Умелото смесване на жанрове от режисьора Корнел Мундруцо води до филм с няколко нива на „прочит”. „Белият бог” удържа характеристиките на авторското кино под маската на жанров проект, без нито веднъж да предпочете категорично една от двете страни.
Следвайки злощастията на едно изоставено куче, „Белият бог” се оформя като интересен анализ на унгарското общество в първите си две трети, докато в последната се усеща влиянието на „Планетата на маймуните”, въпреки че светът от филма е съвсем реален и фантастичната атмосфера официално не е част от режисьорския замисъл.
За известно време шестият пълнометражен филм на Корнел Мундруцо („Нежният син – проектът Франкенщайн”) манипулира успешно зрителя с идеята, че става дума за семейна история – първата част на сценария напомня за сюжети като този на „Бетовен”: разведена двойка, дете, което, изправено пред трудността на раздялата, се сближава с най-добрия си четириног приятел… Кучето обаче не успява да „намери общ език” с бащата на момичето. Приключението започва, когато лошият татко изгонва домашния любимец и той напразно се опитва да се върне при младата си господарка. Зрителят се разнежва, когато четириногият скитник среща друго куче, което ще се превърне в негов спътник по улиците на града. Двете животни общуват помежду си и взаимно си помагат да се измъкнат от лапите на месаря и от злите служители на местната кожарска фабрика и т.н…
В „Белият бог” нов закон предвижда солена такса за стопаните на нечистокръвни кучета, за да фаворизира чистите раси. Под натиска на съседите си бащата на 13-годишната Лили изоставя полу-лабрадора Хаген на пътя. Скитайки се из града, животното намира убежище в изоставен терен, където се крият други бездомни кучета… И докато Лили се опитва да го намери, Хаген се сблъсква с мрачните страни на човешката природа…
Събирайки все повече злодеи на едно място, кой от кой по свиреп, сюжетът на „Белият бог” взима неочакван обрат. Симпатичният филм за деца се трансформира в социална драма, когато Хаген е отвлечен, за да бъде използван в кучешки борби, и новият му господар не се колебае да го бие с пръчка. След което попадаме в откровен кошмар а ла Стивън Кинг… Накратко режисьорът си играе умишлено с нервите на зрителите, които не успяват да се отърсят от изненадата на толкова сюжетни завои…
За разлика от американските семейни комедии, тук се сблъскваме с повече жестокост и по-малко антропоморфност, което не изключва факта, че Хаген всъщност е главният герой в тази история. Проследени са две гледни точки: тази на кучето и другата – на младата Лили, която го търси, въпреки че това класическо съпоставяне взема друг обрат в хода на действието и на преден план излизат пробуждането на жестокостта при Хаген и първите трепети на юношеството – при Лили.
Умелото смесване на жанрове води до филм, който съдържа няколко нива на „прочит”. Защото в лутането на Хаген можем да открием дори паралел с нашето общество, което пренебрегва незаконните си деца. Навсякъде по света някоя общност или етническа група се оказва обект на преследване или отхвърляне. Изложена на отровата на омразата, колко е нужно тя да се обърне срещу обществото като цяло? В този смисъл „Белият бог” е своеобразно предупреждение. Филмът привлича вниманието в много аспекти, първо, защото е различен от останалите заглавия във филмографията на режисьора, и най-вече поради факта, че удържа характеристиките на авторското кино под маската на жанров проект, без нито веднъж да предпочете категорично една от двете страни.
Желанието да се отъркаш в жанра се проявява още по-ясно в последния половин час, когато глутницата кучета, предвождана от Хаген, нахлува в града. „Белият бог” се превръща в крайна форма на филм за нашествие, в който обаче зрителят е призован да вземе страната на нашественика; една истинска революция, изразена чрез вълна от насилие, подчертава нетипичността на кинотворбата.
Корнел Мундруцо спечели наградата в секцията „Особен поглед” на фестивала в Кан през 2014 г. Режисурата се справя удивително с минимално количество диалози. Проследявайки скиталчествата на Хаген, камерата се адаптира към кучето и нагажда крупността на плановете според неговите движения. Безпокойството нараства с несигурността за неговото бъдеще, както и с едно неочаквано състрадание. Самите кучета са наистина важни във филма и не са дигитално пресъздадени, а ролята им носи известни аналогии с птиците на Хичкок. Близо 240 животни се снимат в „Белият бог”, където чрез акцента върху отношенията куче-човек се проследява как най-добрият приятел на човека се обръща срещу него. Но можем да открием и друга гледна точка, своеобразна метафора за човешкото общество (унгарското в конкретния случай): от мили домашни любимци, каквито обикновено ги представя киното, кучетата се превръщат в свирепи кръвожадни създания, заради човека. Метафората преминава и по линията на отношението на хората към „различността” като цяло, към индивидите, които не са „чистокръвни”… А бунтът на животните срещу тези, които ги потискат и ги затварят в клетки, има подчертано символична страна.
