страна успяха да усетят как от училището и просветата се стига до идеята за свобода, защото тъкмо просветените, образованите хора са и свободни хора. Идеята за свободата е тази модерна идея, която те трябва да отстояват и днес, за да не позволят на някои политически или икономически предразсъдъци, да ги поставят в ролята на хора без посока и развитие, без себеуважение. Затова нашият спектакъл бе посветен на българското училище – веднъж чрез пътешествието в историята и срещата с Неофит Рилски и втори път чрез потапяне в атмосферата на революционната 1876 г. в класната стая на Рада Госпожина, където се изричат слова за свобода и революция. Този дух на просвета, революция и свобода завладя и нашите деца и за мен това е най-големият успех. Това, което няма как да видите от кадрите, е възрожденската атмосфера, в която репетираха децата. Градусите в неотопления читалищен салон бяха под нулата. Беше ужасно студено, лицата на децата замръзваха, от устните им излизаше пара и моите възторжени режисьорски слова: „Деца, усмихнете се, трябва да приветствате публиката!“, звучаха страшно кухо. И въпреки това те идваха и ние репетирахме по два часа в студения салон. И чудото стана – децата се справиха при изключително трудни условия и разбраха как са се подвизавали през Възраждането нашите предци – без ничия помощ и подкрепа, само благодарение на собствения си ентусиазъм. Тази енергия, която обединява хората, когато правят нещо добро, в крайна сметка завладя и нашите гости, които също зъзнеха по време на спектакъла, но бяха стоплени от светлината, която струеше от лицата на децата и от желанието им да направят и останалите съпричастни на своята радост.
Цветомира Антонова е завършила Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е като сценарист в БНТ, журналист и учител. От 2013 г. е учител по програма „Заедно в час“, която подсигурява достъп до качествено образование за деца в непривилегировани райони на страната.
