2
987

Буен камино, перегрино (8)

Писма на един поклонник

1

Осмото писмо разказва за едно от най-незабравимите преживявания по Пътя, срещата с поклонници от различни народности в манастира „Св. Антон”, построен от френски монаси антонианци през ХІV век.

 

По Пътя към сърцето

 

Прах, кал, пек и дъжд:

туй е Пътят до Сантяго.

Повече от десет века

хиляди поклонници вървят по него.

 

Поклоннико, кой тъй мощно те зове?

Каква е таз тайна сила,

която те притегля?

Не, не е пътят на звездите,

нито величието на катедралите,

нито смелостта на наварците,

нито виното на риоханците,

нито ястията морски на галицийците,

нито пък полетата на кастилците.

 

Поклоннико, кой тъй мощно те зове?

Каква е таз тайна сила,

която те притегля?

Не, не са хората по пътя,

нито народните обичаи,

нито палатът, дело на Гауди,

нито замъкът във Понферада.

 

Всичко туй аз по Пътя виждам

и със радост го разглеждам,

ала тоз призивен глас

дълбоко той

в сърцето ми отеква.

 

Ах, да обясня не мога

таз сила, която ме притегля,

таз сила, която ме подбужда:

само за Бога тя е знайна.

 

Стихотворение, написано на един зид на входа на Наварете, Кастиля

 

Духът на Пътя

 

Дълбоката истина, която изразява горното стихотворение, трогва всеки истински поклонник до сълзи. В действителност Пътят на св. Яков е тъй преизпълнен с история и забележителности, че само за един от градовете като Бургос (или Памплона, или пък Леон) биха били необходими няколко отделни репортажа – също колкото, предполагам, и за да се опише един само дневен преход. Това не само е невъзможно да стане тук, но и не е моята цел: оставям на историците и разказвачите да опишат подробно географията, историята, архитектурата на Пътя и всички занимателни случки, които са преживяли по него. Това е дело препохвално, но моята задача е да се опитам да предам онази съкровена действителност, която остава скрита за очите, а обективните факти не изказват пряко. Казано с други думи, да представя, поне донякъде, „духовната география” на поклонничеството – и в общ план, и в частност до Компостела.

Пътят може да бъде разгледан в няколко плоскости, но най-неуловимата от тях е същевременно и най-важната. На това равнище, поради дългото усамотение на прехода, човекът неусетно се свързва с окръжаващия го пейзаж и селища, със своята народност, с цялото човечество, със себе си самия, с Пътя като духовна същност…, но преди всичко с Бога – от Когото произтича всичко горно. Тази взаимосвързаност е тайнствена и не ще е чудно, ако някой реши, че спекулирам. Но ако Пътят не бъде представен в изконния му, духовен смисъл, тоест като път на човека към Бога и на Бога към човека, то този недостатък бързо бива запълван от духовни сурогати, обещаващи на душата „преживявания” и „преобразявания” с дъх на древни заклинания, нови езотерии и източни благовония. За съжаление, това подправяне на истинския дух на Пътя масово се наблюдава в наше време. Резултат от това са милионните тиражи и публика на произведения, наблягащи на псевдомистиката и паранормалното за сметка на това, което недвусмислено излъчва всяка църква, светилище или древен крайпътен кръст. Ако може така да се каже, за съвременния масов „поклонник”, повлиян от сурогатната трансценденталистика, представляват много по-дълбок интерес знакът на ветрилообразните набраздявания на мидата „виейра”,  съзвездията и „виденията” по Пътя, отколкото посланието на Кръста и изкуплението на човека. Такова изкривяване крие опасността Пътят да бъде схващан в вулгарния контекст на някакъв фентъзи-роман, а не в контекста на спасението – наистина като „път към Небето”, т.е. към Божието царство.

Тайнството е в сърцето на християнството – там, където в „къщата за пируване” Бог съкровено се съчетава с любимата – т.е. с човешката душа:

„Той ме въведе в къщата за пируване, и знамето му над мене беше любов”

Песен на песн. 2:4

Естествено, видяното и преживяното – архитектурните паметници, легендите, запознанството с необикновената испанска култура, срещата с представители на многообразното човечество, преодолените трудности, прекрасните природни гледки, вървежът към определена крайна цел, а именно Сантяго де Компостела – всичко това са „канали”, по които тече Божията любов към душата, независимо че, както казахме и преди, крачещият по Пътя може и да не си дава сметка, че това е така. Но наред с това има една основополагаща истина – че дори всичко това да го нямаше, дори пътят до Сантяго да беше напълно безлюден, самотен и дори неосветен от небесните светила, това с нищо не би променило всеизгарящата, всепоглъщата и всеизискващата любов към нас на Бога – човеколюбец; и дори тогава Бог някак си би използвал Пътя, за да привлече душата на всеки човек към Себе си. И именно тази буйна и властна Божия любов е това, което е извикало всичко за живот, а особено – Божия образ и подобие – нас, хората.

Някой беше казал, че ние не дишаме, за да живеем, а дишаме, защото сме живи. Ето такова преобръщане на гледната точка е необходимо, ако желаем да доловим поне малко за какво всъщност става дума по Пътя за Сантяго де Компостела и изобщо по един поклоннически път.

Поклонничеството е рядка възможност да се оставим да бъдем преобразени от тази любов, именно защото вървейки по него, се оказваме тъй далеч от своите всекидневни окови и опори – осиротели, болни, наранени и като че оставени на волята на стихиите. Преди човек да стъпи на Пътя, между душата и Бога сякаш е имало някаква преграда, някаква удобна черупка, в която той се е отградил от Него и заживял в някакъв свой затворен, частен свят, населен с типичните за нискокислородното пространство халюцинации. Тук обаче всичко това се срива: повлечен от тайнството на Пътя, човекът няма време и сили да си изгради нови опори, прегради, защити и стереотипи. Тогава до раната от досегашната богооткъснатост и фалшивите опори на всекидневието сега се отваря нова рана – от това, че няма на какво вече да се опре и че може да се надява единствено на Бога. А тези рани се лекуват единствено с елея на любовта.

Всичко, което човекът вижда, чува и му се случва по поклонническия път, придобива за него особен смисъл, който го бележи за остатъка от живота му. Уж случайна дума, проронена от някой непознат, е способна да предизвика вътрешна верижна реакция, която да го запрати във високи, неподозирани за него битийни пространства; гледката на залязващото зад някой близък хълм слънце може, по неведом начин, да го потопи в по израза на християнските мистици „тъмната” светлина на вярата, а почукването на поклонническата му тояжка да отмерва сърдечния му ритъм през всичките му останали земни дни.

Човекът, а особено съвременният човек, е жаден за пророчество, за чудо, което да го изтръгне от неговата земност, защото той самият е чудо на чудесата, създадено от един любящ Бог – чудотворец. Ето защо, за човека по Пътя всяко нещо се превръща в чудо; всъщност то винаги си е било такова, но досега той е бил сляп за това.

По поклонническия път човек има рядката възможност да осъзнае или да се преукрепи в съзнанието за своето величие като Божи син, а оттам нещата да се завърнат при него в изконното си, неподправено състояние, отговарящо на този негов най-висш сан.

От Бургос до Карион де лос Кондес

 

…Напускам благородния Бургос надвечер, след цяло денонощие престой и една незабравима среща с поета и писателя Феликс де Арсе, и поемам на запад в напоения с дъх на лятно поле въздух. От тъмното изникват село след село: Тардахос, Лас Кинтаниляс, Виянуева де Арганьо, Олмийос де Сасмон… Придвижването, за разлика отпреди два дена, е лесно, с попътен вятър, който на места прави въртенето на педалите излишно и създава усещането за свободно летене. От време на време се отбивам в някое крайпътно село и правя кратка среднощна обиколка из заспалите му улици, за голямо неудоволствие на разсънените селски кучета. Особено ме привлича да разглеждам селските църкви с фасади, осветени от лунната светлина, и застинали в нишите си камбани.

На другия ден след преспиване на завет недалеч от асфалта решавам „да се върна” на пешеходния път, на около пет километра встрани от автомобилния. За своя изненада не след дълго застигам Серена, около тридесет и пет годишна италианка от Милано, с която бях разменил няколко думи два дена преди това в Сантовения де Ока,  на двадесетина километра преди Бургос. Слязох от велосипеда и закрачих до нея. Оказа се, че е тръгнала по Пътя като обет за изцерението на Винченцо, четиригодишния син на нейна близка приятелка, на когото наскоро лекарите открили раково образувание в мозъка. Според силите си, всеки от приятелите на майката дал някакъв обет в името на това излекуване: един да откаже цигарите, друг – да се отдаде на усилена всекидневна молитва, трети – да увеличи добротворството, а Серена пък поела по Пътя на Св. Яков. Всичко в нея издава богоотдаденост, решителност, уравновесеност („Серена” всъщност означава „спокойна”) и голямо търпение към болката. Че краката я болят, зная отпреди, когато я видях за първи път, а сега това може да се долови от лекото накуцване и дългите мигове на мълчание, в които изпада, съсредоточено вперила поглед на метър пред себе си. Но нито веднъж не се оплаква – на въпросите ми все повтаря, че е добре. Така стигаме до манастира „Св. Антон”, където Серена си беше набелязала да отседне.

Часът е към четири следобед. Манастирът всъщност представлява внушителни останки от сградата, построена от френски монаси антонианци през ХІV век, и преспиването ми в него, сред най-пъстра дружина (десет души от осем народности) е едно от най-незабравимите ми преживявания по Пътя. Дори за човек без голямо въображение е невъзможно да не си представи, особено под светлината на луната, посрещащите поклонниците монаси, свещенодействията на запазения камък – трапеза, а с вътрешното си ухо да долови ангелогласните им песнопения, все още отекващи о белокаменните, устремени в небето стени. А в чисто човешки план трябва да кажа, че вечерта щеше да загуби от обаянието си без червеното кастилско вино и неописуемите спагети, които Серена сготви в две големи тенджери за всички уморени и гладни поклоннически души.

…На другия ден – Кастрохерес, старото вестготско селище и „гореща” точка във войната между маври и християни, старовремският мост Пуенте Фитеро, разделящ провинция Бургос от провинция Паленсия,  Боадия дел Камино със своята колона, на която са били привързвани престъпниците, Фромиста с великолепната си романска църква „Св. Мартин” и готическата „Св. Петър”, където присъствам на многолюдна литургия, на която се бе стекла голяма част от населението и за съжаление само няколко поклонника до Сантяго. Нощта прекарах извън града, в изкуствена горичка, досами Пътя, върху напуканата от сушата неравна земя.

Събужда ме познатият звук на поклоннически тояжки – най-ранобудната и стегната „прослойка” поклонници вече е закрачила бодро напред. И отново се зареждат село след село в безкрайната равнина, много от които дори съдържат думата „campos”, т.е. „полета” в името си – до такава степен равнината е станала част от тях: Побласион де Кампос, Ревенга де Кампос, Вилярментеро де Кампос, Вилякасар де Сирга… Тук решително внимание заслужава църквата „Санта Мария ла Бланка” (Бялата св. Мария), построена през ХІІ век, в която се се съхранява чудотворното изваяние на Пресветата Дева, пред която много поклонници според епоса „Песните на Света Мария” на крал Алфонсо Х Мъдри получавали на връщане от Сантяго тъй желаното изцеление, което не получили при мощите на апостол Яков. Умолявам читателя, ако един ден се окаже в този величествен храм, издигащ се като някакво видение насред равнината, да приседне за половин час в самовглъбение, противопоставяйки се на поривите да шари и снима наоколо или пък да бърза да излезе, за да може да „достигне навреме” крайната точка на дневния преход. През този половин час, прекаран пред древния олтар и изображението на Пресветата Дева, ще му бъде дадено тъй много, че предполагам, ще му се прииска да остане там до вечерта.

И най-сетне – Карион де лос Кондес, на шест километра по-нататък. Манстирът на монахините клариси предлага подслон за поклонници и невероятна изложба от „беленес” – (триизмерни композиции, изобразяващи Рождеството) от цял свят. В съседство се намира манастирската църквица, в която има непрекъснато обожание на Пресветото Причастие, самото То необикновено по размер и поставено в също тъй голям остенсориум (поставка от благороден метал с формата на слънце с радиално излизащи лъчи, в средата на която се поставя благословеният Хляб за обожание от богомолците). В дъното на църквицата зад решетка в две редици безмълвно са насядали монахините клариси. Тишината е пълна. След продължителна молитва пред Тялото Христово ставам, приближавам се до решетката и тихичко казвам името си с молба да отправят молитви към Бога за мен, грешника. Някои от тях ме поглеждат и кимват с едва забележима, блага усмивка.

 

 

Седмото писмо на поклонника