Начало Идеи Дебати Бунтът на имигрантите мюсюлмани
Дебати

Бунтът на имигрантите мюсюлмани

2698
Безредиците в предградията на Париж, юни 2023 г.

Насилие, гняв и изолация в гетата

Преди няколко години 22-годишен младеж от палестински произход нападна група мислители, политици и интелектуалци, събрали се в Международния културен център в датската столица Копенхаген. Тема на симпозиума са екстремистките ислямистки движения и свободата на изразяване. Сред присъстващите е и шведският художник Ларс Вилкс, предизвикал глобални протести с карикатурата си на пророка Мохамед. Палестинецът екстремист уби двама души, а след това нападна и синагога. Полицията го локализира и уби в района на Норебро. Терористичният акт повдигна въпроса за чуждестранните имигранти в Дания и изобщо за провала на интеграционните процеси в европейските страни.

Разбира се, този случай не бе единичен. Преселването в Европа на стотици хиляди имигранти и бежанци през последните три десетилетия бе съпътствано поради различни социално-икономически и политически причини от цяла поредица терористични прояви от страна на екстремистки салафитски и джихадистки ислямистки филиали на „Ал Кайда“ и ИДИЛ. Това изправи обществеността на стария континент пред ново явление с различни форми на проява: религиозно мотивирано насилие, вълци единаци, заплаха от транснационални организирани престъпни мрежи с участието на международни ислямистки терористични групи.

За мнозина изследователи изненадващ се оказа фактът, че голяма част от идентифицираните терористи и ислямистки екстремисти са родени в европейски страни или са прекарали голяма част от живота си на Запад. Изследванията показват, че съжителството на различни идентичности, често конфликтуващи помежду си, определя противоречивото поведение на радикализираните индивиди, които живеят в демократична среда. Експертите приписват причините за бунта на арабските имигранти срещу ценностите на обществата, които ги посрещат и им предоставят всички права на гражданство, на няколко причини: тежки социално-икономически условия, емоционални провали, социална изолация, борба между двете трудно съвместими култури и не на последно място – притегателната сила на тероризма, възприеман като предизвикателство и провокация към властите, като приключение, което възстановява емоционалния баланс и самочувствието на извършващите го индивиди.

Онова, което влошава ситуацията, е настоящата криза на западната (американска и европейска) идентичност, подложена на различни хибридни атаки. Поради тази причина, докато преди години приемните общества се отнасяха със симпатия към притока на имигранти, днес последните все по-често са изправени пред обществени нагласи от рода на неприязън, отхвърляне, гняв и дори расова дискриминация. Хаотичната глобализация, страхът от хибридни идентичности и конфликтът между религии и култури са в основата на тази нова ситуация.

Един пример. През 2015 г. Хари Сарфо напуска дома си в германския град Бремен и шофира колата си четири дни, докато пристигне през Турция в земите на халифата на ИДИЛ в Сирия, където е приет от маскирани представители на организацията. Те го информират, че вече не е нужно европейците да идват в Сирия, тъй като ИДИЛ има нужда от тях в техните страни, за да помогнат при извършването на атентати в Европа. Резултат от тази преориентация са последвалите терористични атаки в Париж и Брюксел.

„Отделът за сигурност“ е разузнавателната служба на ИДИЛ и включва полицейски сили за вътрешна сигурност и за външна оперативна дейност, които работят за износ на тероризъм в чужбина. С него са свързани и множество тайни групи. В броя си от 8 април 2016 г. „Ню Йорк Таймс“ цитира неназован източник от френското разузнаване, според който ИДИЛ е създал голяма разузнавателна агенция за външни операции, която включва множество офиси и отдели. Тя има регионални офиси в Европа, Азия, Африка и арабския свят.

Трансформации в културната структура

Терористичните операции на ИДИЛ, проведени във Франция, Белгия и други страни от Европейския съюз в средата на миналото десетилетие, подтикнаха европейски изследователи, специализирани в проблемите на религиозния и идеологическия екстремизъм, да потърсят причините за участието на европейските граждани. Известният френски изследовател и професор в Европейския университет във Флоренция Оливие Роа смята, че „има фундаментална промяна в културната структура на европейската мюсюлманска младеж, доколкото нейните когнитивни и поведенчески характеристики започнаха да се доближават и да наподобяват тези на фашистките и радикално левите кръгове“. Според него „мюсюлманските младежи живеят в общество, което не е свободно от дискриминация; те са отчуждени и от родителите си, що се отнася до тяхното разбиране за религията и ролята ѝ в обществото“. Именно това е поколението, което се оказа изправено пред предизвикателствата на последиците от арабско-израелския конфликт.

Бунтарското поколение и радикалното религиозно поведение

Според професор Роа феноменът на младите терористи е част от трансформация, протичаща в самия западен свят и свързана със способността му да абсорбира бунтовното поколение, избрало като поведенческа нагласа радикализма и последвалото му еволюиране в своеобразна екстремистка религия. В тази връзка експертът изтъква важността на факта, че голяма част от терористите са били свързани с престъпния свят, преди да се превърнат в „ислямски радикали“. Следователно неподчинението и радикализмът на третото мюсюлманско поколение във Франция и в Европа като цяло според Роа „не могат да бъдат свързани с религиозното образование, нито дори с консервативния религиозен екстремизъм и семейството“. Става дума по-скоро за доброволно обвързване, което предшества религията и религиозността и което не е било разпространено сред представителите на първото и второто поколение европейски мюсюлмани.

В интервю за радио Arte през 2015 г. Роа твърди, че третото поколение френски мюсюлмани, извършили терористични атаки, са екстремисти, които намират в исляма израз на своя екстремизъм не защото ислямът или религиозното образование са екстремистки, а защото са млади хора, които не познаваме и които се смятат за част от ислямската нация. Това ги прави подобни на фашистите и на крайнолевите радикали. „Те не станаха радикали, защото ние преподавахме радикален ислям в училищата и семейната среда. По-скоро търсят радикален ислям, защото са радикали и искат радикализъм“. С това твърдение е съгласен и Халед Ямут, изследовател по ислямски въпроси и професор по политически науки в университета „Мохамед V“ в Мароко.

Ако Европа действително иска да интегрира мюсюлманите и арабите, които са нейни граждани, тя трябва да положи усилия да опознае радикалната младеж от трето и четвърто поколение. Основният проблем на тези млади хора е изолацията им от френското общество, както и в другите приемни общества, в които са капсулирано малцинство. Но онова, което обикновено не се знае, е, че те живеят, образно казано, „извън джамията“, техният радикализъм не е придобит от ислямския шериат, нито от халифатската утопия, разпространявана от ИДИЛ. Те са повече нихилисти, отколкото утописти. Те не са били членове на ислямистки групи от типа „Дауа У Ал таблиг“ и дори на „Мюсюлмански братя“, нито са участвали в организирани политически действия. Но въпреки това се идентифицират с „модната“ ИДИЛ, макар че всъщност са най-близки до западноевропейските анархисти.

Основното според Оливие Роа е, че причините за тероризма са „структурни“ и следователно борбата срещу него не трябва да се ограничава до конкретен акт или форма при липса на цялостна концепция. Важно е да се знае, че терористите ислямисти не са изразители на несъществуващия радикализъм на мюсюлманската общност, те са по-скоро са отражение на бунта на определена група френски или европейски младежи, избрали исляма, защото на пазара няма друг етикет, чрез който да се афишират като радикални бунтари.

Джихадът и смъртта като самоцел

В друга своя публикация – книгата „Джихад и смърт“, публикувана през 2016 г., Оливие Роа твърди: „Убийството на терориста днес вече не е просто възможност сред другите или злощастна последица от неговите действия, а по-скоро се е превърнало в център на неговия план. Надделява очарованието от смъртта“. Сред джихадистите, присъединили се към „Ислямска държава“, преобладава схващането за самоубийствените атаки като за крайна цел на тяхното участие. Този систематичен избор на смъртта като самоцел е скорошно развитие. Извършителите на терористичните атаки във Франция през 70-те и 80-те години на миналия век, независимо дали са свързани с Близкия изток, или не, винаги са планирали бягството си. Въпреки че ислямската традиция признава достойнството на мъченика, който умира в битка, това не означава, че той трябва сам да търси смъртта, защото това би било равносилно на намеса в Божията воля.

И така, защо екстремистите през последните две десетилетия редовно сами избират саможертвата? Какво означава това в контекста на съвременния ислямистки радикализъм? По всичко изглежда, че тази тенденция е част от бунтовно ориентираната младежка култура в самите западни общества, която скъсва връзката с религиозно-културния свят на своите бащи, представители на първото поколение мюсюлмански имигранти в Европа. Това е основна характеристика на сегашния западноевропейски джихадизъм.

Различията между „Ал Кайда“ и ИДИЛ

В книгата си „Генезисът на френския джихад“ експертът по исляма и арабския свят Жил Кепел посочва, че тази промяна в джихадистката „теория“ проправя пътя за извършване на терористични атаки през 2015 г. Той припомня, че още в началото на 2005 г. е обърнал внимание върху появилата се в интернет книга на сириеца Абу Мусаб ал-Сури, инженер, учил във Франция, а след това живял в Испания и притежаващ испански паспорт. В нея авторът отправя призив за глобална ислямска съпротива с нови методи и цели, впоследствие възприети от джихадистите. Неговата идея е да се удари Америка, а не Европа, тъй като тя е слаба и в нея има ново поколение млади мъже от ислямски произход или такива, които са приели исляма и са готови да се включат в съпротивата. Според Кепел тази идея противоречи на начина на функциониране на „поколението на „Ал Кайда“, за което е характерна йерархичната система на вземане на решения. Последната обаче е доказала своята неспособност да мобилизира ислямските маси. Кепел смята, че интернет и социалните мрежи като Twitter, Facebook и др. са допринесли за разпространението на това ново за времето си джихадистко движение и са насърчили възприемането на тази идеология, принадлежаща към по-широкия свод на салафизма.

Когато анализираме феномена на терористичните организации от низовите структури до върха, откриваме, че техните послания са насочени към по-слаби хора, които лесно могат да бъдат манипулирани. Първоначално това става в джамиите, където се извършва промиването на мозъци. На следващ етап те се мотивират за извършване на конкретни терористични актове. Новите информационно-технически средства до голяма степен улесняват подобна трансформация. През последните години лекотата на разпространение на информация чрез съвременните средства за комуникация направи екстремистката идеология достъпна в целия свят.

Тероризмът на интернет-поколението

Както отбелязват редица изследователи, социалната кохезия, улеснена от съвременните комуникационни технологии, затвърждава убеждението на представителите на интернет-поколението, че виртуалната реалност, в която пребивават, е автентична и че тя може да бъде наложена със средствата на тероризма. Това убеждение превръща религията в привлекателна теория в един бурен свят. Което създава сред членовете на интернет-поколението чувство на могъщество заради принадлежността към една постоянно разширяваща се религиозна група, пред която се разтварят глобалните хоризонти. В представите им тероризмът се превръща в ключ към завладяването на света.

Книгата на американския антрополог Скот Атран от Националния център за научни изследвания в Париж „Разговор с врага: религия, братство, създаване и разбиване на терористи“, която беше публикувана през 2010 г., представлява теренно антропологично изследване на „група бивши терористи“. В нея се предлагат някои заключения относно методите за рекрутиране и формиране на новото поколение терористи, а също и относно поведенческите им стереотипи както във вътрешногруповите взаимоотношения, така и с външната среда, т.е. с „неверниците“. Изследователят посочва, че проблемите на тероризма, насилието и религията в ислямския свят са сложни и той вярва, че по-голямата част от младите хора, които се присъединяват към терористичните движения, правят това от илюзорни убеждения, основани на вяра в кауза и лоялност към своите „въображаеми семейства“. Те се изживяват като единна религиозна група, за която е характерна примитивната форма на солидарност, а това обяснява лекотата на рекрутирането на младежите на основата на семейното родство, принадлежност към приятелски кръгове от летни лагери, училища, спортни клубове и колегиална близост. Това означава, че около три четвърти от вербовките за терористични организации се извършват извън джамиите, чието влияние в тази област е минимално.

Скот Атран смята, че като цяло младите мюсюлмани от тази група не са въвлечени в тероризма поради патологично желание за мъст, защото са крайни бедняци или поради мечтата си за райските хурии, обещани на шахидите. По-скоро те принадлежат към едно образовано поколение, което не е лишено от рационалност, въпреки разрушителните си и тоталитарни религиозни убеждения.

Освен това според Атран не всички атентатори самоубийци имат религиозен мотив. Терористични атентати са извършвали и светски групи от типа на „Тамилските тигри“ в Шри Ланка – индуистка националистическа организация. Подобни атаки е имало също така в миналото в Ливан, извършени от националисти и светски хора. Според Атран въпросът не е религиозен, нито пък може да се говори за всеобхватна война срещу света, водена от кръвожадни младежи. Става дума за млади хора, с които трябва да се работи с цел изграждането на нови, позитивни героични типажи и образи, които да представят техните реални, а не въображаеми интереси. Още повече че това е едно амбициозно и инициативно поколение, което търси изява. Следователно справянето с проблема не бива да става с бомби и куршуми, нито чрез преекспонирани медийни сензации, които ги превръщат в герои и лидери, водещи войни в името на ИДИЛ. Реалността е, че те са маргинално малцинство и трябва да останат такива, каквито са в действителност.

Атран повдига въпроса за убежденията и начина на мислене на този тип хора. Какви са причините и факторите, които тласкат мюсюлманските младежи, родени в Европа, живели, израснали и учили там, да „мигрират“ и да се присъединят към ИДИЛ? Той достига до важно заключение: „Глобализацията, с бързото развитие, което я съпътства, унищожи идентичността на мюсюлманския народ и предизвика объркване, което се експлоатира от екстремистите“. В тази връзка той отбелязва, че джихадисткото движение използва същите негативни емоционални нагласи по отношение на глобализацията, характерни и за отношението му към чужденците изобщо. Въпреки това скорошно проучване, чиито подробности бяха публикувани от „Нюзуик“, прави недвусмисленото заключение, че има пряка връзка между религиозните убеждения и готовността на джихадистите да се борят за своята кауза. (Става дума за проучване на мозъчната дейност на симпатизанти на „Ал Кайда“).

Различават ли се американските и европейските мюсюлмани?

За разлика от Европа в Америка джихадизмът е маргинално явление. Това е очевидно и от ограничения брой арабски американци, присъединили се към джихадистки групи, за да се бият в Сирия и Ирак в редовете на ИДИЛ или „Ал-Кайда“. Едва 250 американски граждани са се включили в близкоизточния джихад по време на неговия апогей през 2015–2016 г., докато според френските власти към него са се присъединили над 1400 френски екстремисти. Матю Левит, изследовател във Вашингтонския институт за близкоизточна политика, смята че това се дължи на няколко фактора, включително на географската отдалеченост – много по-лесно е да се стигне до Близкия изток от Европа, докато американците трябва да пресекат Атлантическия океан и Северна Африка. Освен това според него американските мюсюлмани са по-добре интегрирани в своите общества, отколкото във Франция или европейските страни като цяло, където страдат от маргинализация и са по-склонни да възприемат насилствени идеологии.

В същия контекст д-р Л. Сауд, асистент по религиозни науки в университета „Де Пол“ в Чикаго и автор на книгата „Въведение в исляма през XXI век“, изтъква в интервю пред „Шарк ал-аусат“, че докато в Съединените щати цялото население е съставено от потомци на имигранти, доскоро – т.е. преди 50–100 години – Европа не е била обект на имиграционни вълни. Допълнителен фактор според него е фактът, че мюсюлманите американци са по-богати и по-добре образовани, отколкото тези в Европа. Въпреки че не надвишават 1% от населението на Съединените щати, те представляват 10% от лекарите там. Тъй че имигриралите в САЩ мюсюлмани през последните десетилетия имат обичайно високо ниво на образование, докато голяма част от мюсюлманите имигранти в Европа се състои от представители на бедната работническа класа, произлизащи от старите колонии.

Също така е факт, че американските мюсюлмани не изглеждат податливи на пропагандата на ИДИЛ за разлика от европейските мюсюлмани. Друг важен фактор, отбелязва д-р Сауд, е, че мюсюлманската общност в Съединените щати е известна с доброто си сътрудничество с правоприлагащите органи и че половината от терористичните атаки са осуетени в резултат на информация, предоставена от други мюсюлмани.

Не на последно място според Сауд е ефективността на американските служби за сигурност, например на Федералното бюро за разследване (ФБР). Напоследък персоналът за борба с тероризма се е увеличил с две хиляди души. Освен това ефикасна е и американската правна система, преследваща терористичните актове. За сравнение, въпреки че нивото на антитерористичните агенции в Европа е добро, липсва нужната правна рамка. Като пример той посочва, че един от заподозрените за участие в кървавите операции в Париж през 2016 г. е успял да избяга, тъй като действащият тогава белгийски закон не е позволявал провеждането на полицейски акции през нощта.

Напоследък обаче в САЩ също се наблюдава значително нарастване на свързани с тероризма дейности. Според доклада „ИДИЛ в Америка“, публикуван от университета „Джордж Вашингтон“, броят на текущите в средата на миналото десетилетие разследвания за такива престъпления е достигал 900 за всичките щати. Обвинените по някои от тях са уличени в това, че са свързани с ИДИЛ. Само през 2015 г. техният брой е достигнал 56 души, което представлява рекорден брой арести, свързани с тероризъм в периода след събитията от 11 септември. Биографията на тези екстремисти показва, че 40% от тях наскоро са приели исляма, като мнозинството от обвиняемите са на възраст около 26 години и почти всички (86%) са мъже. Що се отнася до териториалния обхват на дейността им, той обхваща 21 щата, като 51% от обвиняемите са пътували или са се опитвали да пътуват в чужбина, а 27% от тях са участвали в подготовката за извършване на атаки на територията на Съединените щати.

Както в много европейски страни, така и в САЩ достъпът до медиите и социалните мрежи играе решаваща роля за пропагандирането на екстремизма и за мобилизирането на симпатизанти на ИДИЛ. В рамките на програмата на университета „Джордж Вашингтон“ по въпросите на екстремизма е извършено наблюдение върху електронната дейност на около 300 симпатизанти на ИДИЛ, независимо дали са американци или са получили жителство в САЩ. Всички те са проявили активност в социалните медии в полза на терористични организации от типа на ИДИЛ, позовавайки се на ислямските ценности и взаимодействайки с лица, които споделят техните екстремистки идеи.

Разгул на ислямисткото насилие

От докладите на ФБР става ясно, че рискът някои от членовете на тази общност да преминат от електронна дейност към практическо участие в тероризъм евисок. Стремежът към идентичностно самоопределение е основната мотивация за много американци и западняци като цяло, които приемат идеологията на екстремизма, маскирана като религиозна повеля и насочена към извършване на терористични действия. Питър Харлинг от Международната група за наблюдение на кризите отбелязва, че ИДИЛ прибягва до фрапантно насилие, целта на което е да породи голям медиен шум и по този начин да спечели нови лековерни поддръжници и симпатизанти за терористичната кауза.

Нашият свят се сблъсква с проблем, при който маргинализацията и бедността се превръщат в претекст за екстремизъм и преоткриване на религията като средство за справяне със социалните болести. За един мюсюлманин няма нищо по-близко от „религията“ и следователно ислямското „гето“ се превръща в убежище така, както е било в гетата на средновековния Рим, когато евреите са живеели изолирани от другите етноси в Европа, въпреки че физически са били техни съседи.

Самият процес на интеграция е нещо комплексно. Съществува интеграция, която не означава сливане, а по-скоро съвместно съществуване и партньорство в рамките на наличната институционална и правна среда. Може да се говори за различните етапи на тази интеграция, като най-важната от тях е езиковата. Няма съжителство и комуникация с другите без споделянето на общ език. Тук възниква проблемът за новопристигналите имигранти, но това по никакъв начин не може да се отнася за поколенията, родени и/или израснали на Запад. Сред терористите, извършили убийствата в Париж, имаше хора, които са родени, израснали и прекарали живота си на европейска земя. Следователно проблемът не е в липсата на езикова интеграция. Нито пък вратите на образованието в Европа или САЩ са затворени за някого, което да обрича на изолация и бедност цели поколения, допринасяйки за разрива на социалната тъкан и разделението между мюсюлмани и европейци.

По всичко изглежда, че основната причина за отчуждението е в незавършеността на „социалната интеграция“, която в САЩ е първата стъпка от процеса на асимилация, известен като „топилен котел“. Доскоро се смяташе, че САЩ са по-успешни от Европа именно в социалната интеграция на имигрантите, превърната в „двупосочна улица“. Но явно нещата са се променили.

Макар че мюсюлманите като цяло не могат да бъдат обвинявани за провала на социалната интеграция, не може да не се отбележи и необходимостта от самокритичен поглед от страна на имигрантите в Европа, а напоследък и в САЩ. Някои мюсюлмани пристигат в западната страна с манталитета на пътешественик или странник – тоест човек с временна мисия в тази част на земята, който трябва да се пази от западните културни и социални злини и да се дистанцира от техните религиозни концепции и вярвания. В резултат на това той живее в изолация, култивирайки в себе си манталитета на жертва и колективното усещане за историческо потисничество.

Тази визия тласка поредните ислямски имигранти към нагласи, които нямат нищо общо с манталитета на заселниците, обсебени от стремеж към интегриране/претопяване сред коренното население на новата родина като панацея срещу чувството за малоценност. Това е особено учудващо предвид доминиращия в наши дни на Запад секуларизъм, благодарение на който днешната ситуация е много различна в сравнение с тази в средновековна Европа, отличаваща се с религиозна дискриминация и нетърпимост към друговерците. Отчуждението започва като „интелектуално“ и завършва като „пространствено“ – социалните „гета“, като се започне от вкопчването в неприкосновеността на личния живот и идентичност, което пък по-късно води до възприемане на т.нар. „гибелни идентичности“, за които пише в едноименната си книга Амин Маалуф. Бяхме свидетели на подобно „пространствено отчуждение“ по време на бунтове в покрайнините на Париж в средата на миналото десетилетие с голяма концентрация на представители на второто и третото поколение араби и мюсюлмани. За съжаление, все още са мнозина онези, които се намират в безизходица, разкъсвани между новата „родина“ и наследствените афро-азиатски корени, между модерната епоха и идентичностния фундаментализъм.

Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display