0
1147

Бунтът на младите

TNikolov

Студентските протести днес са повратната точка на юнската мирна революция, те са може би последния шанс да се нормализира България.

„Раннобудните студенти”, които окупираха Алма Матер, които затвориха аудитории под носа на „отговорни лица” като проф. Димитър Токушев или на Румен Гечев в УНСС, извършиха значим морален жест. Той неизбежно носи политически смисъл, но по особен начин – доколкото помества българската политика върху една липсваща морална ос, за която властниците от доста време насам бяха удобно забравили – съществуването на добро и зло.
Студентите, родени след и около 1989 г., имат моралното право да будят граждански съвести, защото са „политически невинни”. Затова те пишат на плакатите си: „Будни сме”. Техният морален усет за добро и зло не е покварен. Те са децата на прехода, но са и потърпевши от него. Те са необвързани, не носят отговорност за грешките и заблудите на родителите и дедите си. Те виждат настоящето с непредубедени очи и отказват да го приемат. Те съзнават, че днешното българско общество почива върху лъжата, но отказват, подобно на предишните поколения, да приемат – както пише Камю – „че под фалшивите цветове на надеждата една нова лъжа се наслагва над старата”.
Те са в правото си да се борят за своето бъдеще. И е срамно поведението на един ректор – проф. Стати Статев (УНСС), който си позволява да им заяви в лицето: „Като не ви харесва в България – емигрирайте!”. В нормална страна никой ректор не би останал на поста си след подобно изказване. В България, където премиерът и управляващата коалиция се правят на глухи след безпрецедентни протести повече от четири месеца, политическият цинизъм обаче е „норма”. Както е „норма” и цинизмът на председателя на парламента Михаил Миков, който в разговор в кабинета си с трима студенти, разпънали транспарант с въпроса: „Не ви ли е срам?”, посмя да им каже – „Не ми пука от тези, които протестират!”. Три дни след този разговор същите тези студенти бяха сред инициаторите на окупирането на 272 аудитория на СУ. Омерзението от цинизма и „непукизма“ е началото на всяко морално преображение. На бъдещите историци оставяме да оценят „приноса” на Михаил Миков за есенната студентска вълна на 2013 г. и новото „българско възраждане”.
Паралелите с 1990 г. или 1997 г. са очевидни. Само ще кажа, че това „трето протестно студентско поколение” синтезира усилията на предишните две. През 1990 г. моето поколение, което окупира Университета, го направи в името на промяната, водено от надеждата. През 1997 г. нашите студенти спряха краха на страната, връщайки ни в Европа. Днешните наши студенти ни връщат надеждата, че не всичко е изгубено, че можем да живеем с достойнство, а не в непрестанен срам от заобикалящата ни политическа кочина.
Затова се обръщам към онези наши колеги – преподаватели и студенти, които смятат, че сегашната окупация им „пречи”: колеги, всяко отстояване на човешки права, разстройва нечии планове, но тъкмо затова съществува понятието „солидарност”.
Нима протестите на българските учители по време на тройната коалиция не създаваха известни неудобства на нас и нашите деца? Може ли някой от вас, с ръка на сърцето, обаче да каже, че българските учители не бяха прави, че не искаха доброто на българското образование? Може ли някой да отрече правотата на протестите на българските лекари и медицински сестри, които продължават и ще продължават, като се има предвид катастрофата в здравеопазването? Или пък правотата на еколозите, които спасиха Витоша и други защитени територии по време на управлението на ГЕРБ?
Нека всеки си отговори на тези въпроси, както съвестта му повелява, независимо от политическите си пристрастия.
Не е ли повече от ясно, че студентите днес не окупират университетите, водени от личен интерес или пък в ущърб на колегите си, както не се уморяват да ни повтарят от 1990 г. насам, плашейки ни с академична нулева година.
Не е ли ясно, че те го правят, защото нямат друг избор? Ако не го направят сега, точно в този момент, България я чака „нулева политическа година” – на хаотичен разпад, когато едно зациклило управление ще докара страната до пълна парализа.
На 14 юни, с „казуса Пеевски”, България бе подложена на изпит – да избере нормалността или мафиотизацията. Десетки хиляди граждани излязоха на площада и взеха този изпит по демокрация, те не допуснаха срастването на задкулисни интереси със службите за сигурност. Ала макар и да показаха „червен картон” на властимащите, те не успяха да накажат правителството и да извоюват предсрочни избори – за урок на всички следващи управници, които дръзнат да постъпят по подобен начин с тях.
Сега студентите подканват българското общество да се яви на есенна поправителна сесия. Може би последната, ако не искаме страната да рухна догодина и нормализацията да се превърне в мираж. И те са в правото си да искат това.

Неслучайно Университетът видимо властва в софийския пейзаж над съседния парламент. Народното събрание кове законите, но Университетът винаги е бил моралният коректив на българската власт – преди и след 1944 г., преди и след 1989 г. И по времето на цар Фердинанд, затворил Университета, и по времето на Борис III, когато студенти и преподаватели удържат академичната автономия, и по времето на Тодор Живков, когато догматици от ЦК извръщаха глави на минаване край Алма Матер, защото им миришело на „ревизионизъм” и „слободия”.
Университетът не само дава знания, той учи на свобода. Днес 272 аудитория на СУ е истинската пленарна зала на България.
Писателят Георги Марков в едно есе, четено по „Дойче веле” през 1972 г., нарича университета „място за оформяне на ония толкова нужни личности, които ще продължат прекъснатата традиция на духовното водачество на един народ.”.
Нещо, което може и да не се проумява от днешните управляващи, но е съвсем понятно на множество граждани, които всеки ден отиват до СУ (както и до други окупирани университети), за да питат от какво имат нужда „децата” – носят им храна, плат за транспаранти, завивки, книги. Студенти, дали искрата на бунта в Алма Матер, ми разказаха, че отишли в една железария, за да купят вериги, необходими за окупацията на Университета, а собственикът, като чул каква е целта, зарадван, им направил огромна отстъпка. Нали веригите са потребни за общата свобода… Вериги, които да разкъсат оковите на мафиотизацията, на днешната несвобода.

Вижте докъде са стигнали нещата:

Дотам, че децата на България да трябва да протягат ръка на по-възрастните, за да ги изведат от политическата им летаргия и апатия!
Дотам, че младежи да се ограждат с вериги от злото, което други „толерират”!
Дотам, че биячи, предвождани от депутат от управляващото мнозинство, да търсят физическа разправа посред бял ден със студенти в автономния Университет!
Дотам, че председателят на парламента или премиерът открито да показват, че изобщо да не „им пука” какво искат младите хора в България!
Дотам, че ректор да тласка студентите към емиграция, все едно че България не е жестоко обезлюдена!
Какво още трябва да се случи, за да се пробудят гражданите?
В петък, 1 ноември, е Денят на народните будители. Тогава протестиращи студенти ще поведат шествията за духовното пробуждане на нацията, както някога са го правели други млади хора по време на българското Възраждане. Пробудата е отърсване от оковите на вцепенението, тя е първа стъпка към свободата. А бунтът на младите днес показа, че вирусът на свободата е заразен.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияМедиите затънаха
в корпоративните си светове
Следваща статияМистерията на българския
политически „Да!Да”-изъм