Четвърто писмо от цикъла „Писма на един поклонник” – за една неочаквана среща в градинка, досами Пътя към св. Яков.
Карлота
Поради натрапчивата болка в десния крак реших, че ще е добре на следващия ден добре да си почина, преди да продължа нататък. Приседнах в крайградска градинка, досами Пътя, по който отвреме-навреме с уморена крачка преминаваше някой позакъснял поклонник. Градинката всъщност представлява голяма изпъкнала поляна край реката, безупречно окосена, с разпръснати тук-там пейки. Бе настъпило онова вълшебно време, когато поаленялото слънце доближава земята, докосва я и бавно започва да потъва зад хоризонта. На двайсетина метра от мен, върху облегалката на една от пейките, седеше момиче; от време на време то топваше малък обръч в една съдинка и издухваше многоброен рояк сапунени балони в залезния въздух. Бризът ги подхващаше и леко ги понасяше към реката, а балоните преливаха във всички цветове на дъгата. Забелязах, че първи се пукаха най-големите, в мига, в който „кацваха” на окосената трева или дори още във въздуха – докато някои от по-малките „успяваха” да достигнат чак до крайбрежните тръстики. „Llegan bastane lejos” (Стигат доста надалеч) – подвикнах аз на момичето. „Si, alquinos basta llegan al rio y flotan” (Наистина, някои дори достигат реката и плуват”, отговори тя. Поканих я да си поприказваме. Беше облечена необичайно, но с голяма артистичност и рядък вкус, а зад старовремските кръгли очила ме гледаха широко отворените очи на вечно дете.
Оказа се, че Карлота (така се казваше) е студентка втори курс в Художествената академия на Естела. Попитах я дали е безопасно да разпъна палатката под една от старите крайбрежни липи. „Разбира се, че е безопасно”, отговори тя учудено. И докато слънцето бавно потъваше в далечината и здрачът се сгъстяваше, подехме разговор за великото призвание и отговорност на твореца, за нейните предшественици, за града й, през който тече тази тиха река и неспирния поклоннически поток. Кракът не спираше да ме боли, но, колкото и да е странно, тази болка, вместо да ми пречи, предизвикваше още по-силен наплив на мисли и асоциации, изостряше възприятията…
Последните сапунени балони на Карлота отдавна бяха изчезнали по лятната трева. Тя ме попита дали си имам всичко, за да пренощувам. Отговорих, че нищо не ми липсва и че много съжалявам, че не се познават с дъщеря ми, която също притежава голям артистичен дар. Усмихна се по детски широко. Каза, че и това може да стане някой ден, после стана да си върви. Подарих й за спомен малко българско флагче. Взе го, благодари усмихнато и шеговито го развя няколко пъти; сетне се обърна и запъти към центъра на града, бавно потъвайки в здрача.
Константин Димитров е писател, поет и преводач. Роден е в София през 1960 г. През 1991 г. заминава за Испания, където до 2008 г. работи като преводач и преподавател по английски език. Там започва и писателската си кариера, плод на която са книгите с афоризми и литературни фрагменти „Обичан съм, значи съществувам” и „Водата е в жаждата”. През 2007 г. прави велосипеден преход по Пътя на св. Яков. След завръщането си от Испания завършва богословие в СУ „Климент Охридски”, специалност „Християнско поклонничество”, с тема на дипломната работа „Пътят на св. Яков – път за всекиго и за всички”. Известен автор на хайку-поезия. Наскоро излязоха книгите му със сезонно хайку „Пролет” и „Лято”, представени на Международната хайку-конференция в София.
Третото писмо на поклонника
