Начало Книги Годишни награди Будители и сънуватели
Годишни награди

Будители и сънуватели

Портал Култура
04.11.2014
2963

На 1 ноември, Деня на народните будители, Портал „Култура“ връчи първите си годишни награди за принос в областта на литературата и хуманитаристиката през 2013 г.

В категория Проза Портал „Култура“ присъди две награди – I награда на романа на Весела Ляхова „Бежанци” (ИК „Жанет 45”, 2013) за силата на художественото внушение, с което пресъздава „бели полета” от драматичната балканска история, и II награда на романа на Теодора Димова „Влакът за Емаус” („Сиела”, 2013) за голямото художествено майсторство, с което разработва темата за пътуването през живота, срещата ни с вярата и любовта.

В категория Хуманитаристика I награда получи изследването на Александър Кьосев „Караниците около четенето” (ИК Ciela, 2013) за сериозен научен принос в интердисциплинарното осмисляне на практиките на четенето. В същата категория II награда бе присъдена на изследването на Иван Еленков „Труд, радост, отдих и култура” (Център за академични изследвания, ИК „Рива”) за сериозен принос в изучаването на идеологическото моделиране на всекидневието през епохата на комунизма.

Голямата специална награда за цялостно творчество бе присъдена на Борис Христов за изключителния му принос към българското слово и самоотдаването на истината. Специална награда получи и „Митология на погледа” (ИК „Хермес”)  от Иван Теофилов за фрагментарното изящество на неговите „предизвикани записки” и преводи.

Годишните награди на Портал „Култура“ са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас“. Те са разделени в три категории: проза (сборник с разкази, повест, роман), хуманитаристика, както и специална награда за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на прозата, поезията, драматургията и хуманитаристиката. Във всеки раздел се присъждат I и II награда. Отличените творби са определени от жури в състав: Тони Николов, проф. Калин Янакиев, Деян Енев, проф. Божидар Кунчев и Андрей Захариев.

Весела Ляхова

DSC_09-2

Бих искала да благодаря най-много на читателите, които са прочели тази книга, с надеждата, че ще има още повече читатели – не от суета за самата себе си, а заради, както казахте, „белите полета“, които трябва да бъдат оцветени и видени от хората, от читателите, за които е предназначена книгата.

Бих искала да кажа и няколко думи за този ден, за 1 ноември. Това добавя още вкус към наградата, защото Денят на будителите е моментът, в който дължим памет към хората, които със словото си са допринесли за нашето национално съзнание. Това е хубавата страна на празника, но за мен обикновено празниците имат и една обратна страна и върху нея аз също се замислям – за жалост Денят на будителите е все още необходим на българския народ. Като че ли все още има нужда от някакво пробуждане, събуждане – било първо на себе си, после на другите. И докога така, се питам. Но поне имаме празник, така че нека го отпразнуваме.

Теодора Димова

DSC_09-6

Искам да кажа няколко думи по повод последните си два романа – „Марма, Мариам“ и „Влакът за Емаус“. Аз съм с пълното съзнание, че чрез тези два романа водя битка. На някои може би тази дума ще им се стори пресилена, но не, тя не е пресилена. Няма да забравя чувството, което имах, когато написах „Марма, Мариам“, когато романът вече беше готов за издаване – чувството, че този роман попада в едно пусто и празно пространство, че няма ръце, които да го изродят, че няма полог, в който да бъде положен, защото християнската тема, с малки изключения, е съвсем чужда на новата българска литература. А християнската тема е сто пъти по-чужда и по-непопулярна за съвременното българско общество и за съвременния българин. Ето, в този смисъл аз имам чувството за битка, чувството, че трябва да наложа тази най-важна тема в моя живот в българската литература. Няма да кажа, че водя тази битка достойно, защото това може да прозвучи самохвално, но ще кажа, че водя тази битка според силите си, водя я със всичките си сили, с цялата си енергия, с цялата страст и отдаденост и, разбира се, с всички негативи и всички рискове, които човек получава от едно подобно поведение. Въпреки абсолютно непопулярната и чужда за обществото ни тема, с която се занимават тези два романа, те получават номинации, печелят награди, тиражите им са в пъти над обичайните. Хората не само ги купуват, но оказва се, че и ги четат. Не само ги четат, но оказва се, че по един или друг начин тези романи оставят следа в тях. И тъй като в крайна сметка вярата е дар, всеки получил този дар се стреми да свидетелства според силите си за вярата. Защото именно свидетелството е неговата благодарност за този дар. И тъй като днес освен празникът на будителите е денят за помен на нашите мъртви, искам да посветя тази награда в памет на моята майка, която винаги много се радваше и се гордееше с моите награди. Благодаря ви.

Александър Кьосев

DSC_09-3

Не бях писал толкова голяма книга, установих, че трудно се пише. Една година не бях ставал от компютъра, получих в резултат две дискови хернии, имах травми – чисто човешки и телесни. Не пишете такива дълги книги, пишете по-кратки, още повече, че те са за четене, а читатели едва ли ще намерят.

Аз също искам да кажа две-три думи за Деня на будителите. Според мен този празник, който е твърде патетичен, твърде възвишен, а ние няма как да се чувстваме добре в гащите на св. Йоан Рилски, естествено поражда и своята смехова култура. Ще ви разкажа две-три случки, в които се замесих покрай празника на будителите. Първата беше, че прочетох разни текстове – агресивни и нападателни, от типа: „А кой ще събуди будителите“ и пр. После ми се обадиха сутринта различни хора, аз още недосъбуден, а те ми викат: „Будиш ли, будиш ли?“. И аз казах: „Будя, будя“. Накрая аз се обадих на една бивша приятелка, бивше гадже, и й казах: „Хайде да се видим на Деня на будителите, белким се събуди нещо в теб“. А тя ми каза: „А, то е по-важно в теб да се събуди“. И така, около тази работа се вият иронии и закачки, което означава, че в България празниците на културата са твърде юбилейни, твърде тържествени, твърде еднопланови, а това не бива да е така. Вчера във Фейсбук Марин Бодаков беше написал: „На Хелоуин ще се маскирам като народен будител“. Аз му написах отдолу: „Аз пък като народен сънувател“. Разбира се, имах предвид, че нашият живот е направен от сънища, но освен това имах предвид, че и народният живот, не само личният, е направен от сънища. Нас ни сънуват мутрите в момента и ние живеем този живот, живеем едни сънища, които не са приятни. По тази причина се отказах и от ролята на народен сънувател и си казах: „Добре де, аз съм написал една такава голяма книга, която получи две награди, както и книгата на Весела Ляхова също получи две награди, а аз още не съм прочел книгата на Весела, своята собствена книга също не съм прочел. Като ги прочета и двете – те са дълги, големи, хубави книги – ще стана народен читател. И това е моята цел засега – да стана народен читател, защото народен будител ми се вижда много високо.

Иван Еленков

DSC_09-4

Изследването „Труд, радост, отдих и култура“ е проведено с помощта на Центъра за академични изследвания и с негова помощ сполучи издаването му в книга. Благодаря на издателство „Рива“ за това издание. Приемам отличието, с което съм удостоен, с благодарност, не само като лично признание, приемам го като признание и към търпеливото и дългогодишно школуване в една българска историографска традиция на работа с твърдия факт по автентични свидетелства, работа толкова важна и днес при широката търпимост към превземките на паметта и стигналата твърде далеч разпуснатост на устния разказ. Благодаря ви от сърце.

Божидар Кунчев

DSC_09-5

И аз на свой ред живея, може би почти един цял живот, с творчеството на Борис Христов. Спомням си, сякаш беше вчера, когато през 1975 г. излезе за първи път цикъла стихотворения на трима млади поети в една книжка, малко след това излязоха Вечерен тромпет и Честен кръст, а след това излязоха и другите му неща… Борис Христов заслужава тази награда, защото е не само будител. Кога още той ни призоваваше със своя вик във мъртвата тишина в онова просташко и безнадеждно време да се събудим, кога още преди толкова десетки години казваше, че има време да се наспим, кога още той беше осъзнал цялата трудност на живота, от който си отиваме и няма завръщане, кога още беше казал „и защо ли се търкаля слънчевото колело?“. Този въпрос и досега звучи в неговото съзнание. Често цитирам един фрагмент на Далчев, че талантът е по-често срещано явление от характера. Борис Христов е един от малкото творци, при които има синтез, има цялост между талант и характер, между талант и съдба – една просветена съдба, мъченическа в много отношения, която доказа и продължава да доказва, че въпреки всичко има смисъл да се живее на този свят.

Иван Теофилов

DSC_09-7

В младостта си възприемах писането едва ли не като мисия. С привичния за тези години наивитет работих в театър. Като всеки млад човек ме увличаха шумните общувания, а там те бяха в повече. Тогава – млади, зелени – ме владееха в изобилия примамливите неща, риториките, афиширането, показа, т. е. дяволското в нас. Но когато всичко това отиде по вятъра и се събрах в себе си, вече знаех, че писането е историята на живота като лично преживяване, че то е участ, че макар и жертва на живота, могат повече хора да превърнат житейските си преживелици в градивен материал или както ни подсказва Ъпдайк – най-важното за писателя е да може да овладее собствения си образ, зависим от действителността, от хиляди случайности. Писането е упражнение по самотност, то ме тласка към една почти солидарна изолация било по отношение на равнището на писане, било по отношение на обществото да знае, че искам да бъда четен от едно голямо малцинство. Впрочем словесните артефакти, които съм опитал да извлека и пресъздам от живота, се дължат най-вече на съзнанието за тази моя социална крехкост и в такъв някакъв смисъл ми се ще да се разбира книгата, която съм нарекъл „Митология на погледа“.

Снимки: Стефан Джамбазов

Портал Култура
04.11.2014

Свързани статии

Още от автора