Деветото писмо разказва за множество незабравими срещи по Пътя към Галисия, за топлата мекота на кастилската земя и изпълненото с храмове, планини, реки и небеса сърце на поклонника.

На прага на Галисия

(Карион де лос Кондес – Леон – Понферада)

Испански поклоннически поговорки:

• Поклонник без радост е като свят без цвят.
• Поетите, художниците и поклонниците са ясновидци – и на слово, и на дело.
• Петелът спи един час, конят – два, три – светецът, четири – по-малкият светец, пет – капуцинът, шест – поклонникът, седем – пътешественикът, осем – студентът, девет – благородникът, десет – просякът, единадесет – детето и дванадесет – пияницата.
• Лош поклонник е този, който ругае своята тояга.
• Хубавото вино възкресява поклонника.
• Торбата на поклонника често е празна.
• Не отказвай да даваш, защото Бог ти дава, за да даваш.
• Любовта и вярата по делата се познават.
• Не отлагай за утре доброто, което можеш да направиш днес.
• Търпеливо понесеното зло отваря врата към небето.
• Който греши и се поправя, той в Божиите ръце се оставя.
• Води ме, Божие Сърце, и ме върни на правия път, ако свърна от него.
• Събирай се с добрите и ще станеш като тях.
• Най-голямото нещастие е да враждуваш с Нашия Господ.
• По това се познават християните – че се обичат като братя.
• Лошо прави онзи, който не върши добро, дори и да не върши нищо лошо.
• Християнино, непрестанно помни смъртта, съда, ада и небесното царство.
• Няма по-тежък товар от нечистата съвест.
• Върши добро и чакай: Господ ще те възнагради.
• За да победиш болестите си, първо победи смъртните грехове.
• Поклоннико, и през ум да не ти минава да опитваш удоволствията, заслужаващи тояга.
• Който бяга от възможността за грях, греха унищожава.
• Сей добри дела и ще жънеш плода от тях.
• Бъди винаги весел! Животът се усмихва на оногова, който му се усмихва.
• Без искрена изповед няма прошка за греховете.
• Една сметка не бива да сбъркаш – да се спасиш.
• За всяко нещо си има място и всяко нещо – на своето място.
• Никой и нищо да не смущава вътрешния ти мир.
• Най-голямото щастие е в доволството.
• Пътят на св. Яков – по него и куцият, и здравият крачат.

…Карион де лос Кондес, мястото, на което спря предишния ни разказ, се намира на стотина километра от Леон. Време имам предостатъчно, тъй като моят дългогодишен приятел д-р Мартинес, очен лекар, се връща от почивка в Леон във вторник, така че мога да си позволя да поостана тук през цялата неделя. В поклонническия прислон на монахините-клариси се запознавам с един осемдесет и две годишен господин от Латвия, поел за Сантяго, влачейки ремаркенце-самоделка поради болния си гръб. По-късно някои негови спътници споделиха, че този дребничък и жилав мъж съвсем не отстъпвал по бързина и издържливост на жегата от останалите поклонници. Наистина, чудни са хората по Пътя и чудни неща стават по Него, и това далеч не е първото свидетелство за необяснимия прилив на сили, който получават устремилите се към Сантяго де Компостела. Аз самият от личен опит мога да потвърдя това… Тук срещам и младия музикант и писател-полиглот Брендън от Тексас, неспирно нижещ думи в пътния си бележник, усмихнатия Франц от Нюрнберг, студент и бъдещ преподавател по химия, както и три девойки – приятелки от Русия и Таджикистан. След излизането ми от литургията в църквата Света Мария от Друма (Санта Мария дел Камино), тази пъстра младежка група ме кани на вечеря. Опитвам се да отклоня поканата, тъй като ги надвишавам значително по възраст, но те настояват, а и честно казано, аз не се оставям да бъда убеждаван дълго. Това е Пътят – всякакви светски условности и предразсъдъци отпадат тук, на това благословено място, където царства Духът, защото във всевечния Дух възрастта също е условност и: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса.” (Гал. 3:28). Особено трогателна гледка представляваме по-късно ние, наследниците на едновремешните воини отпреди седемдесет години (аз самият съм син на ветеран от войната), насядали около една маса в дух на най-топло приятелство – ние, чиито предци съвсем неотдавна са били в окопите, често с насочени едни срещу други дула. Но ето, че Пътят събира това, което историята разделя, а и което, както се видя, икономическите съюзи така и не могат да споят.

Късно вечерта отново срещам Алдерт [1], холандеца с пронизващо сините очи от манастира „Св. Антон”, поел по Пътя с една невероятна мисъл: в духа на своя велик предшественик Еразъм Ротердамски, той е тръгнал в търсене на всеобхватна идея, способна да събере в едно тъй разединените в наше време области на знанието. Досега се е занимавал с изграждане на екипи от строители, инвеститори и общественици за изпълнение на авангардни архитектурни проекти на селища, където къщите изцяло се самоснабдяват с естествена енергия, придобита отвсякъде, откъдето може да се придобие – от слънцето, от повърхностния слой на близки водоеми, дори от земните недра. Сега обаче той чувства подтик да се издигне на качествено ново равнище, тоест да пренесе досегашния опит към областта на чистото знание. Истинска ренесансова личност в този объркан век, Алдерт върви по Пътя в очакване на някакво просветление… Но струва ми се за това болезнено дирене има и дълбоко лични причини – беше ми споделил, че като дете и юноша получил свирепо пуританско възпитание, което го осакатило тежко и го отвратило от вярата, тъй че най-вероятно вместо философския камък на знанието той всъщност жадува за онази неполучена любов, с която сега, на четиридесет години, да слепи разбитите си на парчета детство и душа…

Не се съмнявам, че откровението на тази всеобхватна Любов вече го чака някъде по Пътя, защото именно Тя го е довела тук, за да изцери раната му и да обнови душата му.

Преспивам в полето край градчето (ах, тези звезди, тази рохкава земя, поддаваща под тежестта на умореното тяло, този мирис на поле – колко ще ми липсват след това!), а на сутринта се връщам в града и закусвам в едно ресторантче, използвайки „цивилизацията”, за да попълня дневника си и да заредя батериите на телефона и фотоапарата. Преди отново да поема по Пътя закупувам нов чифт очила и шапка, на мястото на поредните изгубени някъде по Пътя, след това посещавам църквата „Св. Яков”, превърната днес в музей на свещеното изкуство и предмети, накрая се запасявам и с продукти. Докато обикалям по улиците се натъквам на семейство велосипедисти от България – баща, майка и двадесетгодишен син, поели за Сантяго от Бургос. Приятно е, но и някак особено след толкова време „чуждоезичество” отново да проговоря на родния си език.

Преходът до следващото място, където преспивам, между Релиегос и Мансия де лас Мулас, на двадесетина километра от Леон, е истинска „песен” – с неспирен попътен вятър, без жега и с много живописни гледки. Най-забележителното селище е преизпълненият с история и легенди Саагун, където пристигам към шест часа, хапвам в поклонническия прислон, а сетне обикалям града, въпреки че по това време храмовете вече са затворени. Правя снимки и с припадането на нощта поемам отново на път. Наближавайки Леон си намирам (изкушавам се да кажа – „ми се определя”) хубаво местенце до едно обляно от лунната светлина клонесто дърво досами полето и отново полагам тяло върху вече тъй познатото „пухкаво ложе” – разрохканата, червеникава кастилска земя.

Прекарвам в Леон едно денонощие у своя приятел и неговото семейство. Населението на града е 120 000 жители и това го прави най-голямото населено място в северна Кастилия. Негова гордост е величествената катедрала, известна в целия свят със своите 1 800 кв. м. стъклописи. След молитва в един от параклисите излизам в клостера, по протежението на който са наредени множество романски статуи на старозаветни пророци и Христовите апостоли. Този път, за разлика от предишния, просто не ми остава време да посетя кралската базилика „Сан Исидоро”, където се съхраняват мощите на този светец-ерудит от VII век, пантеона към църквата с мощите на 23-ма крале на едновремешното Леонско кралство и да се понаслаждавам на удивително добре запазените стенописи от ХІІ век по църковните арки.

В клостера към мен се приближава възрастна госпожа и ме пита разтревожено дали случайно не съм виждал някъде изчезналото й нагръдно разпятие. Оказва се, че членува в една „кофрадия” (енорийско братство) и че кръстът й е особено мил – имала го от двадесет години. Изглежда дълбоко разстроена. Опитвам се да я утеша (не знам доколко успявам), като й казвам, че колкото и ценен да е бил този кръст, в края на краищата е предмет и че да загубиш нагръдния си кръст е безмерно по-малко зло, отколкото да загубиш вярата си.

След литургията правя обиколка из старата част на града, сетне продължавам на запад. На петнадесетина километра от Леон подминавам внушителната съвременната църква „Вирхен дел Камино”. По протежение на цялата фасада е разположена силно въздействаща стилизирана скулптурна група на Пресветата Дева и дванадесетте апостоли на Петдесетница. Спомням си, че оттук преди седем години си купих кръстче от буково дърво, което „измина” заедно с мен цялото разстояние до Сантяго.

30 километра по-нататък опъвам постелка на малко мостче над хвърляща искри на лунната светлина рекичка, на няколко километра преди Оспитал де Обриго. При всеки полъх на среднощния бриз листата на близкия царевичак прошумоляват – като ту усилващ се, ту заглъхващ приспивен шепот на ангели…

На другата сутрин пресичам знаменитият мост на Оспитал де Обриго, мостът на „прехода на честта”, където през свещената година (año jacobeo) 1 434-та рицарят Суеро де Киньонес в продължение на цял месец предизвиквал на дуел всеки рицар, готвещ се да премине отвъд. Целта му била след изтичането на месеца да се отправи победоносно към Сантяго де Компостела, където да постави пред мощите на Апостола халката, която носел в знак на любовта си към дамата на своето сърце, доня Леонор де Тобар – любов, за съжаление, несподелена. След поредица от победи (в един от дуелите каталонският рицар Асберт де Кларамунт дори намерил смъртта си!) самият Суеро де Киньонес бил ранен и двубоите трябвало да спрат ден преди изтичане на уреченото време. След излекуването си, той наистина извършва поклонничеството до мощите на св. Яков, където свалил халката и я оставил със завързана за нея лентичка, носеща следния трогателен надпис:

Щом не благоволявате

да отвърнете на моята любов,

то истински окаяник съм аз.

…Рицарят с разбитото сърце, неговата непристъпна любима и нелепо загиналият поради чуждата амбиция каталонски рицар вече отдавна са напуснали този свят, но дори днес, близо шест века по-късно, халката и лентичката, свидетелстващи за тази злощастна любов се съхраняват в катедралата в Сантяго де Компостела.

На излизане от Оспитал де Обриго застигам Дарън, щатски военен ветеран на моя възраст. Тъй много си допадаме, че извървяваме заедно прехода до Асторга. Дарън се е пенсионирал наскоро и се чувства като пусната на воля птичка – след толкова години военен живот, най сетне няма началство над главата си. Носи оранжева фланелка, окачил е на раницата си малко високоговорителче, от което се леят парчета на „The Doors” и с наслада си пафка огромна, навирена нагоре саморъчна цигара. Говорим си за какво ли не. По едно време в главата ми проблесна мисълта, че ако през осемдесетте години на миналия век студената война беше прераснала в гореща, то ние с Дарън щяхме да се окажем от двете страни на фронтовата линия и като млад офицер от артилерията той сигурно щеше да ме засипва със снаряди от своето мощно американско оръдие, ако, разбира се, аз преди това не съм успял да го просна с точен откос на своя „Калашников“. А може би щяхме да се изтребим едновременно и сега телата ни да лежат на няколко метра под земята, с по един (каква ирония!) кръст отгоре. Вместо всичко това обаче ето ни тридесет години по-късно – вървим си живи и здрави по Пътя, разказвайки си всякакви истории и разменяйки си шеги сред дима от безконечната му цигара, сякаш една майка ни е раждала! Велики са твоите дела, Господи – Господ на мира и братската любов!

Пристигаме в Асторга и след почивката Дарън изявява желание да дойде с мен на служба. След приключването й с обичайната благословия за поклонниците пред цялото паство забелязвам сълзи в очите му, а думите му са сподавени – не е влизал в храм отдавна, откакто загубва жена си в автомобилна катастрофа… Разделяме се с силната прегръдка на стари бойни другари.

В Асторга е задължително да се види катедралата, заедно с музея към нея, а също и Паласио дел Обиспадо (Епископския дворец), построен по проект на ненадминатия Антонио Гауди.

От Асторга продължавам напред в нощта. И пак онази наляла се до пръсване луна, обсипваща пътя със сребро, тишината на отминаващите села-призраци със старовремските си църкви от тежки фосфорециращи блокове, мракът в сенките на крайпътните дървета, мирисът на сухи треви, пулсиращите звезди, далечния лай на бездомни кучета, странно примесен с нежната песен на щурците… Пътят е пуст. Вяло въртя педали, но съм решен да не слизам от седалката, преди да изпълня набелязаните за деня километри. Опитвам се да се моля, но умората разсейва мислите ми. Най-сетне, един час след полунощ, решавам да преспя на просторна, огряна от луната поляна край пътя, но съм разкрит още преди да привърша вечерята си: от близката гора гръмва кучешки лай и вой срещу нашественика. Набързо си стягам багажа и се оттеглям към селото Рабанал дел Камино. Сред къщите откривам незастроено пространство и развивам постелката зад един къпинак, на скришно от погледите на ранобудните пътешественици, които само след няколко часа ще се заточат в нишка на запад.

Сутрешната си молитва в Рабанал дел Камино казвам в еднокорабната романска църквица „Нуестра Сеньора де ла Асунсьон” (Нашата Господарка на Възнесението) към бенедиктинския манастир „Сан Салвадор дел Mонте Ираго” („Светият Спасител от хълма Ираго”). Тя се поддържа от малка монашеска общност бедедиктинци от Германия. Входът на църквата е от противополжната страна на главната улица, по която се движи неспирен поток пътешественици, но никой не се отбива в нея, въпреки че несъмнено е описана във всички пътеводители. На входа седи едра жена с птичи поглед и потъмнели устни и ми подвиква, че църквата имала „добра енергия”. Питам я какво точно има пред вид. Отговаря, че тя чувствала коя църква имала добра енергия и коя – „лоша”, и че да не съм се притеснявал, защото тази била от доброенергийните. Леко развеселен от евтината й псевдомистика, влизам в храма. Той е малък, но тъй… мил и излъчващ човечност, че имам чувството, че съм се завърнал у дома.

Малко след Рабадал де Камино завършва кастилската равнина и започват Леонските планини – зелени, вълнообразни, на места приличащи малко на Родопите, ако изключим много по-малкия размер и височина, а също и отсъствието на гъста растителност. В най-горната им точка се намира Крус де Иеро – висока колона, завършваща с кръст, в основата на която от много години насам минаващите хвърлят по едно камъче за небесно покровителство по пътя. Това е древен обичай, който изпълнявали още галисийците, отиващи на сенокос в Кастиля. Тук срещам и Роса от Кордоба, майка на четири поотраснали деца, чийто мъж преди няколко години внезапно губи разсъдъка си след дълъг, щастлив и относително охолен семеен живот: спира да работи, изпада в параноична ревност и подозрения, тайно слага проследяващо устройство в колата й, започва да я следи навсякъде и да я засипва с неспирни обвинения и заплахи. Всичко това й идва като гръм от ясно небе, а след известно време тя не издържа и се принуждава да го напусне. Станал играчка на бесовете, мъжът й потъва все по-надълбоко в бездната на лудостта, а тя, горката, понася кръста си, според колкото позволява крехката й женска сила. На всичкото отгоре в строго традиционното андалуско общество не среща достатъчно съчувствие дори у най-близките си приятели и роднини… Дошла е, за да извърви малка част от Пътя и да вдиша глътка свеж въздух насред разбития си живот. Краката й са покрити в мехури – ходи по джапанки, подпирайки се на тояжка, а от раницата й се поклащат грубите туристически обувки. Изслушах тъжната й история и се помъчих да й вдъхна смелост, припомняйки й за целебната сила на молитвата и църковния живот в страданието. Отговори, че вярата е единственото, което я крепи, иначе отдавна да е изгубила ума си… На раздяла си казваме по едно последно „Que Dios te guarde!” („Бог да те пази!”), тя свива към прислона в Монхарин, а аз се качвам на колелото и продължавам напред, като мислено си отбелязвам да се помоля Богу за нея.

Надвечер пристигам в Понферада. Поклонникът е волно и вглъбено Божие дете, така че големият град, независимо от великолепието си, старините си и светите си места, го кара да се чувства малко не на място, а градските тълпи, сред които изпъква с прашните си пътнически дрехи и силния си загар, го смущават. На всичкото отгоре в този град има някакъв празник: градският площад е пълен с народ, има сцена с големи черни високоговорители, носят се оглушителни ритми и миризма на печено месо, недалеч се върти ярко осветено виенско колело… Всичко това няма нищо общо с тишината и мира, които поклонникът е донесъл в сърцето си от храмове, планини, реки, поля и небеса.

Попадам на павилионче, където мулатка-кубинка продава мохито и „се заседявам” там. Куба е втората ми родина, там съм прекарал голяма част от детството си и „всичко кубинско ми е мило”. Решавам да почерпя за предстоящия утре мой рожден ден съседа си, кубинец-емигрант, и минаващия наблизо амбулантен продавач на евтини шапки и очила от Сенегал, Хюсеин. Тримцата – кубинец, сенегалец и българин – представляваме наистина живописна дружина. Въпреки необразоваността си Хюсеин се оказва дълбоко вярващ, мъдър и скромен мюсюлманин, с когото е истинско удоволствие да беседваш. За него Майра, мулатката, прави специално мохито без алкохол. Мечтата му е да узакони престоя си в Испания, а сетне да си намери работа в някоя кравеферма в околностите, за да може да не спи на улицата и да изпраща по малко парици в къщи – добър урок по скромност за нас, поклонниците. Рикардо пък, кубинецът, вече втора година е далеч от родината – без работа в тази криза и като че вече без надежди.

Понферада е известна със своя темплиерски замък – свидетел на възхода и низвержението на този злощастен орден на рицари-монаси, много от които благородно посвещават и дори жертват живота си в служба на брата-поклонник.

Преспивам досами една църква в крайните квартали на Понферада, а на следващия ден продължваам към Виляфранка дел Биерсо. Галисия е вече близо, усещам го някак си физически, а също и по характерната извивка в края на всяко изречение, която жителите на тази преходна зона са възприели от галисийците.