Шестото писмо от цикъла „Писма на един поклонник” разказва за Пътя на св. Яков през Кастилия, за неговата безбрежност и пустота, за болката и предусещането за прозрение.
Кастилски етюд
O земьо неблагодарна и могъща, земьо моя!
Кастилия на рушащите се градове!
И на горчивата тъга, заселила се
в сянката на твойта самота!
Антонио Мачадо, Кастилските поля
След Санто Доминго де ла Калсада Пътят се „успокоява” и навлиза в безбрежното „море” на кастилската равнина. Земя корава, земя спечена от палещото слънце, земя, съхранила в недрата си тътена от конете на преселниците-вестготи, на мавърските и християнските воини и шума от стъпките и потропването на тоягите на милионите пресекли я поклонници. Селата – от камък, разполовени от главната улица, безлюдни и смълчани от жегата. На мегдана на всяко село – висока дебелостенна каменна църква с цвета на земята, в чийто полумрак неизменно ни очакват, прободен и окървавен, Спасителят на човешкия род и неговата Майка, нежно обгърнала своя Младенец. На бледосиньото, безоблачно кастилско небе слънцето стои като заковано и като че се готви никога да не залезе. Върху тази безбрежна земя Пътят е само една прашна ивица – ту появяваща се, ту изчезваща зад плавните извивки на терена. Не се долавя нито звук, човекът е останал сам с това слънце, с тази вкоравена твърд и това проснало се до безкрая небе. И със своята болка – болка в стъпалата, в ставите, в гърба, в очите, а също и с безбрежната като равнината болка от това, че е човек. „Да си човек – това е достатъчна причина, за да бъдеш тъжен”, гласи една китайска мъдрост… Може би в това се крие и вълшебството на Пътя за съвременния човек – че безмилостно го изправя срещу него самия и това особено остро се усеща при пресичането на безбрежната Кастилия. Радващите окото пейзажи в Пиренеите, Навара и Ла Риоха сега изглеждат далечни като някакво несбъднато обещание. Тогава те самите бяха наградата за изпитанията на пътешественика; сега обаче навлезлият дълбоко в сърцето на Кастилия човек разбира, че единственото, което може да получи от природата, е гледката на тези безкрайни, напечени поля. Но човекът върви, върви напред и не се предава. Напредва, крачка по крачка, в болезненото, ослепително Нищо, воден от съзнателната или подсъзнателна надежда да прозре Смисъла.
Един от първите въпроси, които хората си задават по Пътя, е: „Защо тръгна именно по Камино де Сантяго?”. И много от отговорите, които чух, са вик на търсещата своята пълнота и Смисъл душа: „Не издържах повече”, „Искам да намеря себе си”, „Досега съм вършил това, което другите очакват от мен, сега обаче искам да узная какво всъщност искам аз”, „Дълго време работих за химическа компания. Работата ми беше интересна, но тъй всепоглъщаща, че ме докара на ръба на психическия срив. Търся начин да се откъсна от всичко това”, „Имам нужда да се вгледам в себе си”, „Винаги съм бил вярващ, но все имах чувството, че нещо не ми достига във връзката ми с Бога”… И т.н., и т.н. Съдби, стотици хиляди съдби, много от които осакатени от желязната хватка на нашия век.
Мнозина, дори бих казал повечето, от вървящите днес по Пътя са хора, на които нищо не им липсва; хора, които лесно биха могли да се самозатворят в дребнобуржоазния си рай и щастливо да се „въргалят” в него, вместо да крачат с изранени крака и превит от товара гръб под огъня на иберийското слънце. Но душата им ги тегли отвъд парите, имотите и професионалния успех – към отвъдното, към изпитанията и чистата, неприкрита болка на битието.
За нас е тайна какво точно става в дълбините на чуждата, а и на собствената ни душа. Нерядко чувах от устата на „печени” пътешественици, че повечето от вървящите по Пътя били просто туристи. Дори има и изкован термин за това: „turigrinos” (от „tourist” и „peregrino”). Наистина, за такова впечатление има известно основание, ако човек се вгледа в мегатуристическата индустрия, израснала като гъба около Пътя, или пък още по-лошо – във въпиющото отсъствие на верски живот. Но нека не се заблуждаваме – никой не стъпва на Пътя без Божия промисъл, както и никой не бива извикан от небитието за живот без него. И не Пътят сам по себе си дава отговора на човека, както се стараеше да ме убеди един уж трансценденталист, а Бог използва този изпълнен с хубост, но и с превратности и болка път, за да привлече човека по-близо до Себе си, често без дори човекът да си дава сметка за това.
Пътят през Кастилия – безбрежност, пустота, болка и предусещане за прозрение.
Константин Димитров е писател, поет и преводач. Роден е в София през 1960 г. През 1991 г. заминава за Испания, където до 2008 г. работи като преводач и преподавател по английски език. Там започва и писателската си кариера, плод на която са книгите с афоризми и литературни фрагменти „Обичан съм, значи съществувам” и „Водата е в жаждата”. През 2007 г. прави велосипеден преход по Пътя на св. Яков. След завръщането си от Испания завършва богословие в СУ „Климент Охридски”, специалност „Християнско поклонничество”, с тема на дипломната работа „Пътят на св. Яков – път за всекиго и за всички”. Известен автор на хайку-поезия. Наскоро излязоха книгите му със сезонно хайку „Пролет” и „Лято”, представени на Международната хайку-конференция в София.
