Европейското първенство по футбол е в разгара си, довечера започват четвъртфиналите, страстите са, както се казва, нагорещени до червено. Въпреки пандемията Царят на спортовете отново предяви правата си на пръв и най-велик: дори жена ми, която иначе не е кой знае какъв футболен фен (в интерес на истината, изобщо не е), се предаде на вълшебството на играта и гледа мачове отдадено като мен. Много пъти съм казвал защо футболът е така привлекателен за мало и голямо, но няма лошо да го кажа отново: той е квинтенсенцията на играта, играта par excellence. Всички други спортове са по някакъв начин ancilla praxis, слуги на практиката: усъвършенстват ръката – оръдието, превърнало маймуната в човек, ако вярваме на Енгелс и на антропологията. Така е и с волейбола, и с баскетбола, да не говорим за хандбала; така е и с тениса, и с лакроса, и с хокея… Ако пък нямат отношение към ръцете, имат отношение към добиването на умения от тялото – по-бързо, по-високо, по-силно; накратко, бързи, смели, сръчни. Докато във футбола тъкмо играта с ръка се наказва, а това, че можеш да жонглираш с топка в крака, е нещо като Кантовата идея за красотата – целесъобразност без цел. В този смисъл футболът е може би идеалното поле за изява на homo ludens, играещия човек. И точно когато се оказа, че съществува огромна опасност homo ludens да се превърне в homo malus, на помощ дойде футболът, за да покаже, че все пак животът и радостта от него не могат да бъдат победени. Разбира се, тази негова характеристика на изконна игра, на радостна жизнена игра привлича много пари: не ви ли прави впечатление, че от десетина години насам коментаторите все повече говорят не за добра игра, а за добра работа? Футболистите като новите гладиатори – бойци и работници на арената…

А понякога и Давид срещу Голиат. Прочее, ако има нещо пò така особено за това Европейско (освен многото автоголове), то е тъкмо във възправянето на малките срещу големите, на давидовците срещу голиатовците, на джуджетата срещу великаните. Дребосъците възроптаха, тъй да се рече. Дори мачът Англия срещу Германия влиза в това русло: цели 65 години островитяните не бяха постигали успех на голям форум срещу германците (от знаменития финал за Световната купа през 1966 г. на „Уембли“); не случайно точно англичанин (Гари Линекер) казва: „Футболът е проста игра. Всички играят, играят, играят и накрая Германия печели“. Колкото до елиминирането на Нидерландия от Чехия, на Франция от Швейцария, на Швеция от Украйна – това са си истински футболни бомби, въстание на мъниците. Донякъде само за Дания срещу Уелс, Италия срещу Австрия и Испания срещу Хърватия резултатите бяха очаквани (макар че последното не е съвсем вярно, все пак „ватрените“ са световни вицешампиони; между другото, в една и съща вечер отпадна заедно с тях и световният шампион Франция – във футбола предишните заслуги много-много не важат; колкото до успеха на Белгия срещу Португалия – макар да не е чак сюрприз, все пак си е детрониране на шампиона.

Интересно би било да се разгледат тези осминафинали именно от камбанарията на това кой какво представлява и каква роля играе там долу на терена. Да вземем чехите: непретенциозен отбор, без звезди (ако не броим Патрик Шик), те са нещо като 11 Пчелички Мая – трудолюбиви, стриктни, дисциплинирани. Жужат работливо, вършат съсредоточено каквото им е наредено и много-много не се главозамайват. Холандците от своя страна винаги са го имали проблема с главозамайването и вероятно точно заради това все нещо не им достига да се представят отлично на футболни финали. Наистина, два пъти са световни вицешампиони, един път европейски шампион (чехите също са били, но като чехословаци, през далечната 1976 г. – от тази година във футболната терминология влиза понятието „дузпа тип Антонин Паненка“), но в повечето случаи се издънват. И това е сякаш заради много хубавия футбол, който представят: всички ги броят за фаворити, все едно състезанието не е футболно, а по кънки бягане, националния им спорт, накрая обаче си тръгват с празни ръце. Те са каръците на първенствата: всички помнят оня невероятен пропуск на Ариен Робен срещу Икер Касийяс, коствал им световната титла. „Тристрам Шанди“ на Лорънс Стърн – много е интересно, атрактивно, неочаквано и изненадващо, но все не може и не може да стигне до края…

Датчаните и те са изненада, доколкото никой не вярваше, че ще успеят да се измъкнат от групите след две загуби – неочакваната от Финландия и очакваната от Белгия. Наистина, и те са бивши европейски шампиони, винаги могат да избухнат (прозвището им е „червеният динамит“), макар че „сборная“ – националният отбор на Русия, също е била на европейския връх, и то на най-първото първенство през 1960 г. (като СССР, разбира се). Да не говорим за инцидента с голямата им звезда Кристиан Ериксен, който едва не загуби живота си на терена. Ала това изведнъж ги направи симпатични на цял свят: превърнаха се в нещо като Малката русалка, която от любов (към играта) губи гласа си, само и само да е близо до любимия. Ние всички съчувстваме инстинктивно на тази самоотвержена героиня, която с всяка своя стъпка изпитва режеща болка и която няма как да изрази обичта си. И когато разгромиха руснаците с 4:1, всички се зарадвахме. Да, може и да не ви се вярва, но целият фолклор, митове, литературно творчество – всички играят роля във възприемането на играта футбол. Дания срещу Чехия – Малката русалка срещу Пчеличката Мая…

Украинците също са ни симпатични – отново заради руснаците. УЕФА им забрани да излязат с фланелки, на които е изобразена територията на Украйна с Крим вътре – било политически акт. Политически е, както политическо бе и желанието на немците да осветят стадиона в Мюнхен с цветовете на ЛГБТ движението по време на мача между Германия и Унгария. УЕФА свира като щраус главата си в пясъка, но футболът като социално явление е същевременно и политически фактор: абсолютно съм убеден, че с успеха си украинците са дали много самочувствие на своите сънародници. Всъщност с победата над Швеция отборът на Андрий Шевченко изигра във футболен вариант приказката за Пепеляшка: промъкнаха се през иглени уши до осминафиналите, тъкмо шведите ги извадиха оттам – сякаш си избраха противника, обаче не уцелиха твърде; и сега опърпаната девойка е на царския бал. На четвъртфиналите са отново аутсайдери срещу Англия, но играта им – основана на ентусиазъм и някакви магически моменти (идва феята и превръща тиквата в колесница), може и да сюрпризира трите лъва. Които пък вече крачат все по-гордо – същи Ричард Лъвското сърце, към заветния връх. Футболът се завръща у дома, както обичат да пеят…

Накрая швейцарците – може би най-интересният отбор на първенството. Не заради друго, а защото е събрал в единство манталитетите на сума ти народи, твърде различни: има, естествено, точни и изрядни като часовници кореняци от алпийската република, но има и невъздържани балканци (предимно косовари и босненци), и пламенни латиноси. Учудващо е как толкова своеобразни и даже несъвместими в отношението си към света индивиди са образували отбор; сплотен екип, говорещ на един език. В това отношение приличат малко на колоса с глинени крака от книгата на пророк Даниил – сбириток от почти несъвместими материали, но с обратна подредба: златни са им краката и тъй нататък (ако се чудите за глината – понякога са доста невъздържани и това може да им довлече беди; VAR системата и съдиите не пестят червените картони). На дузпите срещу Франция обаче всички бяха вилхелмтеловци, независимо от коя точка на света са инак: точни, хладнокръвни, безпогрешни. Франция/Геслер не издържа…

Футболът е съвършената игра, футболните страсти са опияняващи, но тъкмо като такива те са културен феномен, от който много може да се разбере, много може да се научи. Например с това Европейско: ковидът премина през всички държави – и големи, и малки, и развити, и по-неразвити, и мощни икономически, но и не чак толкова; видя се, тоест, че всеки е уязвим, всеки подлежи на пандемия. А това някак вдъхна самочувствие на иначе винаги по-слабите да се опълчат на по-силните. И дори да ги побеждават.           

Бунтът на джуджетата…