Навръх 24 май от Лондон долетя новина, която просто ни остави без дъх – романът на Георги Господинов „Времеубежище“ в превод на английски от Анжела Родел спечели международния „Букър“ – една от най-големите, най-стойностни и желани литературни награди в света. Вестта е чудна, направо превъзходна – българската литература и изобщо култура засвети с ярка светлина на картата на планетата; нещо повече, самата България засвети на тази карта и то не с мътните пигменти на Тиквата и Каскета, а с блестящата виделина на място, в което се създават ценни културни продукти, намиращи международно признание. В този смисъл „Букър“ не е само за Георги Господинов и Анжела Родел – разбира се, най-много е техен, но той е и за всички нас, които говорим български и почитаме словото и писмеността си.

Насред еуфорията – както от празника, така и от наградата, може да не си дадем реална сметка какво всъщност се случи. И да си помислим, че това е някакъв инцидент – станало, минало, заминало. Съвсем обаче не е така, абсолютно не е така: наградата „Букър“ за „Времеубежище“, Георги Господинов и Анжела Родел има фундаментално значение, тя е цивилизационен избор и аксиологична посока и тъкмо поради това ще влияе в бъдеще върху българското развитие във всякакво отношение, не само културно и литературно, но и политически, социално, образователно, че даже и икономическо (дори това последното да ви се струва пресилено). Но литературата е показала, че може трайно да въздейства върху посоката накъде ще тръгне движението на един или друг народ и от примера на Русия виждаме това с просто око: невъздържаните империалистически нагласи в творчеството на Достоевски (особено в „Дневник на писателя“); антикултурните импулси, които в последните си години граф Толстой разпръсква с нестихваща страст (чак до отричането на Шекспир в полза на православните „старци“); да не споменавам Пушкин с неговата поетическа филипика „Към клеветниците на Русия“ или Тютчев с елементарната мистика „Русия с ум не ще прозреш“… Гогол с неговите „Избрани места от кореспонденцията с приятелите е не по-малко ретрограден, неслучайно вбесява неистовия Белински. Та чак до Бродски, който също се поддава на великоимперския шовинизъм с пълното със злост стихотворение „За независимостта на Украйна“. За Захар Прилепин, взривения наскоро свръхнационалист (и талантлив писател), хич не ще отварям дума. В руската литература са закодирани днешните Буча и Ирпен, както някога в немеца Юнгер бе закодиран хилядолетният Райх. Литературата не е невинна, никога не е била…

Макар че не бива да надничаме само в чуждата паница, имаме си наша и тя е не по-малко пълна с гъста националистическа чорба. Да вземем само Кирил Христов с неговото „Сърби я, Сърбия, сърби я“ или графоманът Любомир Бобевски, чийто химн на Добруджа „О, Добруджански край“ чак е лепнат паметно на монумент в Каварна. Че дори и Патриарха, дядо Вазов, за когото Георги Господинов намира прекрасни слова: „Вазов е голямото българско утешение – казва. – Големият български утешител“, от когото се учим както на любов към българското, но и на горделивост от българското: „България живее под гръма на урата“ („Под гръма на урата“). Неговият роман „Под игото“ за първи път е издаден цялостно като самостоятелен том на английски, благодарение на което е предложен и за Нобелова награда, но в действителност онзи, който е бил на ръка разстояние от това да я получи, е бил Пенчо Славейков, големият му съперник. И само преждевременната му смърт в Брунате, Италия, предотвратява това събитие, което – убеден съм, ако се беше състояло, щеше да придаде съвсем друг развой на българската история през ХХ век; тази наша нещастна история на тази наша „нещастна фамилия“. Защото – тук малко ще изпадна в анахронизъм, ако Вазов е котловинен, то Пенчо е планетарен: единият не излиза от пространствата на българското, другият непрестанно мисли и работи за световните пространства. От което следва, че ако Пенчо беше взел Нобела, то ние нямаше да се занимаваме с тесните си регионални дрязги – „Нещастнико, побратиме, остави тука кости. Прав ли, крив ли бе – не съдя те – почивай, Бог да прости“ („Първият убит сърбин“), а щяхме да гледаме към необятните международни простори, едничките достойни „зарад нас“: „Човешкий разум бий и се терзае от памтивека, висшата си цел поставил: да проникне и познае незнайното зад знайния предел“ („Химна“). Пенчо Славейков щеше да е вторият славянски автор (след Хенрик Сенкевич) и първият балкански, удостоен от шведския комитет. И тогава не само нашите литературоведи, а и на целия полуостров щяха да го почитат, изследват, признават, а с него и нас, българите. Докато след скоропостижната му смърт почти единствен Боян Пенев е съзнавал творческото му величие (преди много време даже уредникът на музея на баща и син Славейкови в Трявна ми призна, че пред Пенчо предпочитал и разбирал много повече Вазов), а приживе нищожеството Сава Бобчев го праща да изкачва четири етажа с куците си крака. На което Пенчо Славейков отвръща по единствения възможен начин – напуска България и заминава за Италия с любимата си Мара Белчева, за да намери там смъртта си…      

Случва се тази несправедливост през 1911 г., 112 години след нея Георги Господинов я поправя. Защото за „Букър“ не е номиниран, хеле пък да го спечели, писател от овехтелия и полумъртъв Съюз на българските писатели, чийто председател Боян Ангелов също преди дни се „бореше активно за мир“ пред сградата на Европейския парламент в София, а автор от размирния, непокорен и новаторски „Литературен вестник“, който правеше на пух и прах творчески изнемощелите от соцносталгия и копнеж по Тато и по партията-водителка негови членове. И който е автор на така вбесяващата ги реплика за умните и красивите. Прочее, във „Времеубежище“ всички тези назадничави типове са описани по подобаващ начин, напълно точно и извънредно талантливо. Дето се вика, ачик-ачик. И сега този човек, който е умен и красив, и „войнолюбец“ (по терминологията на Румен Радев), се оказва не просто някакъв захлупен жълтопаветник, а автор, талант, творец!, чието дарование призна целият свят и му се преклони с радост и мерак. Чак до Холивуд в лицето на Сара Джесика Паркър, актрисата от „Сексът и градът“. Ти да видиш!…

Така погледнат, „Букър“-ът на Георги Господинов е наистина акт на цивилизационен избор, един вид смислоубежище. Смислоубежището, което гради ценностоубежището ни, което пък ни съживява културоубежището, че да ни даде то нови сили, неподозирани нови сили за затъналото в пошли баталии свидно ни българоубежище. С тази награда България окончателно и безвъзвратно тръгна по пътя, който единствен ѝ приляга – пътя към Европа, към демокрацията, към човека като личност, а не като крепостен. Пътят на „Аз сме“, който е път емпатичен, хуманен, съпричастен и жизнелюбив. Не мъртвият път на Бахмут, а живият път на „Пикадили“. Път, който отваря пред нас, българите, всички пътища на света.

„Букър“ не е просто литературна награда, „Букър“ е нашето европейско бъдеще…