1
1245

Буен камино, перегрино (7)

Писма на един поклонник

1

Седмото писмо от цикъла „Писма на един поклонник” разказва за едно от най-опасните в древността места по Пътя на св. Яков – обраслия с букови гори хълм Монте де ла Ока, някога пълен с диви животни и разбойници, дебнещи поклонниците.

По средата на Пътя

 

 

Много хубаво нещо е поклонническият път, но той е път тесен. Защото тесен е пътят, който ни води към живота, а широк и препросторен е пътят, водещ ни към смъртта. Поклонническият път е за добрите хора; това е пътят на безпорочността, на изнуряването на тялото, на укрепването на добродетелите, на прошка за греховете; това е скръбният път за каещите се, пътят на праведниците, на любовта към светците, на вярата във възкресението, на наградата за блажените, на отделяне от ада, на закрилата на небесата. Това е път, който ни откъсва от примамливи ястия, стопява мазнините на чревоугодието, обуздава сетивата, слага юзда на плътските похоти, нахвърлили се върху крепостта на душата, пречиства духа, води ни до съзерцание, смирява високомерните, издига смирените, обича бедността. Този път мрази укора, изречен от обзетите от користолюбие, но обича оногова, който отваря длан за бедните. Възнаграждава онези, които живеят простичко и вършат добри дела, а скъперниците и покварените от греха изтръгва из корен.

Кодекс Каликстинус, ХІІ в.

 

…На 35 км от Санто Доминго де ла Калсада се издига голям хълм, гъсто обрасъл с букови гори – Монте де ла Ока, предлагащ неочаквана и благодатна промяна след дългия преход през безбрежната равнина. В най-високата си част той е висок 1 150 метра, което предполага изкачване от около четиристотин метра от основния терен. Приблизително дванадесет километра от Пътя преминават през Монте де ла Ока – от Виляфранка Монтес де Ока до Сан Хуан де Ортега, където привичният кастилски пейзаж отново „навлиза във владенията си”. Навремето Монте де ла Ока е бил едно от най-опасните места по Пътя, пълно с диви животни и, което е най-страшно, с разбойници, дебнещи поклонниците в усойните му долове.

Налага се да пресичам Монте де ла Ока нощем, тъй като на следващия ден имам среща с испанския писател и хайку поет Феликс де Арсе в Бургос, на седемдесет километра от Санто Доминго де ла Калсада. Направил е трогателния жест да дойде чак от Сантандер, където живее, само и само да се срещнем, след дългогодишно „електронно” приятелство. Преходът е тежък, за осветление ми служи главно наедрялата луна, която щедро залива гората в сребърно и ярко откроява пътната маркировка. Фарчето ми не е от най-добрите, но нося светлоотразителна жилетка, която още отдалече привлича вниманието на насрещните водачи; те включват дългите, за да ме разгледат по-добре, но после не ги изключват, с което ме заслепяват и за няколко мига оставам без никакви ориентири. С огромна трудност се удържам да не кажа нещо солено. С грохот ме задминават тежки камиони, снабдяващи с продукти и стоки големите кастилски градове по-нататък. Тук-там край пътя уплашено пробягва сърна. Напрегнал жили, въртя равномерно, „поглъщайки” метър след метър към платото. Там ме посреща силен насрещен вятър, който прави мъчително придвижването, независимо че е равно. Но гледката на открилото се изведнъж, обсипано с едри звезди небе, през което като мощна мазка на звездоройната четка на Създателя се откроява Млечния път, ме изпълва с чувството за свобода и полет. След немалко търсене, най-сетне откривам разчистено пространство в крайпътните трънаци, слизам от колелото, разпъвам постелката и се стоварвам уморено за пренощуване. Последното, което помня преди да потъна в сън, са тези едри, сребърни, приветливо примигващи кастилски звезди, вярно бдящи над мен като ангелски сонм.

На другия ден се отклонявам от автомобилния път и сядам в живописно „пилигримско” кафене в близкото село, за да изпия едно „кафе кортадо” (кафе със съвсем малко мляко) и с тайната надежда, признавам си, да си поговоря с някой от преминаващите или седящите по масите поклонници. Придвижването с велосипед крие опасност от самоизолиране – нещо, което много добре познавам от прехода си преди шест години, затова този път преднамерено търся общуване с поклонниците-пешеходци, а понякога изминавам части от пешеходния маршрут с някой от тях, тикайки колелото до себе си. Не ми се иска и сега просто да постигна целта, пропускайки в гоненето й най-важното по Пътя – молитвата, църковните обреди и общуването с хората, и то с доверие, откритост и дълбина, които единствено Пътят може да даде. И ето, че само след петнадесет минути вече беседвам с Франсиска, все още млада, под тридесет и петгодишна жена от Валенсия, готвеща се, както много квалифицирани испанци в днешните кризисни времена, да напусне Родината в търсене на нови житейски хоризонти в Единбург, където имала позната. Дори вече е запазила и самолетния билет. Говори ми за това как щяла да си търси работа в мениджмънта след като научела добре английски през първата година. Но въпреки бляскавия житейски план, всичко в нея издава обърканост и тъга. Жестовете са вяли, а гласът й глух, неуверен; и няма нужда да надничам зад очилата й (които така и не свали), за да разбера, че се намирам пред душа, оказала се близко до отчаянието след като най-благодатните години като жена са пропилени в гонитба на пустата „професионална реализация”, гонитба погълнала шансовете й за навременно, спокойно задомяване и майчинство. Помислих си – колко много млади жени като нея и в Испания, и в България, и къде ли не се оказват в същото положение, или в положение да не могат да обърнат достатъчно внимание на семействата си, поради фалшивите идеали (по-скоро идоли), които им натрапва уж напредничавия свят, създаден от нас, мъжете; свят суров и прагматичен, в който няма място за женската крехкост, изтънченост и жертвоготовност; чужд за жената свят, към който трябва насила да се приспособява и от който на всичко отгоре очакваме да черпи самочувствие.

… Разделям се с Франсиска с няколко окуражителни думи и поемам нататък по Пътя. След петнадесетина километра на хоризонта изниква изпълненият с благородство и аристократизъм Бургос. След основаването си през 884 г. той съвсем скоро се превръща в едно от най-гостоприемните селища по Пътя, с над 30 поклоннически прислона. Значението на Бургос нараства с основаването през 1035 г. на Кастилското кралство и преместването на епископата на Ока в Бургос през 1075. С това за векове напред Бургос се превръща в най-значимия испански град.

В сърцето на града се издига един от най-съвършените примери на испанския готически стил – Катедралата. Строежът й започва през 1221 г., по време на царуването на крал Фернандо ІІІ Светецът. Безспорно е влиянието на френската готика, тъй като по онова време не е съществувала тъй импозантна сграда на целия иберийски полуостров. Завършена е в края на ХІІІ век. През октомври 1983 г. катедралата е обявена за Паметник на световното наследство от ЮНЕСКО. Тук се намира и гробът на легендарния Родриго Диас, познат като Ел Сид, и на неговата съпруга доня Химена. Наистина е трудно да се опише впечатлението, което оставя тази снежнобяла, строена с любов и устрем катедрала, особено в слънчев ден с покрито с пухкави облаци небе, към което са насочени кулите й – символ на вечния стремеж на падналия човек отново да се възсъедини със своя Творец. А след влизането в катедралата ме залива тъй силно благоговение, че не съм способен да правя снимки: просто присядам в едно от крилата и потъвам в някакъв сладостен унес, наблюдавайки сякаш отдалеч преминаващите посетители.

…Измежду най-представителните исторически сгради на Бургос е „Хоспитал дел Рей” (Кралския прислон), основан през 1195 г. от крал Алфонсо VІІІ за бедни и пилигрими. За този прислон германският пътешественик Кьонинг пише в своя средновековен пътеводител: „Там човек може да яде и пие до насита”. Неговите 80 легла го правят един от най-големите прислони по Пътя за онова време.

До Сантяго остават 456 километра. Зад гърба ми са – 1 850.