Климатът е мотор на историята, твърди известният френски историк Еманюел Льо Роа Ладюри. Сигурно е така. Но, ей Богу, за мен си остава загадка защо всяка година – особено с настъпването на жегите – у нас се разразява и по един взрив в колективната памет на нацията, свързан с комунистическото минало.
Че топлината рязко повишава кръвната захар, спор няма – медицински факт. Ала при нашенските социалисти изглежда, че проблемът е двоен – веднъж по физиологически, веднъж по идеологически причини (включително заради знамената, пропити със символиката на кръвта, но най-вече поради непреработеното комунистическо минало).
Впрочем връзката между комунистическата идеология и кръвната захар не е някаква собствено моя налудничава фантазия. Само припомням, че в началото на ХХ в. футуристът Филипо Томазо Маринети пише стихотворението „Сърцето ми е от червена захар”, замислено да се превърне в химн на световния социализъм. Творбата се рецитира по соцвечеринки из цял свят, включително в България, но не щеш ли след края на Първата световна война споменатият Маринети, заедно с друг виден италиански социалист – Бенито Мусолини (главен редактор на левия партиен официоз „Аванти”), тръгват да полагат основите на друг един тоталитарен проект – на фашизма в световен мащаб, което пък е друга тема, също не за пренебрегване.
Но да не се отклоняваме и нека се върнем към нашата комунистическа ябълка на раздора, отново разпалила страстите това лято: какво да се прави с чинията на Бузлуджа, този мегаломански бетонен монумент, издигнат през 1981 г. в прослава на БКП?
По логиката на закона отговорът е ясен: от 1992 г. паметникът е одържавен по закона за конфискация на имуществото на БКП и други тоталитарни организации.
В този смисъл решението на правителството Борисов 1 от 30 септември 2011 г. да прехвърли тоталитарния паметник на Бузлуджа (бетонния поднос и колоната) за безвъзмездно ползване от БСП е абсолютно незаконно и морално недопустимо.
Незаконно е, защото безвъзмездното прехвърляне на държавна собственост е забранено от закона.
А е неморално, защото то – с лека ръка (дори заради едната задявка) – подменя моралното осъждане на БКП и на престъпленията, които тази партия е извършила в периода 1944-1989 г., бидейки партия-държава, като така обезсилва един от малкото лустрационни тестове в българското законодателство.
Да, Корнелия Нинова и кадрите на нейната партия-правоприемница навярно искат да си възвърнат контрола над чинията на Бузлуджа – безвъзмездно или на концесия за 10 години. За какво им е – е друг прелюбопитен въпрос, над който е интересно да се поразмишлява.
Но нека сега опитаме да си представим сходна ситуация в Европа – например в Австрия или Германия. Какво би станало, ако партия или организация, заявяваща идейно родство с НСДАП (национал-социалистическата партия на Хитлер), поиска да стопанисва например:
а) рушащата се родна къща на фюрера в Браунау ан Им;
б) отломките в горите край Нюрнберг на стадиона с 400 000 места, който според проекта на Алберт Шпеер, би трябвало да се превърне в една от емблемите на Третия райх;
Просто е немислимо.
И отговорите са предварително известни.
Австрийският вътрешен министър Волфганг Соботка миналата година заяви, че „най-чистото решение” за родната къща на Хитлер е тя да бъде съборена. Вътрешното министерство на Австрия плаща наем за нея от 1972 г., за да не бъде експлоатирана тя за „идеологически цели”, помествайки вътре център за социални грижи, който се е изнесъл през 2011 г. и т.н.
Никой обаче не преотстъпва родния дом на Хитлер на негови идейни наследници, които да го стопанисват „като исторически паметник за обществото и като партиен символ” (по формулата на Корнелия Нинова).
Същото в пълна степен е валидно и за гигантския стадион в околностите на Нюрнберг, тази гордост на Алберт Шпеер. Никой няма право там да възкресява нацизма, да прожектира филмите на Лени Рифенщал или да свиква сбирки на групи, изповядващи една заклеймена от историята идеология.
У нас обаче е друго.
БСП иска да си върне чинията (или подноса и колоната с петолъчка) на бетонирания старопланински връх не само за да сплоти редиците си, а и в името на един реванш спрямо историята. Дори е готова с тази цел да изнамери пари или пък разчита да изтръска еврофондовете с един подобен проект.
За да бъда разбран добре, искам да формулирам тезата си съвсем ясно: НЛО-то от бетон, кацнало на Бузлуджа, е съвършеният музей на безумието и идиотщината на комунистическия режим в България.
Но при едно условие: като паметник за краха на една идеология и нейните престъпления (обновен и съдържащ съответната експозиция с богат видеоматериал и гидове на различни езици).
Недопустимо е една одържавена собственост, и то на този заветен старопланински връх да се експлоатира в интересите на една носталгична по комунизма партия, която да възкресява там тоталитарни митологеми, съсипали живота на стотици хиляди българи, пропагандирайки ги сред деца и ученици. Представете си примерно върволицата от училищни автобуси, пресрещнати от екскурзоводи на БСП, които разучават на Бузлуджа с децата следните стихчета на Асен Босев:
После доведе
в усоите твои
дядо Благоев
безстрашна дружина.
И като птица
из нея излитна
родната Партия –
майчица мила.
Това би било срам и позор за България.
Паметникът би могъл да се съхрани като исторически монумент, ако бъде отдаден не на БСП, а поверен примерно на околните общини (Габрово и Казанлък вече проявиха интерес), под егидата на Министерство на културата, като експозицията бъде разработена от водещи изследователи в историята на комунизма. Тогава вече ще има смисъл да се търси негово финансиране, включително и с европейски средства, както и от включването му в обиколките на туроператорите.
Монументът на Бузлуджа, пак повтарям, има смисъл само като носител на болезнената памет за комунизма, а не като символ на идеологическата или историческа подмяна, която и без това цари на това място.
Ето за какво иде реч.
На 2 август 1891 г. (20 юли по стар стил) на връх Бузлуджа се изкачват двайсетина представители на социалистически дружинки от Търново, Габрово, Дряново, Казанлък, Стара Загора (двама-трима се разсейват в последния момент). Тогава, както е добре известно, под председателството на Димитър Благоев се провежда учредително събрание на Българската социалдемократическа партия (БСДП).
Работата е там, че въпросните дружинки се възползват от честванията, посветени на годишнината от гибелта на Хаджи Димитър и неговите 26 четници, загинали на 18-19 юли 1868 г. Причината била, че при управлението на Стамболов имало доста строг закон за публични политически прояви.
Така или иначе фактът е налице – след 1944 г. на този връх се извършва една огромна историческа подмяна. Подвигът на Хаджи Димитър и неговите събратя, обезсмъртен в най-известната балада в българската литература, постепенно помръква под наченките на едно партийно-тоталитарно строителство. А връх „Хаджи Димитър” (както е истинското наименование на това място), лобно място на истински герои за националното освобождение, продължава да тъне в забрава заради бетонирането на това място на една идеология.
Извинете, но кое от случилото се на 20 юли (2 август) е по-значимо с оглед на българската история: саможертвата на едни поборници на българското Възраждане или раздумката на малка групичка хора с леви убеждения, решили да се сдружат под сенките на партиен принцип? Ботевата балада „Хаджи Димитър” или изображенията на Маркс, Енгелс, Ленин и на ламята на световния капитализъм, прободена право в сърцето с червеното знаме върху една от мозайките? За дълбоко съжаление на днешните български социалисти ликовете на Тодор Живков и на Людмила Живкова са безвъзвратно унищожени, но пък при нужда биха могли да бъдат заместени с мозайки на Владимир Путин или Корнелия Нинова (Тодор Живков също е бил изобразен на соцмонумента приживе).
Седем години след седянката на върха, председателствана от Димитър Благоев, по-точно през 1898 г., там се изкачват дейци на българското освобождение. Правото да държи тържествена реч е предоставено на Иван Кършовски, който през сълзи се обръща към множеството с думите:
Бузлуджа е новата българска Света гора… Докато за това има спомен, докато потомци изкачват върха със спомен за саможертвата от 1868 г., това ще е доказателство, че България още не е умряла, че българският народ още съществува, че старовременният юнашки дух и неустоимата храброст още не са изчезнали из сърцето на съвременния българин.
Да би знаел клетият народен поборник и другар на Хаджи Димитър какви речи някой ден ще се държат от този старопланински връх и чия памет ще се чества там… Могло ли е и през ум да му мине на него, видял с очите си освободена България, че вместо баладата на Ботев, вместо:
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
оттук ще звучат псевдостихове като тези на Димитър Методиев от „Песен за генералната линия”:
Над Старопланинската верига –
като петел,
червен и бухлат –
Слънцето кукурига.
И свети – през граници и разстояния –
твоето име,
твойто
червено сияние!
Съпоставката е зашеметяваща. Показателна за споровете, които водим и продължаваме да водим и днес. За паметта, която ни вдъхва живец, и за безпаметството, в което, волно или неволно, тънем.
